Площадите - ранените сърца на градовете

Видин, площад "Бдинци"

© Александър Геров

Видин, площад "Бдинци"



Избори 2022

По време на мартенските тържества телевизионните и видеокамерите обиколиха площадите на много градове в България. Опитвах се да отлича какво е запазено от класическото им оформяне в онзи градоустройствен подем из цялата страна веднага след Освобождението, но и между, та дори и по време на балканските и Първата световна войни, чак до 1944 г., за да разбера какво се е променило – за добро или за лошо.


От края на ХІХ в. е започнало оформянето на площадите като витрина на замогването на най-предприемчивите и образованите, а чрез тях и на родните им градове, на които те са подарявали общински сгради, читалища, училища, дори църкви и паметници, особено там, където даренията от гражданството не са били достатъчни. На места – в зависимост от степента на развитие на производството и търговията – е имало и съревнование между инвеститорите в отделните постройки да направят нещо по-красиво или в малко по-различен стил от другото. Но никъде не се забелязва надпревара по височина, нежели с разлика от няколко етажа. Така в традиционното за всяко селище площадно каре, образувано от обществено значими и то за всички жители сгради, реперите на многообразна дейност– било то административна или търговско-занаятчийска - са разпознаваеми в общата им ансамбловост. А в центъра обикновено е поставян паметник на загиналите – къде по-скромен, къде по-величествен, но винаги излъчващ смирение и тъга.


През втората половина на ХХ век обаче хармонията на много от тези градски площади е нарушена от арогантна, често унищожителна и винаги агресивна към заобикалящата я среда архитектурна инвазия. Не бих я нарекла и архитектурна, защото това изкуство е призвано да зачита творчеството на другите и да се съобрази със средата, в която се изявява – градска или природна. Но на много от достолепните градски площади в България са нанесени такива поражения през 50-те, 60-те, дори 80-те години на миналия век, каквито не съм виждала в други цивилизовани страни, поне колкото съм обиколила.




Най-силно ме изненада дисхармонията на видинския площад "Бдинци". От стари снимки знаех, че до 60-те години Видин е имал един от най-завършените и стилни площади с единство и ансамбловост на архитектурата, повлияна от европейските крайдунавски градове чрез бързо установилите се търговски и транспортни връзки с Германия, Австро-Унгария, Сърбия, Румъния. Изграден е през първата третина на ХХ век като класически площад, оформен от подобаващо внушителни сгради, две от които сключват пресичащи се улици, и с централно ситуиран паметник.


Въпреки индивидуалната архитектура на всяка сграда поотделно те въздействат в хармония и носят духа на времето. Историята на града разказва за щедростта (а може би и далновидността) на значими личности, възложили на знакови архитекти с дипломи от Мюнхен, Щутгарт, Виена и Прага да пренесат в родния им град отглас от Европа. Например търговецът, индустриалец и предприемач Томо Лозанов е наел през 1898 г. немския арх. инж. Евгени Гейслер и българския му колега инж. арх. Тодор Кожухаров да проектират и построят за общината прекрасната централна барокова сграда на два етажа с търговско приземие и висок таван, а двете главни фасади са обединени от извит ъгъл, подчертан от кръгла кула с купол. Другата от четирите достолепни сгради, подарени от Томо Лозанов на съгражданите му, бил Търговският дом, проектиран от чеха арх. Тома Върхота, в неговия по-класически стил, с висок фронтон като корона над ъгловата фасада между двете симетрични странични фасади, стъпили на две улици. Тогава дарителят получил тържествена благодарност и почетното председателство на Търговското дружеството завинаги.


Но тъй като понятията "дарителство" и "признателност" нямат никаква стойност за властниците в България след 1944 г., общата практика за градовете с европейски облик е била да се "разчистват" центровете им, за да се отвори място за партиен дом или за седалище на друга някаква тоталитарна структура.


Безцеремонно се сриват архитектурни бижута, построени само няколко десетки години по-рано и то с материали да издържат векове, стига да бъдат обитавани и обгрижвани като в страните на техните първообразци. На снимки е запечатано взривяването на видинския Търговски дом през 1967 г.! Някогашната Окръжна палата, друг подарък от Лозанов на съгражданите му, е сполетяна от същата съдба. На тяхното място на града е натрапена 16-етажна властова централа в четириъгълна кула от железобетон и стъкло. Подобна има и във Варна, нещо сходно - и в Шумен, а в Сливен е по-малка, но пак върху руините на красиви стари къщи. Архитектурната конфекция на някогашните държавни проектантски организации е пълен анахронизъм спрямо формата и мисията на сътвореното от архитектите личности преди тях. Техните сгради са били предназначени за публичен достъп, за обществени дейности, а партийните кули обслужваха интересите на само една определена и ограничена част от населението. Затова днес са осъдени да стърчат нелепо, нахално и дори малко неприлично (при по-внимателно вглеждане в снимката на пл. "Бдинци") в несвойско обкръжение от сгради с история и слава. Така стърчи и злополучният мемориал на Бузлуджа – човешко предизвикателство към планинските върхове, изваяни от природата в пълна хармония.


Като ненужни Пепеляшки след отшумели балове потъват в забрава и руини много от истинските архитектурни ценности на градовете в България. И тъй като с вдигане на рамене, оправдания и обяснения те няма да бъдат спасени, още по-малко възстановени, остава да ги заснимаме и описваме.


Разрушената къща на Петракиев

Разрушената къща на Петракиев


Във Видин най-безнадеждно е състоянието на къщата на Петракиеви, известна в миналото видинска фамилия. Проектирана е от арх. Майер Аладжемов, един от най-изявените градостроители на Видин, завършил в Мюнхен. Била е гордост на града. По оцелелите й останки, макар и обрасли с трева и клони, може да се съди за величието й. Използвана е за поща - вероятно след национализацията й. Последното й предназначение е било за банка. Докато я има, си остава забележителност на града.


Другият видински архитект, Никола Нешов, е проектирал през 1898 г. за фамилията Лилкови изключително стилна сграда в стил необарок, с изящна аркадна лоджия на етажа и богата архитектурна пластика от пиластри, капители, конзоли, гирлянди, корнизи и др. Тя също има вече призрачен вид, след като е била ползвана за районен съд, училище за медицински сестри и за туристическа спалня. Отдавна се говори за възстановяването й, та да се предостави за творчески дейности и да стане туристически обект.


Дом на фамилия Лилкови

Дом на фамилия Лилкови


Още по-отчайващо е състоянието на Синагогата, построена през 1894 г. на мястото на предишен храм, разрушен по времето на Освободителната война. Тя е втората по големина след софийската и наподобява синагогата в Будапеща. Строежът е осъществен предимно с дарения на местната еврейската общност и са използвани древноеврейски и класически архитектурни форми.


Навремето интериорът е впечатлявал със своя колорит и богата орнаментика. Тъй като по-голямата част на еврейската общност се изселила от Видин през 1948 г., собствеността на храма се прехвърляла от една на друга институция и никой не поемал отговорността за поддръжката й.


Видинската синагога

Видинската синагога


Напоследък са направени усилия от родолюбиви българи и добронамерени администратори, така че има надежда уникалният триъгълник на толерантността, образуван от Синагогата, Митрополията и Джамията, с който Видин се гордее, да не остане без единия си връх.


Наричат града на завоя на Дунав "портал към Европа", но ако продължава да се руши архитектурното богатство на Видин, безличните блокове може да превземат крепостта на вековната му история.


Всичко, което трябва да знаете за:
Избори 2022

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK