Децата, които имат симптоми на синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието, ХРНВ – бел. ред.), по-често имат проблеми по-късно в живота си, отколкото децата, които не са имали проблеми в училище, твърди американско изследване, цитирано от Ройтерс.
Според изследването, което е проследило участниците през няколко десетилетия, те са били по-слабо образовани и са с по-ниски приходи, а случаите на развод или злоупотреба с наркотични средства са били повече. Резултатите са публикувани в научното списание Archives of General Psychiatry.
"Повечето се справят добре, но малък процент от проблемните деца имат сериозни проблеми", казва Рейчъл Клайн, професор по детска и юношеска психиатрия в университетския медицински център в Ню Йорк Langone.
Децата с този синдром са изключително неспокойни, импулсивни и се разсейват лесно, и често имат проблеми в училище. За състоянието няма лечение, но може да бъде контролирано с медикаменти или поведенческа терапия.
Клайн и колегите й са проследили 135 мъже, които са били окачествявани като свръхактивни от учителите си през седемдесетте години на миналия век и са били препратени към болницата на Клайн. Според учените децата не са имали агресивно или антисоциално поведение, а в днешно време биха били диагностицирани със синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност.
Изследването не твърди, че състоянието поставя хората в риск, но според проф. Клайн импулсивността, свързана със синдрома, може да повлияе на някои младежи и да ги повлече към наркотици, престъпност и антисоциално поведение.
Участниците в изследването са били от обикновени семейства от средната класа, с "доброжелателни" родители, пишат учените. Когато момчетата са станали на 18 години, учените са установили контролна група от момчета на същата възраст, които са посещавали болницата по други причини и не са имали проблеми в училище.
На базата на интервюта, които са направени с мъжете, когато те са били на около 41 години, Клайн и екипът й са установили, че тези, които са имали симптоми на синдрома като деца, са напуснали образователната система средно 2.5 години по-рано от мъжете от контролната група.
От групата с проблеми в училище едва 4% са завършили висше образование по-късно, а от контролната група процентът е бил 29%.
Повече от едно на пет хиперактивни момчета е било диагностицирано със синдрома три десетилетия след посещението си в болницата на проф. Клайн, а от контролната група едва едно на 20 момчета са получили тази диагноза. Една трета от групата с проблеми в училище е била в затвора в някакъв момент от живота си, а в контролната група случаите са били три пъти по-малко.
"По-малко от половината от участниците са имали проблеми, а за останалите перспективата се подобрява, смята проф. Клайн. Повечето са женени и имат работа."
Дж. Ръсъл Рамзи, който изучава синдрома в университета в Пенсилвания, коментира, че, въпреки че децата са се реализирали не толкова добре, колкото тези от контролната група, те все пак са били в рамките на нормата в повечето случай.
"Не е задължително да говорим за страшни сценарии", казва Рамзи, който не е участвал в изследването. Той заяви, че развитието на хората, диагностицирани със синдрома, е много различно, заради различните степени и сложността на състоянието.
"Това изследване е по-скоро напомняне за това да обръщаме повече внимание на специфичните нужди на децата, както в училище, така и у дома."
Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност е психиатрично и поведенческо заболяване, което се среща два пъти по-често при момчетата, отколкото при момичетата. Предполага се, че между 3 и 5% от децата по света страдат от това състояние. Диагнозата и лечението на синдрома са много оспорвани, особено заради медикаментирането на децата. Според Американската академия за детска и юношеска психиатрия, за да бъде диагностицирано дете със синдрома, симптомите трябва да са се появили преди то да е навършило 7 години и да продължават повече от шест месеца. Освен това проявите на заболяването трябва да са довели до проблеми в поне две области от живота на детето – в училище, сред приятелите му, вкъщи или при социални събирания.
