Трябва ли децата да имат профил във "Фейсбук"?

Предпочитам още малко откраднато детство офлайн

ЗА - %

ПРОТИВ - %

Показаните % са от гласа "За" и "Против"

Твоето мнение е важно!

Участвай в дебата и гласувай.

Успешно гласувахте
Успешно гласувахте
Елена Геловска

Елена Геловска

Модератор

ЗА

Включи се
Успешно се включихте

Да, аз пуснах 10-годишната си дъщеря във "Фейсбук". 


Направих го с ясното съзнание за всички рискове, които крие общуването онлайн. Но и водена от желанието детето ми да се развива пълноценно и да расте уверено в себе си. 


Разбира се, като всеки родител, и аз споделям хилядите притеснения от всички нежелани и рискови ситуации, в които може да изпадне детето ми, когато не е под моя загрижен поглед. Но нима такива ситуации не биха могли да го сполетят и в реалния свят? 


Пуснах детето си във "Фейсбук", не за да го поощрявам да седи твърде дълго пред компютъра. А защото във всекидневието му сме успели заедно да постигнем относителен баланс между игрите навън, ученето и компютърните игри. И защото има огромна разлика от моето детство, когато най-вълнуващият досег с компютрите беше през "Междузвездни войни" и "Седморката на Блейк", и сега, когато бебетата се явяват онлайн минути след раждането си. Няма как да си правя илюзиите, че виртуалната реалност е мираж, който изчезва просто като си затворя очите. 


Пуснах детето си във "Фейсбук" с ясното съзнание, че вероятността там да се сблъска с жестоки детски шеги, подигравки  и още по-лошо – да срещне злонамерен непознат или умишлено насилие, е също толкова реална, колкото и когато е на училище и на улицата без мен. Но и когато пускаме детето си за пръв път само на улицата, също няма как да знаем със сигурност дали наистина то е напълно готово за това. 


Уверена съм обаче, че тъкмо подобни ситуации са най-добрият начин за моето, а и за всяко друго дете, да се научи как да се справя с предизвикателствата. Убедена съм, че майчинското обгрижване е до време и идва моментът, в който трябва да оставим наследниците си сами да се изправят пред неприятните страни на живота, пък били те и под формата на невинни детски разпри. И предпочитам аз да се намеся единствено ако детето ми не може да се справи само. 


Пуснах детето си във "Фейсбук", защото знам, че аз съм първият човек, когото то помоли за това. И ще бъда първият, при когото то ще потърси помощ, ако му се наложи. Вярвам, че щом то ми има доверие, разчита аз да му отвърна със същото. Не искам утре някое приятелче да му покаже как да си регистрира е-мейл адрес, а после и профил в социалната мрежа. Избрах това да направя аз, за да мога да обясня добре всички правила на общуването онлайн, а също и всички рискове, които крие то. Така ще знам, че при проблем детето ми отново ще се обърне за съвет първо към мен и няма да крие тревогите си и да ги обсъжда със също толкова неопитните си другарчета.


Като отплата аз получих честта да стана първият онлайн приятел на дъщеря си и сега тя има още един начин да се свърже с мен. С времето се сприятелих с някои от нейните приятели, а и с някои от техните родители, което също е допълнителна възможност за мен да наблюдавам онлайн дъщеря си. Убедена съм, че за мен и моето дете това беше правилният начин да бъде задоволено едновременно и неговото любопитство към света, и моето желание да го пазя и контролирам, доколкото е възможно. 







Против

Включи се
Успешно се включихте

Из "Фейсбук" се разпространява симпатична снимка на дъска за ресторантско меню, където вместо специалитетите на деня е изписано: "Не, нямаме безжичен интернет. ГОВОРЕТЕ си!". Всеки път, когато се замисля за днешното общуването през екраните на таблетите и телефоните се сещам за нея. 


Наясно съм, че нямам шанс още дълго да отклонявам 10-годишната си дъщеря от желанието да се сдобие със собствен профил във "Фейсбук". Първо, защото част от съучениците и приятелите й вече са там. Второ, защото прекарвам всеки работен ден в сърфиране из интернет, следя почти непрекъснато "Фейсбук", "Туитър" и други социални мрежи. И извинението, че го правя най-вече заради работата може да е искрено, но не е убедително. 


И все пак имам поне три причини, поради които полагам усилия да отдалеча максимално във времето момента, когато и тя ще "заживее" в мрежите: 


1. "Фейсбук" е пристрастяващ: човек може да прекара часове, зяпайки постове, снимки или видео. На 10 години увлечението по всичко ново е почти непреодолимо, а умението да си поставяш сам ограничения все още неособено развито. Поради което да пусна дъщеря си в мрежата, след което да й вися на главата и да мрънкам постоянно да стане от компютъра не ми се струва честно. Засега ми се струва, че игрите, разговорите в "Скайп" с приятелите, живеещи в други градове и държави и сайтовете, които следи, са й достатъчни.


Не твърдя, че профилът в социалните мрежи води до това детето да зареже всичко друго. Просто в момента дъщеря ми е във възраст, когато все още изпитва огромно удоволствие да правим различни неща заедно и предпочитам да използваме времето за занимания, които след три години вече може би ще са й досадни и ще предпочита да се уединява по-често с компютъра.


2. Общуването във "Фейсбук" не е общуване в истинския смисъл на думата и никой не може да ме убеди в обратното. Чудесно е, че можеш да размениш няколко думи с приятел, който живее на хиляди километри, да видиш къде е ходил или да споделиш радостта му от някое преживяване. Но нека не се заблуждаваме: това по никакъв начин не може да замени уменията да водиш старомодния забавен разговор очи в очи, когато виждаш изражението на човека отсреща, различаваш нюансите в интонацията на гласа му, реагираш спонтанно на думите му или дори го докосваш. 


Може да съм закостеняла, но за мен вдигането на палец в знак на одобрение (независимо дали с бутон в мрежата или на живо) не е истинско общуване. Струва ми се, че децата - особено в ранна възраст, все още имат нужда от това да се скрият зад ъгъла и да си споделят шепнешком някоя тайна и да заспиват вечер, предвкусвайки как утре ще се похвалят в училище с донесения от гостите подарък. Мрежата изкушава да го направиш веднага, но постепенно убива необходимостта от споделянето лице в лице. 


3. "Фейсбук" продължава да е несигурно място за мен, поради което имам опасения да пусна детето си там. Когато заедно й създадохме профил в "Скайп" обсъждахме какви са опасностите от това да не виждаш кой стои зад другата клавиатура, нито дали е този, за когото се представя и защо не се приемат покани от непознати за разговор. Но докато скайпът и електронната поща остават най-вече среда за разговор между двама души, "Фейсбук"е практически публично място, въпреки всички  предпазни мерки, които могат да се вземат чрез настройките на профила. Вероятно и самата компания "Фейсбук" има предвид това, когато е записала в правилата си, че за да си създадеш профил трябва да си най-малко на 13, т.е. да си достигнал известна степен на зрялост и социални умения. Защото обяснението, че "приятел" във "Фейсбук" не означава приятел наистина, понякога е трудно за разбиране на 10. 


Без съмнение, след няколко години дъщеря ми ще има свой профил във "Фейсбук" и с радост ще й помогна да го създаде. На отлагането на този момент гледам като на откраднато време за офлайн детство с всички произтичащи от това радости.  




Как да преценим дали да пуснем детето си във  "Фейсбук", когато самите ние имаме трудности с общуването там. Често изпитваме стеснение да отбегнем поканата за виртуално приятелство от някой недотам симпатичен съсед или бивш колега или - обратното, сервилно лайкваме някоя глупост, само за да покажем симпатия. 


Дали да разрешим  - профил във "Фейсбук", пижамено парти у приятел, а след някоя и друга  година - татуировка и пиърсинг, вече трябва да сме наясно какво сме постигнали с доверието между нас и детето и с делегирането на права и отговорности. Защото, то е ясно, децата съзряват с различна скорост, но под зоркото око на родители и баби често така си остават инфантилни и в по-напреднала възраст, неспособни както на адекватна преценка и решения, така и  и да понасят последиците от действията си. 


Дали преценката на администраторите на "Фейсбук", определили долна граница от 13 години за потребителите си, е точна? За бога, преди 40 г филмите бяха "забранени за деца под 16 години", преди 30 границата вече беше 14, сега е 12 при това само препоръчително. Без филмите да са станали по-щадящи.  


Когато разрешаваме нещо, е добре предварително да определим ясно правилата, по които разрешението ще се ползва. Когато забраняваме пък, да имаме не само разбираеми от детето аргументи, но и да да сме готови да му предложим алтернативи.  И да сме наясно - близо е денят, в който ще трябва да отстъпим. 


А ако нещата с доверието и поемането на отговорност са наред, въпросът за пиърсинга може просто да не възникне. 





Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK