Трябва ли да се узакони домашното образование?

Поставянето на въпроса по този начин предполага, че съществува форма на образование – т.е. учене, което е незаконно. Фактът, че това не ни скандализира, се дължи на отъждествяването на понятието "образование" с "училище", на "учене" с "присъствие", на "знания" с "диплома" - равносилно на тотална подмяна на съдържанието с формата. Именно това е причината за печалното състояние на образователната ни система.

Това отъждествяване датира отпреди няколко десетилетия, когато наложеният тотален контрол изключва домашното образование, формирало Елин Пелин, Илия Блъсков и Алеко Константинов например. Човешкото развитие обаче не следва единен стандарт. Имаме национални герои и гении на литературната мисъл, които, въпреки огромния си глад за знания, са били или изключвани, или са напускали училище – Ботев, А. Кърпачев. Някои умове трудно намират място в институциите.

Каква ли пък щеше да е съдбата на Едисон, ако майка му не се бе заела с домашното му образование, след като учителят му го обявява за малоумен след 3 месеца в клас? Или на Агата Кристи и Пиер Кюри, също изучени у дома?

Когато институционализацията е принудителна и безалтернативна, тя култивира не образование, а краен конформизъм. В система, в която "правата" се объркват със "задължения", а разнообразието на избора – с разнообразяване на правилата, човек няма как да бъде образован – той излиза единствено обработен.

Образованието не може да се даде, то може само да се вземе. Ала идеологията, според която човек не може да се развие пълноценно, ако не го прави съобразно предопределения план в нарочената за целта сграда, иска не просто да му го "даде", но и да му го натъпче в гърлото, забравяйки, че институцията е създадена за човека, а не човекът за институцията.

Днес, 22 години след демократичния преход, е време да се наредим до мнозинството развити демокрации, като скъсаме една от последните нишки, свързващи ни с наследството на авторитарното минало – изключването на домашното образование.

Гаяне Минасян е от Движение за либерализация на образованието

Защо е нужно училището? На първо място, заради необходимостта децата да се научат да живеят в общество, в което хората имат различни възможности, произход, семейна среда, културни особености, но трябва да споделят общо пространство, да си поставят и постигат общи цели, да изграждат споделени ценности и общ "код", с помощта на който да се осъзнават и разпознават като част от една общност. В тесния семеен кръг всички са "свои", а училището е  "тренировъчната зала" за усвояване на умения да живееш сред различни хора. То е единственият шанс на обществото ни да изгради споделени ценности, да преодолее отчайващата разпокъсаност, сред която живеем.

Не по-малко важна за децата е възможността в училище да се срещнат с възгледи, които може и да не съвпадат напълно с възгледите на семейството. Това помага на детето да изгради критично мислене, да не приема авторитети наготово, а да търси убедителни доказателства за една или друга теза. Нито за родителите, нито за учителите е лесно да убеждават, вместо да налагат гледна точка, но за детето е полезно да знае, че истината няма само едно лице.

Децата имат нужда от израстване в група на връстници. В тийнейджърска възраст ролята на групата става особено значима и започва да конкурира тази на семейството. Това е времето, в което е изключително важно да се намери здравословният баланс между участието на родителите и самостоятелността на детето. Процесът на порастване е процес на добиване на автономност от родителите, а училището дава възможност той да протича структурирано и в контролирана среда.

Не на последно място, не е възможно да спасим собственото си дете извън спасяването на всички деца. Ако не харесваме днешното училище, имаме два пътя пред себе си – да го игнорираме или да го променим. Дори и да успеем да създадем парникови условия вкъщи, утре нашето добре образовано, добре възпитано, добре нахранено дете ще споделя града, квартала, улицата, работата си с всички тези деца, на които днес обръщаме гръб в стремежа си да се спасяваме поединично. И тогава ще бъде късно да променим бъдещето.

Цвета Брестничка е председател на Асоциация "Родители"

"Училищното образование до 16-годишна възраст е задължително," гласи Конституцията на България. Правото на образование е основно човешко право и право на детето, залегнало в различни международни документи. Въпреки това около 4% от българските деца до 10 години и близо 19% от тези на възраст 11-14 години не ходят на училище. Най-често става дума за деца от маргинализирани общности, живеещи в бедност, в отдалечени населени места, в семейства в риск или за деца с увреждания.

Има и една относително малка група деца, чиито родители правят съзнателния избор да не ги изпращат на училище, а да ги обучават у дома, въпреки че за това свое решение подлежат на санкции. Тези родители не одобряват образованието, което българските училища предлагат. При голяма част от тях основните причини за това са религиозни - светската програма на обучение е в разрез с картината за света, която родителите искат да предадат на децата си, и с ценностите на вярата, която изповядват. Друга част просто са недоволни от качеството на училищното образование, от средата и взаимоотношенията в училище и заявяват, че ако това качество се подобри, с радост биха изпратили децата си в клас.

Родителите, които съзнателно избират домашното обучение, обикновено са образовани и с относително добър социално-икономически статус. Те изтъкват, че не лишават децата си от правото им на образование, защото ги обучават много съвестно. Тъй като са извън закона обаче, тези деца остават скрити за обществото и то няма никакъв контрол върху качеството на образованието, което получават. Те не могат да легализират образованието, което са получили у дома, и това поставя под въпрос възможността им на по-късен етап да продължат да учат в средно или висше училище.

В същото време, макар да се ползват с повече индивидуално внимание от своите родители/учители, домашно обучаваните деца имат по-ограничени възможности да трупат социален опит сред равностойни на тях връстници извън семейството - там, където се срещат различни гледни точки и се балансира между интересите на хора с различен социален и културен произход. При религиозните семейства децата, които учат у дома, са в допълнителен риск да бъдат лишени от срещата с версии за света, които са светски или просто различни от тези на семейството.

Международното и българското законодателство изискват интересите на детето да бъдат първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до него. Така трябва да бъде и при решението дали родителите да имат право да не изпращат детето си на училище. Въпросът е може ли едно такова решение да е в най-добрия интерес на детето и ако да, как този интерес може да се гарантира, така че то да не се превърне в поредния маргинализиран гражданин в статистиката за отпаднали от образователната система.