Инсулт по време на пандемия. История от една провинциална болница

Снимката е архивна

© Цветелина Белутова, Капитал

Снимката е архивна



Текстът е препубликуван от "Свободна Европа".


Има проблеми, които остават, колкото и избори да проведем. Те изглеждат така, сякаш не зависят от това кое е правителството. Но зависят от всички ни дали да продължаваме да имаме такова здравеопазване.


Стол: най-обикновен или поне сгъваем. Това е първото, което виждам, че няма в болничната стая, където лежи майка ми след втори инсулт.


Току-що пристигам отдалече късно вечерта, за да отменя брат ми, будувал вече няколко нощи. Тя ме разпознава, стисва ръката ми и толкова, напълно неподвижна и почти неадекватна. Опитваме се да я обслужим, но без да искаме разместваме абоката за вливанията.




Тръгвам да търся дежурен лекар и намирам две сестри, които реагират със сопване. Критичните коментари и троснатият език продължават, дори и докато оправят системата. Извиненията и благодарностите не променят тона. За състоянието на майка двете не могат да ми кажат нищо. Извикват дежурния лекар, но и той не знае: от Бърза помощ е, тук дава нощни дежурства.


Така започва моят кошмар в Ловешката болница: дни на безсилие и унижения след челен сблъсък с уродливата провинциална здравна система.


Почти по същото време преди три години получавам обаждане от болница в Нидерландия за близък в тежко състояние. Ще бъде в интензивно отделение. Уверяват ме, че правят всичко по силите си и мога да звъня по всяко време за информация.

Нидерландия

Когато след ден се добирам до болницата, лекарят ме очаква и започва внимателен разговор: точна, макар и пестелива информация какво е положението, какво точно правят и какво предстои.
Можех да остана денонощно - имаше удобен стол, а и няколко сгъваеми, ако дойдат и други близки. Има и специални стаи. Ако искам да поспя, има стая с баня: съвсем малка, но достатъчна, за да може диванчето да се разгъне в удобно легло. На сутринта донасят и закуска.


Когато отново съм край болничното легло, първите въпроси на сестрата са как съм и какво искам: кафе или чай. Дребни, но важни жестове на внимание и съпричастност. Както и представянето: при всяка среща лекарите и сестрите се представят - първо на болния, макар той да е в медикаментозна кома, и дори му говорят на "Вие". С мен са на "ти": свалят бариерата, представяйки се с малките си имена, които са и на престилките им. Не пропускат да напомнят, че на стената пише кой е на смяна - лекар и сестра, смените и телефонът, на който да ги потърся при спешност или въпроси. За всичко, което се прави - изследвания и медикаменти - и как се очаква да подействат, лекари и сестри подробно обясняват дори и без въпроси.

"Работа на близките"

Разбира се, нищо такова няма в Ловешката болница, където визитациите траят до половин минута. Разговорът с лекуващата лекарка е кратък и не предполагащ въпроси. Поне разбирам, че можем да захранваме майка ми. А храната е наша, на близките, работа. Това, което разнасят санитарките, може и да стане, ако обаче е на пюре. Но не би А невинаги ви предлагат. Зад количката с храната вечно крачат "щатни" болногледачки.


Обгрижването и храненето е работа на близките. И не само: вие сте тези, които следят как вървят системите и търсите сестрата. Как се справяте, трябва ли ви нещо: такива въпроси няма. В повечето случаи ви гледат със смесица от досада и раздразнение, че ги безпокоите.


Дано не ви се налага да смените постелката и пижамата! Само при нужда, отново троснато обяснява една сестра. Но дори и да има нужда, може да няма. Може би на теория санитарките трябва да помагат за хигиената на лежащо болните, но са основно заети с миене на стаи и коридори и разнасяне на документи.


Някои помагат, но с неохота или с коментар: "Трябва да свикваш, нали и без това ще го правиш вкъщи!" И въпросът не е в това, че по правило и лекари, и сестри, и санитарки говорят на "ти", а незаинтересоваността и надменността им. Няколкото изключения само потвърждават правилото. Главната сестра виждам само веднъж, в последния ден, случайно.

Други сестри, на друго място

А междувременно в Нидерландия: главната сестра е начело на сестрите, когато са нужни няколко души за обгрижване на болните: първа сред равни. Смените им са дълги и когато отиват да хапнат, го правят на смени и винаги първо идват да кажат към кого да се обърнете, когато ги няма.


Имат в късен следобед кратко събиране, видими за всички: сядат в коридора на бързо кафе и бисквита. От лекар можете да поискате информация по всяко време и той ще направи всичко възможно да дойде, докато сте в болницата, опитвайки да се съобрази и с вашето време.


Поне веднъж седмично имате право на един час разговор с лекар и това се случва така: отивате в специална стая, където не ви прекъсват други пациенти или колеги-лекари. И не, не се грижите вие за болния. Едва ли в Нидерландия биха разбрали икономическата логика на едно положение, в което инженер, учител или продавачка зарязват работата си, за да да бъдат на 24-часова болногледаческа смяна в болницата. За какво са болниците тогава?

"Не мога повече да крия, че сте тук"

Сведение за пациентите се дава от 12,30 до и 13 ч. - гласи надпис в Неврологията на Ловешката болница. Разбира се, че не се спазва. Вратата на отделението е винаги заключена и се чака, докато ви види някой отвътре. Има надпис "звънец", но до него е електрическият ключ. Звънецът се оказва на стълбището преди отделението, пред друга врата. Но кой да ти каже.


Да му мислят болните: системата за повикване на лекар или сестра е замазана с боя, ако изобщо някога е работила.


Лекарката е една, тя е и шеф на отделението и невинаги можете да я намерите. Намерих, когато тръгнах да търся помощ след повръщане на майка им. Но тя не пожела да дойде, отговори с крайно назидателен тон, докато седеше в дежурната стая.


Опитът за разговор по-късно е неуспешен: докато говорим, тя поглежда към работещия телевизор. Какво от това, че е в отделението?


Но не беше така с дежурния лекар през уикенда. На няколко пъти сестра го търси по телефона: "Какво да им кажа? Търсят ви за консултация от друго отделение. Не мога повече да крия, че сте тук".

В пандемията без маска

Времената са пандемични, но половината от сестрите и санитарките са безпредпазни маски. Само една ми каза, че не носи, понеже е преболедувала COVID-19.


Трудно, дори невъзможно е да се спазва дистанция, когато в стаята при майка ми настаняват и друга жена, която нейните близки също трябва да гледат. Санитарка настоява да се върна в болничната стая и вдига скандал, когато ме вижда с компютър в празната трапезария. Така и не става ясно какви са мерките срещу COVID-19. Освен в надписите, че свижданията са забранени.


Да, давайте й лекарствата, които си взима, ми казват по време на една от визитациите. Дежурният след няколко дни е изненадан, когато показвам опаковките: защо давате това съдоразширяващо, след като ние й го вливаме?!
Въпрос на време е да имате всички основания да се съмнявате дали лечението е правилно и да започнете да търсите друго мнение.

Многопрофилна болница без кардиолог

След известно време сме в отделението за рехабилитация, където сърцето предава майка ми. Но Ловешката болница няма кардиолог, защото кардиологичното отделение е закрито, както са закрити още урологичното, гастроентерологичното и второ вътрешно.


Все пак идва лекар, но ендокринолог. Може да потърсите кардиолог на частно, но е невъзможно той да влезе в отделението: просто няма право и не иска да си създава неприятности. Как ли не молих кардиолог, който имаше приемно време през две стаи!


А когато направленията изтекат, ще си тръгнете с епикриза, в която пише, че имате право на безплатен преглед в отделението. Но в него няма насрочен ден и час. И сякаш е най-лесното нещо на света да караш неподвижен човек в болницата. Няма съвети, нито поне малка брошура какво да правите с болния си. Нито имате уговорен телефонен разговор за след време, каквато е простата и обичайна практика в Нидерландия.

"Болницата е голяма, но празна"

И не, не казвайте, че разликите са, защото Нидерландия е богата страна и на първо място в света по качество на здравеопазването. Не е само до техниката и парите, а до организация, управление, стандарти и правила. Управленски умения на управителите на болниците да се намесят, когато екипът не действа добре.


Професионализъм или поне опит за професионализъм. Икономическа ефективност и едновременно с това човешко отношение. И най-важното: зачитане на болния, уважение към близките.


Най-страшното, с което се сблъсках, бе примирението и отчаянието в Ловеч. "Болницата е голяма, но празна", каза лекар в отговор на изумлението ми как е възможно да няма кардиолог. "Болницата умира, то и градът умира", казват ловчалии. Съветът, който непрекъснато чувах, е: "Ако имате здравословен проблем, отивайте в Плевен!"


Майка ми почина.


Оплакването ми от Неврологията не е първото, както разбрах от директорката на болницата.


Едва ли ще е последното, ако нещо не се промени. Не само в това отделение, а изобщо в болницата. Може би ѝ трябва сърцатият лекар, който вдигна на крака болницата в Исперих? Иначе няма да е далеч времето, когато сама ще се сведе до селска поликлиника. Защо направо не я закрият? Наместо държавата да й отпуска пари, когато закъса, както стана преди две години. Пари в пясък.


* Ива Тончева e журналистка с дългогодишен стаж в Българската телеграфна агенция и в българската редакция на Би Би Си. От близо 10 години се занимава с ПР & комуникации.
** Становищата, изказани в рубриката "Мнение", могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK