Как един чернокож извади над 200 души от "Ку Клукс Клан"

Дарил Дейвис

© Face to face

Дарил Дейвис



Дарил Дейвис е блус музикант, роден в Чикаго преди 60 години. Прилича на Бари Уайт, носи ризи в ярки цветове и свири на пиано при всяка възможност. През последните 30 години се опитва да разбере: защо някои хора го мразят, въпреки че не го познават? Все още няма категоричен отговор, но пътя към него го е отвел към едно необичайно хоби - Дарил Дейвис разговоря с членове на може би най-известната расистка организация в САЩ "Ку Клукс Клан" (ККК). Над 200 от тези интервюта са прерастнали в приятелства, като при повечето от тях, членовете на мрежата се отказват да бъдат повече част от нея и връчват на Дарил Дейвис облеклата си - бяла роба и качулка. Възникнала още в края на 19-ти век, но добила популярност през 50-те и 60- те години на 20-и век с акции срещу афроамериканското население, на организацията се приписват множество случаи на насилия и убийства. Към днешна дата в мрежата членуват между 5 и 8 хиляди души.


Според Дарил страхът ражда гняв и омраза, а когато мразиш си способен единствено да разрушаваш. А до страха се стига, когато нямаш фактите, когато знаеш по-малко. Но той прави разлика между невежеството и глупостта. В първия случай нямаш всички факти, заради което правиш и лош избор. И когато ги разбереш, може да се поправиш. Когато обаче имаш всички данни и все пак направиш грешен избор, това е глупост и от нея нищо не може да те разубеди.


В рецептата му за успех освен повече образование и разбиране на гледната точка на другия е и излизането от зоната на комфорт, в която всеки се чувства добре, сред хора, които познава, защото са еднакви с него.




Една от първите му срещи с член на "Ку Клукс Клан" е в бар, където Дейвис свири. Към него идва човек, който казва, че не е предполагал, че някога ще чуе толкова добро свирене на пиано от чернокож човек. Двамата започват да разговарят, сядат да пият по едно питие. Събеседникът му казва, че никога не е сядал да пие с някой чернокож. Дейвис го пита защо това се е случило и получава отговора - мъжът е член на "Ку Клукс клан". Отначало Дарил Дейвис не повярва, но след като вижда членската карта разбира. В края на вечерта Дейвис получава покана - да съобщи следващият път, когато ще свири в този бар. Така Дарил Дейвис започва да се среща с хора от организацията и да разговоря с тях - под формата на интервюта.


"Дневник" разговоря с Дарил Дейвис на конференцията "Face to face (civic actors in conflict)".


Музиката ви е събрала с един от първите ви контакти с членове на "Ку Клукс клан?" Казвате, че с разговора – е било посято семето, което трябва да бъде отгледано. Как отгледахте останалите над 200 случаи на хора, които са се отказали да бъдат част от организацията?


- Когато се запознаеш с някого, имаш само една възможност да направиш добро първо впечатление. Повечето хора те преценяват именно по това първо впечатление. Ако някой те срещне за първи път и не те хареса, няма да поиска да те види отново. Аз съм честен и правя първо добро впечатление. Така, че въреки, че те не ме харесват, заради цвета на кожата ми - защото съм черен, те все пак са готови да ме видят отново. Колкото повече се срещат с мен, не го осъзнават, но те се променят.


Посявате нещо като любопитство?


- Абсолютно.


Случвало ли ви се е да изпитате гняв, да се ядосате при някоя от срещите?


- Да, един от първите хора, които интервюирах, дойде в моята хотелска стая. Беше с куфар, където беше неговата "Ку Клукс Клан" роба. Иначе носеше костюм с вратовръзка и имаше бодигард. Говореше обидни, луди неща, но аз го слушах. Когато приключих с въпросите, го помолих да си сложи робата и качулката, за да го снимам. Той го направи пред огледалото. Аз го гледах и наблюдавах трансформацията от човека в костюма, на човека в робата и качулката. И като видях втория човек, се почувствах тъжен и много гневен. Бях тъжен, защото този човек беше глупав, бях гневен заради всичките престъпления, които тези хора с белите роби и качулки бяха извършили и почувствах, че искам да го ударя. Но трябваше да си припомня, че аз го поканих, че той прави това, което съм поискал. Ако той прави, това, което искам, защо да го удрям? Дрехите нямаха значение, те не определяха как този човек мисли и чувства.


Каква е ролята на прошката във вашата работа? Трябвало ли е да простите нещо или на някого?


- Не. "Ку Клукс клан" са направили незабравими и непростими неща. Но ние трябва да признаем, че това се е случило и да продължим напред. Не може да променим какво се е случило, но трябва да го оценим, че е лошо и да продължим.


Какъв е страхът ви?


- Нямам страхове, понякога се чувствам безсилен. Аз съм видял много, пътувал съм из 56 държави. Видял съм много различни култури и приемам всички, различните. Тези хора не са имали достъп до това, те не са пътували и са нямали толкова широка перспектива. Техните възгледи са много ограничени. Това не може да се промени, докато те не започнат да изследват, да виждат. Аз съм видял Мона Лиза, пипнал съм Берлинската стена преди да бъде разрушена, бил съм в Египетските пирамиди. Тези хора имат съзнанието за тези неща само като снимка от албум. Ако аз мога да споделя някои от нещата, които съм видял през разговори, може би някои могат да видят нещата по-различни. Някои може да успеят, някои може и да не. Има такава поговорка – ако не можеш да заведеш Мохамед при планината, доведи планината при мохамед. Аз се опитвам да има покажа това, което аз съм видял и съм преживявал.


