© Лили Тоушек
Отец Илиян Алексиев
- Когато човек живее добре, може да недоволства от дребни неща. При поредица от трудности и най-малкото добро е светлина
- От много години липсва далновидно мислене за политическите проблеми на страната
- Рождеството ни донесе светлина, която трябва да пазим и разпространяваме
- У хората е останала някаква човечност, но се е свила, сякаш се е заключила с някакъв особен катинар
"Дневник" разговаря с него в навечерието на Рождество Христово за изминалата трудна година и отражението ѝ върху вярата, за проблемите на обществото и за посланието на идващите светли празници.
Отец Алексиев, изпращаме трудна година - и поотделно за всеки човек, и като цяло за обществото. Как се отрази тя на вярата на хората?
- Както е било винаги, хората се разделят на две основни групи - едните в трудностите намират повече упование, другите роптаят срещу всичко, което се случва. Респективно едните задават въпроса "Защо всичко това ни се допуска, какъв е смисълът?". Другите, правейки анализ и ретроспекция, казват, че дотам сме се докарали, че си го заслужаваме.
Смятам, че Бог произвежда съд над човешкия род преди да е направил окончателния си съд. Очаква хората сами да определят кой къде е - за себе си ли само ще мислим, или ще се грижим и ще помогнем на останалите. Паралелно, човечеството произведе съд на себе си, в който да се види сами ли ще се спасяваме, или ще сме жертвоготовни. Това позиционира всеки един по света да определи себе си какъв е. Оттук можем да изведем в морален план кой може да се нарече добър и кой не.
Трудностите имат свойството или да сплотяват, или напълно да отдалечават хората. Как повлияха войната, коронавирусната пандемия и икономическата криза на българите?
- Едните имат апокалиптично мислене, очакват все по-лоши и по-лоши неща. Губят надежда, че нещо ще се поправи, защото след лошото виждат, че идва още по-лошо. Мислят ден за ден, някои дори загубиха смисъла. Оптимистите пък смятат, че каквото и лошо да се случи, то ще спре и ще дойде по-доброто.
Когато човек живее добре, може от дребни неща да бъде недоволен. Обратното, когато има поредица от трудности, и най-малкото добро е като светлина - и радост, и щастие. Може би в тази ситуация сме ние. Какво ще бъде само Бог знае.
Сякаш все повече забравяме завета да обичаме ближния си. В българското общество има най-различни причини за остри конфликти, а съзиданието отстъпва на деструктивната енергия. Какви са вашите наблюдения?
- Ако обществото е образовано и по-одухотворено, то няма да пада по влиянията на разделителни линии, които да го противопоставят. Както много пъти сме виждали, то може да намери обединение в казуси, като например изчезналото дете в Перник. Всъщност доброто не е изчезнало. Трябва да се научим да правим хубав анализ на събитията. Когато ни се предлага едно или друго, да го гледаме критично.
Видяхте ли знаци за добро в България тази година? Къде?
- Доброто се намира в случаи като изчезналото дете, в обща съпричастност след катаклизми, катастрофи, или насилие над животни. Там го виждаме. За мое голямо съжаление, това е доста ниско - у хората е останала някаква човечност, но се е свила, сякаш се е заключила с някакъв особен катинар. Излиза, избухва, когато се преминат определени граници и вътрешното състояние на добро у човека изкрещи. Във всичко останало се опитваме да имитираме древната добродетел мъжество, като защитаваме определена позиция, свързана с противопоставяне.
© Лили Тоушек
В Библията е казано "По делата им ще ги познаете". Какво научихме от водачите на държавата ни в последната година? Питам Ви и защото разбирам, че предстои да защитавате докторска степен по политически науки.
- Реално такава фраза няма в Светото писание. Изразите са два: "По делата ще бъдем съдени", а "По плодовете ще ги познаем". Плодът е следствието от нашия труд. В България виждаме имитация на труд. Очакваме да видим плода, но той така и не идва. Сякаш е непрестанна зима.
За голямо съжаление от много години насам липсва каквото и да било далновидно мислене за политическите проблеми на страната. По делата политиците ще бъдат съдени от съда на самите хора като първично мнение, после от съда на изборите, след това последствията за всеки един от тези политици вбъдеще.
Годината мина под знака на войната в Украйна. Смятате ли, че Българската православна църква (БПЦ) имаше достатъчно ясна позиция по нея и направи ли достатъчно, за да помогне на украинските бежанци в България?
- Ситуацията е доста деликатна от гледна точка на това, че БПЦ е в мир, единение и ехваристийно общение с всички останали църкви, вкл. тези в конфликта. Взимането на страна ще доведе до обвинение от другата. Не, че не искаме да вземем страна, просто позицията на църквата, на вярата и вярващите е да направи всичко възможно да няма война. Т.е. сме против воюващите, които имат желание да разрешават конфликта със сила. Заемаме съпричастна позиция за угнетените от войната с различни инициативи, които невинаги са провъзгласявани от камбанарията.
Има и сложни църковни неразрешени въпроси извън територията на БПЦ, които предшестваха всички събития още преди да се заговори за войната. Години по-рано, свързвани с Критския събор. Като че ли тази война е била планирана - вече имаме историческия поглед, че това навярно е така. Всички събития около обявяването на отделна украинска църква и навлизането в конфликт с Московската патриаршия, която има подчинена украинска църква на територията на Украйна, предварително раздели позициите в православния свят и самите руснаци с украинци. Това направи възможно при евентуална война, каквато се случи, ако се наложи православни да стрелят срещу православни, да няма съмнение, че някой ще откаже заради вярата. Това е извънредно жалко, това е дълбоко демонично.
В българското общество в последните месеци се очерта една такава странна зависимост: много от хората, които се заявяват като патриоти и православни християни, се обявяват срещу приемането на украински бежанци у нас. Как си обяснявате това противоречие?
- От една страна има чисто патриотични чувства у хората, които искат нещата тук - наши, родни, да останат неизменяеми. Когато се появи някой, с когото трябва да се съобразяват или да делят, започва чисто териториална реакция, която клони повече клони към инстинктите на животните.
Не е само това, ами и липсата на познание за духовното, което е редно да познаваме. Какво пише в свещените писания? Всичките любими народи на Господ, които покровителства, са пришълци в различни епохи на съществуването си. Нашият народ много наподобява юдейския преди разселението до идването на Христа. Юдейският народ има египетство робство, пребивава 500 г. в Египет, завръща се в Обетованата земя. След това Вавилонски плен близо 70 г. Ние имаме османския период, както и атеистичния период.
Всичко това е странничество. Самите ние не можем да кажем, че сме се родили от тази земя. В духовен план странничеството не е нещо лошо. То не е обаче и благословия. То е необходимост, търсене на по-добро, но не тук и на земята. Вижте Новия завет - след идването на Христа по-думите на Св. Апостол Павел "Ние постоянен град нямаме, а бъдещия търсим". Бъдещият град е небесният Йерусалим, т.е. онази небесна обещана земя, от която сме изпаднали заради греха. Това говори, че чисто физически можем да обиколим целия свят, да се установим някъде и да се преместваме, но няма да намерим вътрешното си удовлетворение, докато не разберем, че където и да сме, освобождаването от оковите на греховността ни води да се върнем към небесния град. Той не е нещо само вбъдеще, само след смъртта ни. Търсейки постоянно физическото благоденствие, преминаваме от дупка в дупка, от криза в криза и търсене на непрестанно измъкване от неудовлетворението.
А смятате ли, че нашата църква насърчава достатъчно паството си да следва вярата и добротата? Свидетели сме на начина, по който папата се обръща към хората на достъпен език по много от важните въпроси на съвременните общества. Защо православната църква не успява да го направи - не умее или не желае?
- Изглежда, че не го прави, защото сме свикнали всичко да разбираме чрез популярните медии. Църквата използва собствените медии, църковния амвон, който 20 века е оповестявал всичко от самите места - богослужебните, храмовете, камбанариите. И до ден днешен този подход е много по-ефективен.
Една офанзива или насърчаване на добро дело, произнесена от амвона и казана от уста на уста има много по-голям ефект от това, което ще видим по някоя медия за кратко и ще премине веднага в следващата новина. Който води енорийски живот, в местната църква, той е наясно с инициативите, които се движат. На някои места са по-активни, на други по-малко, на трети ги няма. Зависи от това кой как управлява енорията си. Дали правим добро или зло, независимо дали ще бъде показано по медиите, рано или късно ще излезе.
Когато сме средностатически добре, не знаем какво прави църквата, дори я обвиняваме, че не прави нищо. Няма да разберем какво тя прави, ако не попаднем между нуждаещите се. Те разбират и ако не са били част от църковния живот, ще станат, и няма да ги интересува дали по медиите се казва нещо, защото знаят къде могат да си го набавят.
Има един вечен казус - църквата е в дълг към обществото. Без да се обръща внимание, че се очаква обществото да стои и църквата непрестанно да го търси. Къде е взаимността? Даваме пример с папата, но тази структура там не е нарушавана. При нас когато Църквата призове за каквото и да било, се появява ответна вълна: "Сега ли се сетихте?", "Това ли е най-важното?", "Погледнете се вие!" и т.н. Ако имаме уважение и сме част от църквата, ще разберем инициативите. Църквата не е агресивна, няма да дойде да влезе насила в дома, но ще удари камбана в неделя и ние по това ще разберем за себе си дали тази камбана ни вика да ни опомни от забързания свят, или ни пречи да спим.
© Лили Тоушек
Предстои Рождество. Много хора в края на годината правят равносметки. В днешно време са модерни различни течения и "учители по живеене", които твърдят, че помагат на лутащите се да намерят своя път и смисъл в живота. Как религията може да помогне в това?
- Не разглеждаме вярата в Бога и изобщо православната вяра като религията или религиите, които помагат в живота, а като основна истина, която навремето е била пътеводител, или както в Свещеното писание се описва добрият пастир, който води стадото. То се чувства добре около него, сигурно. Тези, които са в православната вяра в България нямат такъв проблем. Проблем имат тези, които нямат този късмет и са отвън. Там има много съблазни, някъде отстрани може да чака вълк, или със същия звук да чака ловец. Може да има много неща, които не познаваме.
Заради глобалния свят всичко се предлага на един своеобразен пазар, на който можем да си намерим необходимата религия, учение, по-дълбок, умерен или среден тип атеизъм, далекоизточна философия... Изборът е оставен в самия човек. Не можем да поемем кръстоносен поход срещу всички, които са се обявили за водачи. Напротив - можем да покажем себе си и всеки от сърце и разум търси да погледне и да избере.
Около Рождество традиционно има препускане в търсене на подаръци и надпревара по пищност на трапезите. Това не противоречи ли на християнството, в което празникът е предшестван от постите - време за смирение?
- Вярващият човек, който е чувал за категорията смирение, ще премине тихо през празничността. Тя ще му донесе вътрешно просветление и радост в душата. Ще се прибере вкъщи и ще си направи хубава трапеза с близките, ще се повеселят. Ще отдадат радостта си от това да се виждат и че ще бъдат повече дни заедно.
Невярващият ще го използва като пореден повод, за да донасити всичко това, което не е успяло да запълни душата му. След преминаването на всички пищни прекалявания през тези дни бездънната дупка пак няма да бъде запълнена. Това ще се пресели в следващите почивни дни, както ги разглеждат - по Великден, Гергьовден, и така до следващата година пак на Рождество.
Всичко зависи от това до каква степен всеки е решил вътрешно да почете тези празници. Аз виждам нещо подобно и в гражданските празници. Малцина ще отдадат почит на Деня на Съединението, Независимостта и т.н. Повечето ще ги съединят като почивни дни. Но има един различен ден, свързан с кирилицата и нашите първоучители Светите братя Кирил и Методий, когато хората ще прекарат часове на опашка пред паметника за да поднесат цветя, т.е. няма да отидат някъде на трапеза. Самият празник не предполага това, а духовност. Лично аз ще съм много щастлив, ако някой ден разумни български водачи направят този ден национален празник.
Какво е вашето послание към хората за празника?
- Като свещенослужител мога единствено да преподам благословията на това, което сам Христос ни е оставил. Неговото идване в света направи така, че тъмнината да отстъпи, защото няма собствен носител - тя настъпва където светлината отсъства.
Затова посланието е, не просто да не угасяме огъня, а ако можем, така да го разгорим, че тези около нас, които нямат дори най-малка искра, да се стоплят и осветят. Запалвайки се от нас, да разпространят светлината навсякъде.
