"Последният дар на човека": прочетете тази история

"Това е страстен проект", "кауза", "смисъл".

Така Димитър Панайотов и Александър Николов - на 29 и на 30 години, определят работата си зад dokumentalisti.bg - дигитална платформа, която цели да разкаже социално значими проблеми през интерактивни формати и похвати. Двамата са приятели, обединени от интереса към бавната журналистика и документалистиката, които една трагедия преди шест години мотивира да разкажат важна тема.

"Последният дар на човека" е документален мултимедиен разказ за донорството на органи в България.

В него първата глава (от общо осем) е посветена на историята на брата на Александър - Георги, който почива през септември 2015 година на 21 години след мозъчен кръвоизлив. Семейството разрешава момчето да стане донор. А Александър решава да се върне от Лондон (по това време завършва бакалавър по фотожурналистика там) и няколко месеца по-късно по предложение на приятеля си Димитър, който е завършил журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски" - записват магистратура "Е- Европа" при професор Нели Огнянова. Според Димитър "тя е най-модерно мислещият човек за дигитални медии в България". Двамата я наричат ментор на проекта.

"Самата идея еволюира през няколко етапа дори минахме през идеята за книга, но решихме че един мултимедиен проект би бил много по-полезен за обществото и за комуникирането на самата тема, заради простия факт, че ще достигне до много повече хора", разказва Александър Николов пред "Дневник". Той отговаря за снимките, а Димитър - за текста.

Никой не е очаквал, че ще отнеме толкова време. "Навлязохме доста надълбоко и може би заради това ни отне шест години. Искахме да разберем наистина най-големите подробности, които се случват. Да направим журналистическо разследване в дълбочина, с много участници, с различни мнения, да съберем фактите. Успяхме да го направим донякъде", казва Александър.

"Това не е просто смърт, а смърт, която променя. Променя коренно съществуването на хората, които получават органите на Георги, променя семейството му, променя младите му приятели, карайки ги да преосмислят живота, променя обществените нагласи за донорството, благодарение на многобройните репортажи, направени от медиите за него. Променя мен и Александър, като ни кара да посветим последните 6 години от живота си, създавайки този разказ", пише Димитър в първата глава на "Последният дар на човека"

Двамата успяват да снимат донорска ситуация, срещат се с над 100 души - лекари, пациенти и семейства от цялата страна. Някои от тях не дочакват желания орган, други те срещат години след трансплантацията напълно променени и изпълнени с живот.

Един от изводите е, че "всичко е много изгнило". Но идеята на проекта е да повдигне въпроса за донорството, не да разочарова читателите, да насочва към хората, това за което не се говори много. За надеждата за нов живот.

"Във всеки момент между 1000 и 1200 души чакат за орган в България. Числото на практика е константа. Някой умира, друг влиза в списъка и така порочният кръг остава затворен. Независимо от политическите промени, технологичния напредък и развитието на медицината, българската трансплантология е в непоклатима летаргия", пишат в "Последният дар на човека" авторите му.

Проектът им дава смисъл, но им нанася и много "психологически травми", казва Димитър. Защото видяното, чутото, преживяното остава винаги някъде около теб. "Като си затвориш очите вечер и виждаш неща, които не би трябвало да виждаш", споделя Александър.

И за двамата последните шест години са били години на много труд. За да излезе един текст, той минава през около седем редактора, сред които има и фото редактор за снимките.

Най-големият проблем на българските медии

"За мен "Последният дар на човека", е кауза за донорството и за журналистиката. Когато бях тийнейджър исках да бъда журналист, въпреки че нашите искаха да уча право. Като бях на 18 и влязох в универсиета, бях невероятен идеалист. И тогава се сблъсках с брутната реалност и започнах да научавам колко е кофти положението на медиите. Това се случи през 2011 година. Образованието беше зле. Имаше страхотни преподаватели, които ни дадоха много, но непрактичността на предметите отказа много хора. И днес много малко хора от 65-те души, които влязоха с мен, се занимават с журналистика", разказва Димитър.

По думите му той и Александър са от хората, "които сами си създаваме средата", като уточнява, че не иска да звучи арогантно.

Според тях най-големият проблем на българските медии е липсата на финансиране и липсата на различни формати, които да представят важните теми.

"Това е един страстен проект. Ако го бяхме започнали на колкото сме сега - 29 и 30 години, нямаше да го направим. Започнахме го много млади. През 2016 година аз бях на 23, Сашо на 24. Бяхме студенти и можехме да се отдаден напълно. Нямахме семейства, автомобили и апартаменти. Звездите се срещнаха в правилния момент, в правилната мотивация, да съберем тази информация", разказва Димитър.

"Да седим със седмици по болници, да се срещаме с много хора, по няколко пъти из цялата страна. Това нещо е невъзможно да го направим като журналисти в нормална медия. Защото никой няма да си позволи да отсъстваме дълго време, без да има продукт. Това е огромен обем от работа и от време", смята още Димитър. През годините той работи по различни дигитални проекти като маркетинг, журналист, редактор.

Преди време прави и сайтът за култура "Под моста". Преди две години става част от подската "Говори интернет", където е продуцент и главен редактор на подкаста за новини "Ден". Александър пък работи във фондация "Биоразнообразие". Бакалавър по фотожурналистика в University of the Arts London и стипендиант на The Royal Photographic Society of Great Britain.

Различни форми на финансиране

Александър и Димитър учредяват през 2020 година фондация "Документалисти". Печелят проект на Столична община по програма "Култура", но за в бъдеще ще разчитат на още няколко модела за финансиране - чрез дарения (към момента на разговора, няколко дни след като сайтът е пуснат, без да е рекламиран, са събрали около 5 хиляди лева само от дарения).

"Търсили сме финансиране и чрез спонсори, но не много упорито и успешно, Проблемът е че хората не можеха да си представят за какво им говорим. Този формат е успешен, нов за България, звучи бомбастично, епично. Но в България сме свикнали да чуваме как някой ще направи нещо уникално и невероятно и в политиката, и в каузите, но в по-голямата си част остават само думите. Без портфолио и без да покажем тоа, което имаме, хората бяха много скептични към това, което ние ще направим", разказва Димитър и допуска, че може би вече ще е по-лесно. В плановете им е да правят коопродукции с други медии, както и да започнат да продават "физически продукти" - книга, снимки, изложби.

Идеята им е да създават транс медия - да можеш да разкажеш - една история през различни канали, но без те да се повторят. Сайт, книга, подкасти и всеки да носи различна информация. "Те са индивудуални продукти с различна история, различно преживяване. Различните канали обхващат различни части на историята и са взаимо допълващи се помежду си и провокират търсенето. Така че крайният потребител, за да получи най-пълната картина, да трябва да търси и да се разходжда между различните канали", казват и Александър, и Димитър.

Климатичните промени през българския контекст

Следващата тема, по която може би ще работят, е свързана с екологията и ефектът на климатичните промени върху българската реалност. "Най-големият проблем, който срещаме с избора на следваща тема, е че ще бъде сравняван с този проект", споделя Александър. От работата му в екоорганизацията, вижда. че няма данни, няма измервения, няма ясни точни факти, които показват как климатичните промени се отразяват в България, а има само прогнози.

"Темата трябва да е социално значима и да е пречупена през българската действителност. Една тема винаги трябва да пречупена през личните истории, но и да е с много сериозна фактология и данни. Подобна тема е за демографската криза в България", смята Димитър.

"Светло" - така с една дума определя бъдещото на документалистиката Димитър. "Достъпността на технологиите, в целия процес по създаването на един документален разказ - сравнително лесни за използване уеб технологии, достъпни устройства за създаване на съдържание, вече позволяват създаването на "indie" документалистика - с помощта на много по-малки екипи и по-ограничени бюджети", казва още Димитър.

Според него най-голямо впечатление прави бумът на фотографските книги и от части - създаването на независими периодични печатни издания в малки тиражи. "Смятам, че тази тенденция ще продължи, защото броят на колекционерите расте паралелно с предлагането".

За връзката между мазетата на "Александровска", бездомните кучета и Уинстън Чърчил

Темата за донорството предстои да бъде представена в още няколко глави, които ще излизат до края на 2021 година. На няколко пъти и Димитър, и Александър казват, че идеята е да се достигне до максимален брой хора. Но и признават, че в моментите, когато са се чудили дали от усилията им има смисъл, са се разбирали, че дори само един човек да прочете "Последният дар на човека", това вече ще е дар за тях и ще означава, че си е заслужавало. На девети октомври - събота (когато се отбелязва и Европейския ден на донорството), ще бъде публикувана третата глава, която "сме правили с най-много адреналин". В нея, след пет години чакане, те успяват да заснемат истинска донорска ситуация.

В следващите глави ще бъдат показани снимки на трансплантации, но "естетични, да могат хората да усетят атмосферата", ще има част за историята на донорството, както и хората "ще научат какво е общото между мазето на "Александровска", бездомните кучета и Уинстън Чърчил.

Имаме и архивни кадри, които никой друг няма - на първата трансплантация на бъбрек в България", разказва развълнувано Димитър. Ще има и глава, която той определя като най-трудна за четене, но и много важна - "политики и проблеми". Ще има и позитивна глава с историите на хора, които са получи нов орган. А епилогът - ще остане в тайна, но според Димитър ще е толкова емоционален, колкото началото.

Всичко, което трябва да знаете за: