Доц. д-р Кристина Попова е преподавател в Югозападния университет в Благоевград
Още в 1897 г. българският наказателен закон разглежда децата (до 10 години) като малолетни и наказателно неотговорни и допуска относителна наказателна отговорност за децата между 10 и 17 г., като предвижда намалени срокове на наказания. Съгласно чл. 42 от Наказателния закон, тези деца се поставят под надзор на родители, на настойници, или се настаняват в "някое възпиталище". Това законово положение обаче на практика не се прилага и осъдените деца се изпращат заедно с другите престъпници в същите затвори.
Основните тревоги тогава са породени не толкова от размерите на детската и юношеска престъпност, колкото именно от това, че осъдените малолетни са затваряни наред с възрастните. В затвора те попадат в неблагоприятна за тяхното поправяне среда и са изложени на опасността от насилие и тормоз.
Началото
През 1906 г. в Пловдив по инициатива на съдия Тодор Мирков е създадено първото дружество за борба с детската престъпност. То успява да отдели малолетните от градския затвор в отделни помещения, а след това със съгласието на Министерството на правосъдието, те са настанени в бившата царска градина край река Марица. По-късно там се създава комплекс от училище, жилища за питомците, работилници и стопанство и се утвърждава програма за обучение и възпитание.
Първите дружествени прояви в Пловдив, а по-късно – в София и Русе, са дело главно на съдии. Един от основателите на софийското дружество - съдия Генчо Ханджиев, си спомня, че подтикът към отделяне на малолетните затворници у него се породил при посещение на Дупнишкия затвор около 1900 г., когато останал поразен от ужасяващите условия.
По време на Балканските войни и Първата световна война, както общата, така и детската и младежка престъпност нарастват. Според статистиката осъдените деца и младежи са повече от два пъти повече, а след войната се задържа на около 5 500 годишно. Още през декември 1914 г., при обсъждането на бюджета на министерството на правосъдието за 1915 г., в ХVІІ Обикновено Народно събрание се поставя въпросът за необходимостта от държавни мерки срещу детската престъпност и създаване на детски съдилища и патронати.
Генчо Ханджиев се обръща към широк кръг граждани, ангажирани с благотворителност, за създаване на дружество за борба срещу детската престъпност в София. В Управителния съвет на създаденото в 1917 г. дружество за борба с детската престъпност и покровителство на затворниците влизат д-р Ватев от Българския червен кръст (професор по педиатрия), Димитрана Иванова от Българския женски съюз, Екатерина Каравелова, представители на Св. Синод и евангелистки пастори. В дружеството се включват също писателят Тодор Г. Влайков, по-късно се присъединяват юристи, педагози, психолози и психиатри.
Дом на човещина
След дълги усилия, през 1921 г. дружеството успява да се наложи да бъдат изведени от затвора 25 малолетни и да бъдат настанени в Разсадника в Павлово. По предложение на писателя Стилиян Чилингиров новото възпитателно заведение получава името "Дом на човещина". Дружеството започва да събира средства за изграждането на собствена сграда за възпиталището със свое стопанство и работилници в Красно село, за които Софийска община предоставя неизползван терен.
Отделянето от възрастните затворници дава възможност да се изучат по-добре причините за криминалните прояви на "маловръстните". От какви семейства идват те? Какво ги е подтикнало към кражба, насилие, измама или друго престъпление? Започват конкретни наблюдения на детската престъпност и първите статистически обобщения.
По това време нараства интересът към природата на престъпността. Кои фактори я пораждат? Социални ли са причините за престъпното поведение – бедност, неграмотност, социална среда? Или има наследственост и "престъпен характер", "родени престъпници", наследствено предразположение към проституция, кражби или агресия? Може би пък особеностите на самата юношеска и младежка възраст създават предразположение към девиантно поведение?
Широко известни стават изследванията на Чезаре Ламброзо по криминална антропология от края на 19 век, които дават преднина на биологичната обусловеност на престъпността.
Български експерти по тази тема от първите десетилетия на 20 век се отнасят критично към този подход. Генчо Ханджиев издава поредица от популярни книги, с които цели да предизвика обществено внимание към съдбата на малолетните престъпници. Без изцяло да отхвърля детерминистките тези на Ламброзо, Генчо Ханджиев изтъква преди всичко социалната обусловеност на детската престъпност. За да избегне повърхностните обобщения, той събира, анализира и публикува десетки истории на питомците на "Дома на човещина".
Разглеждайки съдбата на двама млади крадци – семгодишно дете и 19 годишен студент, Генчо Ханджиев стига до извода, че когато липсва подходящо възпитание, моралните недъзи се проявяват главно в две форми, които той определя като "чувственост" и "егоизъм". Ето защо, казва той, у подрастващите трябва да се развиват моралните качества – състрадание, хуманност, разсъдливост, склонност към умствен и физически труд. Той настоява за създаване на патронаж за малолетните престъпници и приюти за крайно бедните и изоставени скитащи деца. Чрез случаите на малолетните затворници Генчо Ханджиев обръща внимание и на още един важен мотив за необходимостта от обществена закрила – често пъти показанията на децата пред следствието са дадени от объркване и страх, и нерядко в затвора попадат по-малките, докато истинските подбудители остават на свобода.
Изграждане на Дома на човещина
или ограждане на обществото от малолетните престъпници
Решението за изграждането на възпитателния дом - "Дома на човещина" в Красно село за около 100-200 деца - момчета се взема на 1 октомври 1921 г. За материалното подпомагане на строежа Св. Синод решава да се пуснат дискоси в църквите за събиране на помощи. Евангелистки пастори също се включват в набирането на средства. Присъединяват се и съпруги на министри от управляващия по това време земеделски кабинет. Тръгва и широка кампания за привличане на граждани и учeници към каузата на строежа. Това става чрез продажбата на т. нар. билети–тухли (билет на цената на една тухла), с което се заемат жените от дружеството.
Основният камък на сградата на възпиталището е положен на 16 юли 1922 г. Инициаторът Генчо Ханджиев, вече прехвърлил 60 години, продължава да е моторът на строежа. В дневника си, публикуван в средата на 30-години, подробно описва всекидневните си усилия, разтакавания по министерства, увъртания на длъжностни лица... Книгата му е изключително свидетелство на епохата, в която обществените грижи са действително дело на гражданската инициатива и подкрепа.
През годините, докато се строи Домът, страната преживява пожара в Народния театър, Деветоюнския преврат, Септемврийските бунтове, Атентата в църквата Св. Неделя. Ханджиев отразява в дневника си събитията, разтърсили страната, но всеки ден изминава дългия път до строежа, както и до настанените временно в Красно село питомци. Всекидневните усилия му навяват нерадостни обобщения за българските обществени нрави, но не го обезсърчават. "С голямо прискърбие си отидох и почти отчаян останах. – пише той - как е възможна такава апатия към обществената добродетел и благотворителност. Убеждавам се лека полека, че ние сме хора за приказки и етикеции, но не и за работа..." И по-нататък: "Аз обичам децата – малките грешници, защото са невинни – не знаят що вършат....А хората, които трябва да им помогнат, ме мразят, защото ги безпокоя за тези грешници, незнаяйки причината за тоя грех, а виждат само греха - и без много да му мислят, го наричат престъпление".
Делото му не е посрещнато еднозначно. С напредъка на строежа се засилват страховете от бягства и своеволия на питомците. Министерството на правосъдието настоява за три метра висока ограда, "за да не закачат питомците хорските жени и деца, които минават из пътя". Прокурорска заповед нарежда никой да не се доближава до оградата на 4 метра. Изниква въпросът дали това няма да се превърне във втори затвор...
През 1926 г. най-сетне Домът на човещина е изграден (и ограден), макар довършителните работи да продължават. Решава се Домът да бъде предаден на Министерството на правосъдието, като заедно с това с неговото ръководство и устройване продължава да се занимава Дружеството за борба с детската престъпност, а учителите се назначават от Просветното министерство. Генчо Ханджиев пише: "Да видя веднъж в класните стаи насядали по чиновете да учат, в работилниците и стопанството да работят малките грешници, които сега гният из мрачните килии на затворите."
"Малките грешници": питомците на Дома на човещина
В Дома на човещината се приемат деца и юноши - момчета от 10 до 18 г. – следствени или осъдени. Ако при навършване на 18 г. възраст, срокът на наказанието им все още не е изтекъл, те имат право да останат при добро поведение, а не да отидат в затвора.
Домът се оглавява от професионални педагози. Тук неграмотните трябва да получат елементарно образование, а всички питомци – да научат занаят. Професионалните умения се получават в три отдела – по земеделие, столаро-резбарство и дърводелство, а по-късно се прибавя и отдел по трикотаж. Дневният режим и учебната програма се публикуват в отчетите на Дружеството.
Питомците носят униформа, която изразява техния междинен статут в условията на "надзиравана свобода": през седмицата те са облечени със затворнически дрехи, а в празничните дни - с ученически униформи. Свободното им време се контролира строго. Домът разполага с библиотека с немалък брой книги, но четенето става под ръководството на учител. Предвидено е време за беседи с външни лектори и лекторки, както и кинопрожекции. На обед и вечер пред питомците се чете молитва, отделно от това Домът се посещава от православни и протестантски духовници.
Учебната програма предвижда отделни часове за неграмотните, занятия по общообразователни дисциплини (смятане, четене, гражданско учение, писане, български език, отечествознание, нравоучение, геометрия, гимнастика, хигиена ) и в професионалните отдели. Всеки месец има литературни и музикални забави. Изграден е театрален състав, който разучава и представя пиеса по наскоро публикуваната детска приказна повест на Елин Пелин "Ян Бибиян". На годишни изложби се представят изработените в часовете по практика предмети: шкафове, кошери, огледала и други мебели и дърводелски изделия. След завършването някои питомци се настаняват на работа, а впоследствие се създава и специална надзорна служба.
" Домът на човещина" се стреми да бъде един от обединителните центрове за специалистите по обществени грижи и закрила на безнадзорните деца. Той се посещава от дейци на чуждестранни благотворителни организации: проф. Йосиф Шилович (председател на Югославския съюз за закрила на децата), лорд Ноел Бъкстон, Елена Ромничиано, бивша председателка на секцията за закрила на детето при Обществото на народите и много други.
Запазените статистически сведения за питомците на Дома на Човещина дават възможност да се проследи динамиката на техния социален произход и вид на простъпката. Началните обобщения, които представят социалния произход и вида на престъпленията, са направени на базата на първите 468 малолетни питомци. Повечето от тях са попаднали пред съда за кражба: – 321; убийство, опит или съучастничество – 102; фалшификация, буйство подкуп – 27; грабеж – 7; изнасилване – 11.
Според отчета кражбите са по-характерни за града и най-вече за столицата, а побоищата и опитите за убийства – за селата. В отчета се прави опит да се обясни тази разлика: "Непрестанните разпри за делба на имоти, понятията за ергенско достойнство, помагачеството, разпространяващият се алкохолизъм всред селската младеж пр., са обикновените поводи за извършване на убийствата, побоищата и нараняванията в българското село. Материалните нужди в града, относително по-слабият обществен и родителски надзор, при пълната липса на такъв и особено съблазнителните зрелища и развлечения, довеждат до другата печална картина на детската порочност и престъпност."
През 1935 г. със съдействието на главния прокурор към Върховния Касационен съд Владимир Аврамов, дружествата за борба с детската престъпност в София, Пловдив и Русе се обединяват в Съюз. През 1938 се създава помощна служба, която издирва "морално застрашените деца", а към нея се учредява съвещателна станция, ръководена от медико-педагогически комитет с участието на лекар – психиатър. В началото на четиридесетте години е организиран и първият курс за женска полиция, една от главните задачи на която е да издирва безнадзорните деца. Със застъпничество на жените – членки на секцията на юристките при Дружеството на жените с висше образование се планира построяването и на Дом за морално застрашени момичета, за което старият политик и държавник Рачо Петров дарява място край София.
"Детските съдилища"
След дълги усилия на дружествената дейност да се учреди отделен "Детски съд", в края на 1942 г. Народното събрание приема Закон за съдилищата за маловръстни, публикуван в Държавен вестник в началото на 1943 г. Той предвижда създаването на отделни детски съдилища за децата до 17 години и специални изисквания към съдиите в тях, както и към устройството на съответните съдебни зали. Съдиите трябва да бъдат по възможност не само уважавани юристи, но и бащи, и то по-възрастни от 35 години. Залите трябва да бъдат обзаведени така, че да отговарят на водещите възпитателни цели и да напомнят колкото се може по-малко на съдебни зали. Законът предвижда назначаването на съдебни наставници за малолетните, които да се подбират сред членовете на благотворителни дружества, особено от дружества за покровителство на малолетните. Законът включва и възможността за настаняване на малолетните в семейства, като от тези приемни семейства се изисква да представят отчет за поведението на детето веднъж в месеца.
Законът от 1943 г. отразява господстващите педагогически и правни възгледи в тази област по това време в България и е посрещнат от дейците на борбата с детската престъпност като голяма крачка напред и като резултат от техните четвъртвековни усилия. Дадено е предимство на възпитателните мерки пред наказателните и повече шансове за интеграция на малолетните правонарушители чрез възпитание, образование и получаване на професии.
Виж видео 