Какви са първите им реакции?


- Не искат да приемат, не допускат, че един чернокож може да им говори тези неща. Всеки е различен, но общото е че те си мислят, че са по- висши от мен. Когато ги интервюирам, те не ме питат нищо, защото за тях аз нямам ценна информация, която да им дам. Ако ги попитам какво мислят за намерението на Доналд Тръмп да построи стена по границата, те ще кажат какво мислят, но няма да попитат мен. Защото не се интересуват. Защото за тях няма значение. Но след време, с напредването на контактите, седмица по-късно или повече, ги питам какво мислите за здравната реформа, те отговорят, но този път питат и мен. Към този момент, аз имам вече някаква ценност.


Мислите ли, че нещата, които сега правите, можеха да се случат през 50-те и 60-те по време на движението за граждански права?


- Можеше да се случи, с правилната техника. Но хората тогава са били много уплашени да говорят с тези хора. Аз не се страхувам. Ако не бях пътувал толкова много и не се бях срещал с толкова култури, може и би и аз нямаше да имам този подход. Но заради моя опит с толкова различни хора – аз разбирам, че те просто са различни, не че имат някаква специална сила.


Аз разбирам вижданията им, те са научени, че ние – чернокожите, евреите – сме лошите. Разбирам как те мислят, всъщност те не знаят защо точно. Те нямат причина. Трябва постоянно да има показваш, че трябва да има причина. Знаеш защо не приемаш хероин, защото ще те убие. Но нямаш причина да ме мразиш. Стоиш срещу мен, ние говорим един и същи език, аз искам същото нещо за семейството си, което и ти искаш, може би заедно може да постигнем нещо. Говоря за това и те започват да мислят. Те не се променят автоматично. Но през времето започва една вътрешна борба в тях. Те не могат да отрекат, че са ме срещнали, че аз говоря същия език, че не съм опасен, че не съм престъпник, те си мислят, че всички чернокожи са мързеливи, че нямат образование, че изнасилваме жените, но аз не се вписвам в този стереотип. Тогава как ме отричаш? И аз ги запознавам с други чернокожи, с ЛГБТИ хора, с евреи, те започват да говорят и с тях. Те имат тази фалшива информация в главата си, посята от родителите им, от средата, от кой знае какво.


И когато видят всички тези хора, не могат да отрекат, че те не се вписват в стереотипа. И това в повечето случаи ги разтърсва.


След края на всяка моя лекция има въпроси и отговори, аз показвам робите от "Ку Клукс клан". Има хора, които идват да си говорим, но има и такива, които стоят отстрани, в края на стаята. И всеки знам какво ще се случи с тях. Те чакат и когато всички си тръгнат тя или той идва при мен, не знае как да подходят. Аз продължавам да опаковам нещата и те постепенно започват: Много ми хареса речта ви, моята майка и баща са част от клана, аз съм бил отгледан по този начин, дойдох в този университет, но приятелят ми е от Пакистан, или приятелката ми е еврейка и не мога да ги заведа вкъщи, защото родителите ми няма да го допуснат, не мога да кажа и на приятелите ми , защото ще ме изоставят. Те ми споделят тези неща. И това са хора, които имат изгаряща тайна, която носят в себе си и с която знаят какво да правят. Затова образованието е добро нещо. В малката им общност, пакистанците, евреите, чернокожите са лоши, но когато отидат в университета, перспективата им се разширява и разбират, че родителите им не са прави. И се питат – как да се прибера вкъщи и да им кажа това, как да обясня на родителите ми, приятелите ми, че не са прави. Някои хора успяват, други не се престрашават да минат през това.


Какво повече от образование и разширяване на перспективата е необходимо?


- Много често хората се самосегрегират. Повечето се чувстват по-добре и по-сигурни около хора, които приличат на тях. Ако отидеш в големия град – Ню Йорк, Чикаго, отиваш в офис с много различни хора, те работят на едно място по един проект като отбор, но на обяд те отиват в ресторанта и белите сядат при белите, чернокожите при чернокожите, мексиканците при мексиканците. Те работят заедно, защо не ядат заедно? Не е защото всички са расисти, някои вероятно са, но просто повечето се чувстват по-комфортно с някой, който прилича на тях. Просто трябва да се излиза по-често от зоната на комфорта, да седнеш с някой различен. Всеки има какво да сподели и какво да чуе. Всички сме различни индивидуалности, всички сме част от един пъзел, парчетата на който са оформени различно, но пъзелът не е завършен, докато парчетата не са заедно.


Част от този пъзел и от отношението към различните, обръщате ли внимание на работата на полицаите. Правите ли интервюта с тях?


- В моята практика съм се срещал с един полицай, който беше част от клана. Сега имам неговата роба и униформа – той се отказа и от двете. Но в тази организация е традиционно да има полицаи, съдии, доктори, адвокати. Това е нещо опасно, защото те искат да контролират други хора.


Хората вярват, че има два типа полицаи – добри и лоши. Но всъщност са три. Всички знаем какво правят лошите и добрите полицаи. Разликата между двата типа е, че добрите знаят какво правят лошите, но си затварят очите, не говорят за това, не го докладват. Те слагат друга маска, което е същото като да си лош. Третата категория е тази на малцинството – това е на честните полицаи – тези, които няма да вършат лоши неща, но в същото време, ще застанат с името си и ще докладват за лошите полицаи. Като резултат хората от тази категория са в опасност, защото никой не харесва тези, които ги издават. И много често те попадат в опасни ситуации, защото колегите, които са издали, не идват на помощ. Трябва да има система за подаване на анонимни сигнали.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK