Историята на Клавдия - институционалното безсилие при домашно насилие

Историята на Клавдия - институционалното безсилие при домашно насилие

© Associated Press



Дебатите по документа на Съвета на Европа за "превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие" бяха белязани от твърдения, че "Истанбулската конвенция" въвежда "трети пол" и "застрашава българската идентичност". На заден план остана въпросът какви законови празноти щеше да запълни конвенцията, ако не беше обявена за противоречаща на основния закон от Конституционния съд.


"Дневник" се обърна към жени, жертви на продължаващо насилие, с молба да опишат с какви законови и институционални празноти са се сблъскали в опитите си да имат нормален, спокоен живот.


"За мен решението на Конституционния съд срещу конвенцията беше като евтаназия – обществото само пожела да бъде умъртвено, тъй като е осакатено до невъзможност, за да живее нормално", казва Клавдия.




Ето и нейната история:


Бях разведена жена с дете. Работех, учех. Понякога ми беше трудно да съм перфектна във всичко, но трудностите идваха не от липсата на желание или на издръжливост. Случвало ми се е много пъти да кандидатствам за работа и на интервюто да ме разпитват не за професионалните ми способности, а за семейния ми статус, за това дали имам деца. И в случаите, в които отговорът ми беше: "Разведена с дете", те ми се извиняваха за загубеното време и ми отказваха позицията.


Седем години се борех и сякаш успявах да се справям добре. Единственото, което ми липсваше, беше семейство – онзи пълен кръг от мъжа, жената и децата.


Тогава в живота ми се появи напорист кандидат. Звънеше постоянно, не приемаше откази, обясняваше ми, че сме с еднакви съдби - и двамата с деца от предишни връзки, за които се грижим. Държа се невероятно мило (като по учебник психопатски мило, но тогава нямаше как да знам). Докато не ме склони да заживеем заедно. Веднага след като постигна целта си, започна да ме обсебва, да ме отделя от семейството и приятелите ми, да настоява да имаме дете.


Когато всичко това се случи, започнаха жестоки побоища, пиянства, унижения, заплахи. Животът ми се превърна в ад, от който не знаех дали ще успея да изляза жива. Бягах, а той ме преследваше и ме принуждаваше да се върна при него. Заплашваше ме, че ще ми вземе детето, ако не го направя. Обясняваше на хората, които виждаха как си тръгвам ужасена, че съм луда, и дори успяваше да ги склонява да ме наглеждат "какви ги върша" и да го информират, за да може да ми "помогне", защото той единствен може да ми "помогне" и "подкрепи".


И аз се връщах. И пак бягах. И така, докато не го напуснах окончателно.


Към онзи момент имах издадена заповед за защита по Закона за защита от домашно насилие, започнах и процедура по развод. Мислех си, че най-лошото е зад гърба ми, но не знаех, че адът всъщност тепърва предстои.


По Закона за защита от домашно насилие


– За да бъде издадена ограничителна заповед, трябваше аз да представям годни доказателства, аз лично да успея да докажа с експертиза и свидетели, че точно този човек ми е нанесъл травми – физически и психически тормоз. Същите доказателства следваше да представя и за децата си. В почти всички случаи, когато единият родител се опитва да защити детето си от родителя насилник, съдът е предубеден, че това са методи за уронване на авторитета на насилника, подпомагащи жертвата в процеса за родителските права. Така децата може да не получат нужната им защита. Делата се прекратяват, а разходите по тях остават за родителя, който е искал да ги защити.


Колкото до доказателствата, които жертвата сама трябва да събере и да представи в съда – в ситуации на домашно насилие свидетели няма. Но дори и да има, те са в съжителство с насилника и се страхуват да го уличат, защото агресията ще се насочи към тях.


Имах и друг проблем, който знам, че имат и много жени в подобна ситуация – докато не ми заздравееха раните, не ми минеха травмите, мъжът ми не ме пускаше да изляза никъде, заключваше ме със седмици, не можех да се обърна към никого за помощ. Камо ли да отида на лекар и да си извадя медицинско.


Все пак получих заповедта, уж имах защита. Но...


- Оказва се, че има закон, чието прилагане е неадекватно. Според закона при нарушаване на ограничителната заповед органите на МВР трябва незабавно да задържат насилника и да го предадат на прокуратурата. Това обаче не се прилага. Имах случай, в който бившият ми съпруг беше дошъл пиян пред блока на родителите ми, започна да дърпа детето от количката и да иска насилствено да го отведе със себе си.


При намеса от страна на мой познат преби човека, който се опита да ме защити, а когато извиках полиция и показах заповедта си за защита, те не го задържаха, а повярваха на обяснението му, че тя не била действаща вече, което не беше така. Полицаите не се увериха дали заповедта е действаща, не зачетоха и факта, че беше пребил моя познат, не беше от значение, че е в нетрезво състояние и е дошъл с колата си. Не се трогнаха от насилието спрямо детето и от факта, че то плачеше и не искаше да се приближаваме до насилника.


Държаха ни над един час в близост един до друг, докато попълним сведенията и ни разпитват, след което го пуснаха. Подадох и сигнал за проверка на поведението на полицаите - няма наказани за този случай! Година по-късно все още нямаме отговор по случая. Това е един от многобройните случаи през изминалите три години.


За институционалния тормоз:


- Полицията – Всички сигнали, които подавах в полицията за нарушаване на заповедите ми за защита, приключиха със снемане на сведения. Никакво действие след това. По сигналите ми за преследване и заплахи от страна на бившия ми съпруг не се работеше, а ми се даваха житейски съвети за справяне с гнева му (да се опитам да съм мила с него, да не се страхувам да си говорим, защото това би провокирало още повече агресията му). Полицейските преписки, които се изготвяха по случая с мнение към прокуратурата, пък гласяха, че това са семейни саги, провокирани от борбата за получаване на родителските права, и не следва да им се придава значение.


Същевременно за три години аз бях привиквана в полицията по няколко пъти месечно, за да давам сведения по всевъзможни жалби от бившия ми съпруг. В повечето случаи с еднакво съдържание, но така и не се намери механизъм, който да ме защити от този вид институционален тормоз, който продължава и до момента.


Сега се води разследване дали въобще, защо и кога съм постъпила с детето си в кризисен център, полицията изисква личните данни на служителите там и за пореден път ми вменява чувство на вина за това, че съм се опитала да предпазя живота си и детето си.


- Прокуратурата – В масовия случай за прокуратурата домашното насилие е чисто битова семейна история, с която тя не следва да се занимава. Жалбите ми към тази институция завършваха с откази, с което насилникът се убеждаваше в ненаказаността си и това го правеше още по-безскрупулен и неуязвим. А на мен с всеки отказ ми умираше вярата в правосъдието и се чувствах още по-заплашена и беззащитна. При такава ситуация как се очаква от мен и жени като мен да поведат сами защитата си, да събират доказателства, да ги представят пред съда. Без участие на прокурор или някаква друга институционална защита.


Още нещо, което ме впечатли в действащите закони – какви са санкциите за неспазване на привременните мерки, определени от съда. За нереализиран контакт дете–родител държавата в лицето на прокуратурата преследва наказателно другия родител независимо от обстоятелствата. Както в моя случай – имах издадена заповед за защита, тя ограничаваше насилника да не ме приближава на 200 метра. Съдът обаче постанови привременни мерки, с които ме задължаваше да предавам лично детето си на насилника, а в случай че не го направя, ме преследваха наказателно.


- Социалните служби – По време на първата ми среща със социалните работници се опитах подробно да обясня всички актове на насилие спрямо мен и децата ни. Побоищата над малолетните деца, въвличането им в конфликтите между мен и и насилника, фактът, че са ставали много пъти свидетели на насилие. На всичко това социалните работници реагираха безмълвно. Обясняваха ми, че тяхната задача е да изследват материалната база, в която отглеждам децата си, че нямат психолог, с когото да работим, и че единствено ги интересува дали се спазва режимът на лични контакти между бащата и детето.


Запитах ги как точно трябва да се осъществява този контакт, при положение че той не следва да ме доближава. Предложих да е чрез тях, но те категорично отказаха да бъдат ангажирани с това.


Исках да проведат проучване как детето се чувства, защото то не желаеше да контактува с баща си, имаше страх и изпадаше в ужас при всяко предаване. Трудно беше да бъде успокоено. Те отново не реагираха на нуждите и страховете на детето, а заключиха, че ще е така, докато свикне. Въпросът, който не ми дава мир и до момента, е с какво? С какво трябва да свикне едно дете, станало неволна жертва на домашно насилие?


Помолих ги, след като изготвят доклада за съда, да не споменават адреса, на който живеем (една от превантивните мерки, предвиждани в закона). Но въпреки това те го издадоха и преследването започна отново.


Всички, които работеха с нас от неправителствения сектор, отчетоха висок риск и ме посъветваха, че няма друг начин, освен да бъдем настанени в кризисен център, докато съдът постанови бракоразводното решение. За целта трябваше да уведомя социалните служби, тъй като те също бяха натоварени със задача от съда да изготвят доклади по делото.


Малко след като уведомих социалните, че заминаваме, същите ни обявиха за общонационално издирване. И така три пъти за два месеца.


Наложи се да напуснем кризисния център, но след това тяхно поведение реших да не издавам повече адреса си. Съдът изиска още един доклад, но те отказаха да го направят, ако не им дам новия си адрес. Започнаха да пускат сигнали в полицията и ежедневието ми се превърна в едно обикаляне между полицията, социалните и съда. Седмиците ми започваха с график къде трябва да давам обяснения, който всеки ден се допълваше с още и още сигнали и преписки, по които съм привиквана. Три години всеки ден.


- Съдебното дело – Въпреки домашното насилие, неизплащането на издръжка, умишленото укриване на доход от страна на бившия ми съпруг, въпреки психологичните експертизи, в които децата ясно назовават насилието, с което са живели, и нежеланието им това да продължи, за липсата на емоционална връзка между бащата и детето и още, и още важни факти... съдът всъщност разшири контактите между бащата и детето. И намали издръжката, определена на първа инстанция.


Изводът и нуждата от конвенцията – за мен обществото в България и държавата в лицето на институциите не възприемат домашното насилие като престъпление срещу личността, нямат сетивност към този проблем и не се интересуват от съдбите на децата, поставени в такава насилствена среда. Обществото няма сетивност към чуждите страдания. В опит да не поемат отговорност, но в същото време да не се чувстват нелепо, че не са взели отношение, много хора започват да нападат жертвата ведно с насилника, да вярват, че тя "си го е търсила", "че го е провокирала", "че е луда или си измисля". А най-страшното е, че това е отношение не само на "обикновения" човек, но и на представители на ангажираните институции.


Преди да попадна в тази жестока ситуация, съдът беше моето работно място. Правосъдната система беше нещо свято – извор на морал, законност, справедливост. Уча право, работех и исках да се развивам в тази сфера, за да помагам на хората. Вярвах, че ако човек се бори честно, то ще има възмездие.


Сега съм сигурна - в България няма обективност в институциите. И най-малкото няма координационен механизъм за справяне в ситуации, в които има реален риск да загубиш живота си или да оставиш насилника да унищожи децата ти.


Затова и на България е така нужна Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие. Тя е международен способ за справяне с насилието в общества, в които то е ескалирало до степен, до която нито законите, нито обществото, нито семейството като институция, нито културата и моралът са в състояние да противодействат адекватно. Документът има за цел да създаде работещ механизъм за координация между държавните институции, работещи с жертви на домашно насилие. Следва да се изгради кръг от обучени специалисти, които след подаване на сигнал по "горещата линия" веднага да се задействат и да работят екипно.


Единични законови инициативи, частични промени, откриване на "горещи" телефони няма как да са достатъчни. След като няма цялостен институционален механизъм за взаимодействие.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK