© Антон Попов
Евгения Иванова
Проф. д-р Евгения Иванова е етнолог, балканист и белетрист. Автор е на романите "Фото Стоянович", "Оглушително бяло", "Планът Константинопол" и "Проклет роман". Както нейните литературни произведения, така и научните й трудове често предизвикват бурни реакции. Стигало се е дотам да я заклеймяват като "заплаха за националната сигурност" главно заради изследвания за мюсюлманите. А
втор е и на книгата "Българското дисидентство". Самата тя е дисидент, един от учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди смяната на тоталитарния режим през 1989 г. На няколко пъти е задържана от Държавна сигурност. ДС я следи от ученическите й години заради протеста срещу потъпкването на Пражката пролет.Какво се промени през 1968 г. на Запад и на Изток?
- Наричат 1968 новата "пролет на народите". Тогава бях само на 16 години и не разбирах съвсем какво се случва. В Париж не искаха Дьо Гол, настояваха да се модернизират. Чудех се какво още има да й се модернизира на Франция, която – тогава – смятах за символ на модерността и свободата.
Разбира се, най-важното беше "Пражката пролет", която внушаваше усещане - не за свобода – за освобождение. Никога няма да забравя как – по време на Международния младежки фестивал, който тогава се провеждаше в София – чехословашката делегация влезе на стадиона: танцуващи, шарени, щастливи хора. Нямаха униформи като нас и (като че ли) не се страхуваха.
"Пражката пролет" промени много неща. Именно заради нея на Запад и най-правоверните комунисти се лишиха от илюзиите си и създадоха еврокомунизма. (На фестивала превеждах на един от бъдещите му лидери, който ме попита вярно ли е, че в България имало много младежи – "голисти". За първи път чувах за такава вероятност. Този въпрос го нямаше в червената книжка "101 въпроса и отговора", която задължително трябваше да прочетем и да наизустим, преди да влезем в контакт с чужденците. Не вярвам на чехите да са им раздавали такива наръчници.)
На Изток промените се следваха с голяма скорост. Най-напред се зарадвахме на възможността нещо изобщо да се промени. После дойдоха танковете. Тогава плаках. Много.
Каква е първата ви мисъл, когато стане дума за 1968 г.?
- Каква да бъде? За "Пражката пролет", разбира се. С времето постепенно покрусата от танковете, от потъпкването на надеждата за освобождение все повече беше измествана от спомена, че тази надежда все пак се е случила.
Как идваха новините в България? Откъде се осведомявахте?
- Баща ми редовно слушаше Би Би Си. Специално заради това си купи транзистор. И коментирахме. Вече беше отминало времето, когато се страхуваха да обсъждат пред мене политически въпроси. Вече не бях надъханото от началната си учителка комунистче, което пускаше от балкона листовки за Отечествения фронт.
Четях и единствения френски вестник, който стигаше дотук – "Юманите" – органът на комунистическата партия. Така разбрах за майските събития в Париж и за разочарованието на френските комунисти. Изглежда, цензурата не е била чак толкова сериозна. Впоследствие (когато отношенията ми с Държавна сигурност зачестиха) си дадох сметка, че това не се е дължало на либерализъм, а на некадърност.
Как официално и как в тесен кръг се коментираха събитията в Чехословакия?
- Нямам спомен как са се коментирали официално – не четях българската преса. Със сигурност са писали, че сме спасили "най-хуманния строй" от "враговете". В нашето семейство на "врагове", популярно наричани "бившите", и сред близките приятели на родителите ми дълго време "Пражката пролет" беше най-обсъжданата тема – с надеждата и с покрусата. Твърде малко от връстниците ми се интересуваха от нея. Някои дори ми се подиграваха, че толкова съм се затъжила за някакви си чехи.
Вие сте били в гимназията и сте се разбунтували. Какво направихте? Каква
беше реакцията в училището, на близките ви?
- С малцината, които не ми се подиграваха, опитахме да създадем нещо с гръмкото име "Организация за свобода на личността и словото". Инициаторки бяхме тогавашната ми приятелка Аглая Шамлиева и аз. Беше вече следващата пролет – 1969 година. "Привлякохме" няколко съученици и случайни познати, с които се събирахме в известното място за пушене "Магарешкия рай" – между паметника на съветската армия и разположената по това време до него зоологическа градина. Мястото отдавна не съществува – за разлика от паметника.
Обсъждахме създаване на позиви за свободата на личността и дори вестник. За целта трябваше да си намерим циклостил – съоръжение, което знаехме само като дума. Никой не беше виждал такова нещо. Написах позив, в който се говореше и за чешките събития, но другите не го харесаха и аз се обидих. Вестникът също беше моя идея, но се отказахме и от него поради невъзможност да намерим циклостил и восъчни листове.
Повечето от тези подробности бях забравила. Прочетох ги в досието си - ДОП "Авантюристка" от 28.05.1969, съдържащо 150 страници донесения за група хлапаци, които дори не могат да се разберат помежду си какво точно искат да извършат. (Знаех отпреди, че кодовото ми име в Държавна сигурност е "Авантюристката", но мислех, че съм го получила доста по-късно – в края на 80-те. Признавам, че ми отива.)
Обсъждали сме, разбира се (според досието), и чешките събития. Повечето твърдели, че чешките комунисти са замислили да излязат от социалистическия лагер и затова намесата ни е правилна. Аз съм възразила, че това си е работа на самите чехи, а нашето е недопустима намеса във вътрешните работи. Освен това – там има свобода на личността и на словото, заради която сме ги нападнали.
Обсъждали сме и свободата в САЩ. Там има свобода – мислели сме тогава - защото си позволяват да говорят и пишат против войната във Виетнам и никой не им пречи да го правят. Обсъждали сме и Сталин. Аз съм твърдяла какъв страшен сатрап е бил и колко хора е изтрепал, а бъдещият предател възразявал, че имал и добри страни.
Заради тази изключително опасна дейност Държавна сигурност съставила план за разработка, включващ следене, заснемане и претърсване на чантите. При претърсването намерили контролно (с оценка, което наричат "писмо") и го привели като "доказателство", защото ставало дума за Ботев, революцията и свободата на личността.
Прочитането на досието отново ме убеди в некадърността им. Дори цели три месеца следили някаква друга Евгения ("саможива и затворена", с изселен от народната власт дядо, горката).
Разбира се, всички са направили "признания". Особено трогателни са твърденията на едно момче, което почти не познавах, че участвал в "организацията", защото бил влюбен в мене. Повечето от останалите казват, че искали да влязат в "организацията", за да ни издадат.
Истината е иронично преобърната: издало ни е тогавашното ми гадже, привикано, за да уточни подробностите (коя точно Евгения например), неизвестни за истинския издайник – син на началник от Държавна сигурност. Бяхме го "привлекли", въобразявайки си, че с него ще бъдем защитени.
Съвсем наскоро (след близо половин век) отидох на среща със съучениците си. Синът на началника (нещатен сътрудник на ДС впоследствие) започна да ме убеждава, че нямало никаква разлика между комунизма и сегашната ситуация. Отговорих му, че – ако сега наругая правителството и той отново ме издаде – никой няма да ме арестува. И че – дори само това да е разликата – си струва. А той ме посъветва да не си обременявам паметта с такива глупости.
Имаше ли последици за вас?
- Забраниха ми да пътувам на Запад. Дори Белград, където ме поканиха на известен театрален фестивал, се оказа "Запад". Иначе не пречеха особено на развитието ми: приеха ме в университет, "допуснаха" да защитя дисертация и да стана "кандидат на науките", както се наричаше тогава докторатът. Спряха ме чак на ниво хабилитация – без никакви официални обяснения. Просто прекратиха конкурса, обявен за друг колега, не за мене, разбира се. Неофициално подразбрах, че причината са не само детските ми "подвизи", но и фактът, че дядо ми е разстрелян (без съд и присъда) като "враг на народната власт".
Защо според вас в България имаше само отделни случаи на съпротива срещу нахлуването на съветските и на другите войски от Варшавския договор в Чехословакия?
ми се, че и тогава, и по-късно, когато участвах в неформалните движения, съм правила това, защото не съм можела иначе.
