Откъс от "Невероятните приключения на Унки Марлюнки"

Корицата на книгата

© Дневник

Корицата на книгата




След успеха нарубриката "Четиво" "Дневник" започва нова поредица - този път  за новоиздадените книжки за деца.


С помощта на по-големите издателства у нас ще предложим на читателите си откъси от най-новото и интересното, което книжният пазар предлага на малчуганите и на по-големите им братя и сестри. 

Тази седмица в рубриката "Детски книги" представяме откъс от "Невероятните приключения на Унки Марлюнки". Романът на Иван Раденков е с подзаглавие "Книга за татковци", защото - както казва авторът, "не е напълно детски - има неща които са и за родителите, но пък децата ще научат и ще се поучат".

"Невероятните приключения на Унки Марлюнки" разказва за приключенията на едно дете и баща му, впуснали се в издирването на цяло изчезнало училище.


Книгата е издадена от "БГ книга", а автор на илюстрациите е Лиляна Калнакова Ламер.




Глава 13: Спане на открито и странностите на Стражаря     


По мръкнало започнаха да изкачват склона на планината. Пътят се извиваше по склона, иглолистни дърветата замениха брезичките и брястовете, а педалите на тандема се въртяха все по-трудно.          


Четиримата спряха край едно поточе и решиха да пренощуват на малката полянка до него и да продължат на другия ден. Унки недоволстваше, задето бяха загубили толкова време и не бяха могли да догонят старчето още същия ден; да, но възможността да прекара вечерта в компанията на Ненаби и Джони бе далеч по-привлекателна от това да похапва сам в къщи, независимо че там го чакаха чисти чаршафи и топъл креват. Тази нощ щеше да спи в палатка, на твърдата земя, и да се грее на пламъците на малкото огънче, което Джони разпали.           


Седяха край огъня, унесени в сладки приказки. Свързваше ги някаква топлина, която не се дължеше само на огъня. Стражарят разказваше какви престъпления е разкрил и как се е справил с престъпниците в една или друга ситуация, използвайки уменията си по карате или други бойни изкуства. Тази вечер Унки беше непривично приказлив и забавен. Може би усмивките и топлите погледи, които му хвърляше Ненаби, го караха да се чувства на върха на вълната. Разказваше смешни истории, които сам си съчиняваше в момента, а останалите си умираха от смях. Така се роди историята за Тигъра Скокльо.


Стражарят тъкмо беше привършил поредната история: за някакъв крадец, който скочил от петметрова ограда, за да му избяга, но в крайна сметка Стражарят се досетил, че за да скочиш от толкова високо, трябва да си акробат и го заловил в местния цирк.             


Вдъхновен от това, Унки съчини и разказа знаменателната история за тигъра Скокльо, която стана много популярна и впоследствие се разказваше на всеки лагерен огън оттук до другия край на света


А ето я и нея:


Имало едно време едно малко тигърче, което искало да се понесе в космоса, но не можело да лети. Първо си направило дървени крила в час по трудово, но когато скочило от покрива на родителите си и замахало с тях, паднало право в градината с трюфели на съседите. Не полетяло, но поне похапнало трюфели.            


Следващия път си направило хвърчило от плат и пръчки, скочило пак от покрива, но се закачило на антената на съседите. Не полетяло, но пък съседът изпуснал мача. Накрая пакостите му дошли в повече и на съседите, и на родителите и му забранили всякакви опити да лети. Тигърчето залегнало над уроците, завършило училище, а после се дипломирало и в университета.    Родителите му се гордеели: знаели, че детето им ще постъпи на работа в някоя канцелария, ще получава добра заплата, ще си купи хубав дом, може би дори автомобил…


Но… Не станало така, защото тигърчето продължавало с опитите за летене – скачало откъде ли не. От толкова много подскоци и отскоци то започнало да скача далеч по-добре от останалите тигърчета, надминало дори  леопардите и лъвовете и станало най-известното тигърче на света: можело да скочи на повече от 10 метра. Е, да, но все пак не е същото като да полетиш в космоса…


Един ден обаче му се обадил директорът на международната космическа станция на Юпитер:


– Ало, здравейте, с най-високо скачащото тигърче ли разговарям? - попитал той от космоса.


– Да, на телефона, господин директоре на космическата станция! – отвърнало тигърчето.


–Имаме проблем с интергалактическите скокове. Не успяваме да скочим от една планета на друга, независимо че тук земно притегляне няма и скок на един метър от място на Земята се равнява на сто милиона километра тук в космоса. Скоковете на нашите специалисти се нуждаят от още няколко хиляди километра, за да се приземят на друга планета. Трябвате ни тук – за да докажете, че може да се скочи толкова далеч.         


И така, тигърчето отлетяло с огромен звездолет за Юпитер. Било толкова щастливо! Всички вестници писали за него – как успяло да стигне от една до друга планета само с един скок , после до трета и така нататък. Успехите на тигърчето завладели новините. Скокльо станал най-известният космонавт на света, дори във вселената –след като открил и другите цивилизации в космоса, той станал вселенски космонавт. Това, разбира се, не би било възможно, ако тигърчето не бе завършило университета, защото – както знаем – в космоса летят само учените.          


Ето как мечтите на тигърчето станали реалност и всички разбрали, че имаш ли мечта, колкото и да е дръзка, трябва да я следваш и да вярваш в нея, защото един ден по един или друг начин тя може да стане реалност благодарение на твоите усилия и вяра.            


Когато историята свърши, Джони вече спинкаше сладко в скута на Ненаби. Останалите също  решиха, че е време да лягат.


Глава 14: Две песнички и загадката на прегракналото ехо              


Сутринта посрещна героите с птичи песни и слънце, чиито лъчи се заиграваха между клоните на дърветата; събудиха се свежи и необяснимо щастливи, сякаш всички бяха сънували нещо хубаво.


Горският въздух беше изключително чист – имаше вкус на студена бълбукаща вода, подсладена с горски ягоди. А може би така им се струваше, защото именно това закусиха обилно.           


Малко преди обяд героите стояха пред висящите мостове. Трябваше да оставят колелата тук и да продължат пеш. Висящите мостове представляваха сложна, изключително яка конструкция от въжета и дървени трупи, увиснала над огромна, бездънна пукнатина в земята. До Платото на отшелниците можеше да се стигне или оттук, или със заобикаляне от другата страна на света. Поне така казваха старите хора. Но те твърдяха, че и земята, по която вървим, е кръгла.  


– Така е – потвърди и Джони – Земята е кръгла. Учихме го в училище.


– Представяш ли си на какви работи ги учат в днешно време! – възмути се Стражарят. – Сега ще кажеш, че и на Луната има хора. Ха-ха-ха!          


Стражарят се разсмя, а ехото в бездната върна гласа му странно пречупен в скалите и тайнството на пропастта: "Хий-яаааууу-хий-яаааууу-хий-яаааууу". Всички млъкнаха и се заоглеждаха стъписано. Какви ли непознати същества обитаваха мрачните дълбини на бездната?


– Това е само ехо – успокои ги Унки. – Ето, чуйте сега как ще повтаря след мен. Унки реши да извика нещо по-сложно, за да затрудни максимално ехото. Сети се за една песничка, която си припяваше сутрин след гимнастиката, и завика с пълно гърло:  


Сутрешна песничка на Унки за след гимнастика  


В съботната утрин, рибидиби уотсън
Скачам аз от сън
Радостен, че нещо интересно ще се случи вън
И закуската е шипков мармалад и трън.  


После слънцето ще напече
И някой ще дойде на гости
Веднъж видях едно мече,
А то – шип ти дип и кости!  


Едва беше стигнал до "мече", когато ехото с прокашляне и хриптене отново се обади с най смразяващия си глас:  


–Хий-яаааууу-хий-яааа-ий-яааа-ииаа!!!  


Приятелите се вцепениха. Напразно очакваха да чуят някакви наченки на стихотворението на Унки. Бездната замлъкна и само свирещият във въжените мостове вятър отекваше в ушите им. Ненаби се приближи до ръба и запя:  


Защо ли слънцето е жълто,
И синьо е небето,
Защо ли аз съм аз
А ти си ти
И имаме мечти и сън
Къде отиде дядо?
Защо ли Шаро лае вън
А котката играе,
Защо обичам мама, тате...
А, магаре!                  


Джони се просълзи, а останалите слушаха с наслада красивия глас на Ненаби, но финалът ги изкара от унеса някак стряскащо.


– Чудесна песен, Ненаби, но какво търси това магаре в нея? Не виждам смисъл... – обади се Унки.


– Ами, няма връзка – Ненаби бе застанала доста близо до пропастта с гръб към останалите и сочеше към едно храстче, което не се виждаше от пътеката. – Магарето е тук, не в песента ми.                


И наистина – малко по-надолу, завързано между храстите, стоеше магарето на продавача на балони и инатливо и обидено ревеше: "И-ууааа, ий-ааааа."                


Това, значи, било нашето ехо – Джони и Стражарят се запревиваха от смях и се търкулнаха на тревата.                  
Унки разгледа поляната около магарето внимателно.


– Старчето е преспало тук и на сутринта е продължило пеш, без магарето. Трябва да побързаме. Оставете колелата. На връщане ще ги приберем заедно с магаренцето.                 


Останалите го послушаха. Тепърва обаче предстоеше да разберат дали винаги става онова, което човек планира.  


Глава 15: На косъм от смъртта и твърде много падания за един нормален ден          


Унки вървеше най-отпред, следван от Джони и Ненаби, а отзад внимателно пристъпваше Стражарят.


Надали имаше някого, който да премине по въжените мостове, без да се страхува. В живота на човек има моменти, когато уплахата е неизбежна; в това обаче няма нищо лошо, стига той да я посрещне с достойнство – вместо да плаче и да се оплаква, да направи всичко възможно да се пребори със страха си и да го победи. В крайна сметка страхът винаги отминава – остава само гордият спомен, че си го преодолял и си се държал мъжки.          


Подобни мисли се въртяха в главата на Джони, докато дъските проскърцваха под маратонките му; между тях и перилата се виждаше само мракът на тъмната бездна. Унесен в мисли, Джони не чу предупреждението на Унки, че на пътя му има изгнила дъска.         


ХРЯСССС!         


Дъската се счупи и Джони толкова бързо изчезна под моста с вик на изненада, че никой не успя да реагира. Спътниците му застинаха по местата си и се взряха в пустата черна дупка в моста.             След малко обаче Джони се появи отстрани на моста, направи едно салто и отново полетя в празното надолу.          


Странно? Никак дори. О… Простете грешката ми! Развълнувах се и пропуснах една малка подробност… Малко преди да стъпят на мостовете, Унки помоли Джони да му даде тирантите си. Въпреки протестите на момчето, че така има опасност да му паднат панталоните, Унки остана непреклонен. Той завърза единия край на тирантите за колана си, после ги промуши през презрамката на Джони и през гайката на панталона на Ненаби, а другия край завърза за колана на Стражаря.


– Така – рече той със задоволство. – Сега дори и някой да падне, ще е вързан за другите и ще го издърпаме. Това се нарича осигуровка.          


И така, Джони висеше на тирантите си, които го подхвърляха във всички посоки като ластик, докато другите се опитваха да го хванат и да го издърпат обратно на моста.


– Много е… – чу се гласът на Джони, докато прелиташе отдясно.


– Готино… – долетя отляво.


– Надолу... – Джони прехвърча над главите им.


– …с главата! – довърши, а баща му го докопа за единия крак.               


Докато Джони си поемаше въздух, развълнуван от преживяването, останалите се съгласиха, че предвидливостта на Унки беше спасила живота му. Малко по-късно те се опомниха и побързаха да продължат, за да се махнат от мостовете, преди да ги сполети още някоя неприятност.              


Най-сетне се добраха до Платото на отшелниците. Бяха умърлушени  от умора и уплах, но Джони със задоволство си помисли, че се беше държал мъжки и се беше справил с препятствие, което получаваше поне деветка по десетобалната система. Винаги имаше шанс да му се случи нещо още по-вълнуващо, затова бе запазил най-високата оценка за най-лудото изживяване, което вероятно го очакваше някъде напред. Но засега то щеше да почака.


Унки клечеше в тревата и търсеше следи, оставени от Старчето. Платото представляваше тревиста, висока равнина, в която тревата покриваше всичко, докъдето поглед стига. На места тревата беше по-гъста и по-жилава, имаше и цветя, а малко по-надолу беше изпотъпкана от нечии стъпки. Тъкмо това търсеше Унки. Той посочи следите на Старчето на останалите.


– Трябва да тичаме, за да наваксаме преднината му. Дано го настигнем,преди да се е мръкнало, защото тревата ще се изправи от нощната роса, или пък ако завали дъжд, и ще заличи следите.            


Трябва да знаете, че Платото на отшелниците дължеше името си на факта, че тук живееха самотни старчета, които не искаха да виждат и чуват когото и да било. Държаха да са сами и да размишляват. Никой – най-вероятно те самите също – не знаеше за какво точно. Живееха в землянки и пещери, в дупки, издълбани в земята на не по-малко от един километър един от друг. Не навлизаха в земите на околните, за да не пречат на самотните им размишления. Унки също обичаше спокойствието и тишината, но подобна изолираност от света го озадачаваше. Да нямаш с кого да си поговориш за нещо леко и нежно, да споделиш нещо тъжно и тежко или да се посмееш само защото виждаш смеха в очите на човека до теб. Това Унки не можеше да си го представи.             


Тичаха вече доста време. Направиха една почивка, за да  хапнат, после отново поеха напред. Тревата нямаше край, а от Старчето – ни следа. Взе да се стъмва, тревата стана доста жилава и Унки едва успяваше да забелязва следите. При нормални обстоятелства щяха да спрат,  да си направят бивак за през нощта и да продължат на сутринта, но Унки се надяваше, че вече са близо до Старчето и скоро ще налетят на него.               


Вместо това обаче всички вкупом налетяха на едно място с изпотъпкана и изсъхнала трева. Спряха на място, а Стражарят не закъсня да подхвърли, че е уморен до смърт и че не може да продължи. Той така се тръшна на земята, че почти я разтресе. От силния удар пръстта под тях се продъни и преди да се усетят, четиримата полетяха в мрака сред буци пръст, коренища и трева, на метри под поляната.             
Тъмнина и тишина обгърна всичко...    


Глава 16: В дома на отшелника и как Унки хвана Дежа Вю                


Тъмнина и тишина , вкус на пръст и тъпа болка от падането. Това бяха първите впечатления на Унки малко след като се свести. След това се сети за своите спътници и се озърна наоколо ли са, разтревожен дали са добре. Особено Ненаби, а и Джони, както и Стражарят. Първо се опита да раздвижи ръцете си; с едната успя, но върху другата сякаш беше легнал цял слон – изобщо не можеше да я помръдне. Унки се задърпа, помагайки си с краката и със свободната си ръка, докато накрая не избута нечие туловище встрани.


– Ох! – прозвуча гласът на Стражаря. Ето кой беше слонът.


– Къуе са длугите? – попита Унки; устата му беше пълна с пръст и коренища.


– Какво? Кой? Що за странен език? – запелтечи уплашено Стражарят.            


Унки изплю към половин килограм пръст и повтори:


– Къде са другите, питам! Добре ли си?             


Стражарят порови в раницата си и след кратка борба с вещите в нея, придружена от мърморене, в тъмнината светна фенерче – право в очите на Унки. Двамата се спогледаха уплашено – дрехите им бяха изпокъсани и окаляни от падането. Лъчът на фенерчето се стрелна наоколо – намираха се в просторна гостна с високи тавани, със златоткани канапета, огромни дъбови мебели в стил барок, драперии и порцеланови масички за чай във викториански стил; по стените висяха смръщените портрети на възрастни хора, които гледаха заплашително.             


На дивана удобно се беше излегнала Ненаби. Тя още не беше осъзнала къде се намира. От Джони обаче нямаше и следа...


– Много е готино надолу с главата! – гласът на Джони прозвуча някъде над тях.


– Имам дежа вю! – възкликна Унки.


– Имаш какво? –учуди се Стражарят.


– Дежа вю! – повтори Унки, докато търсеше откъде идва гласът на Джони.


– Не знам къде си го пипнал това – започна Стражарят, – нито пък как по дяволите разбра, че го имаш, точно сега, но предлагам да се стегнем и да решим какво ще правим! Туй, деживюито, ще ти мине; имам лекарства в чантата, ще те отървем от тази гадост.          


Унки понечи да обясни на Стражаря, че "дежа вю" се казва просто когато си мислиш че нещо в живота ти се повтаря и че не се нуждае от лекарства, но Джони ги прекъсна:


– Тук, горе! – извика той от огромния старинен абажур над главите им.


– Къде сме? – попита Ненаби, докато помагаше на другите да го свалят.


– Бих казал, в богаташка подземна къща. Мислех, че отшелниците живеят в пещери без никакви удобства и мебели, почти без храна, но този тук явно... Вижте този портрет – на стената висеше картина на възрастен господин – напомня ми на Старчето, може би му е роднина.


– А този тук? – Стражарят сочеше друго платно на изключително смръщено човече – Той също мяза на нашето Старче, само дето е по-нисък и без коса. Хм. Може да е дядо му.


– Значи това е домът на ...


– Старчето! – извикаха Джони и Унки в един глас.            


Приятелите се спогледаха зарадвани. В един миг бяха загубили следите на главния си свидетел или обвиняем, а в следващия се озоваха удобно разположени в хола му. Е, с едно малко уточнение – бяха неканени гости, влезли през тавана.


– Може би трябва да излезем и да почукаме на вратата, както се полага – предложи Унки.


– Хайде, хайде – ядоса се Стражарят – за какво да се качваме обратно? Да го намерим, докато не ни е надушил, за да го разпитаме, както се полага.  


Четиримата се поокопитиха и внимателно натиснаха дръжката на вратата до дивана. Пред очите им се разкри още по-чудна стая. Беше осветена и два пъти по-голяма от предишната. В нея имаше огромни екрани, компютри, някакви железни цилиндрични кревати, уреди с всякаква форма и големина, музикални уредби и машини за шоколад, закуски и кафе. С гръб към тях на шезлонг с някакви лампи над него се беше опънало старчето. На носа си имаше мънички кръгли слънчеви очила, пристегнати с ластик. Беше по цикламен бански на жълти райета (какъвто никой не би облякъл пред хора), със слушалки на ушите и явно изобщо не усещаше присъствието на натрапниците. Припяваше доволно в такт с чуващото се през слушалките:  


Диля, Диля дилдиди 
Три напред и две назад
Няма никакви следи
В малкия им град...  


– Хей, нали уж не можеше да говори туй Старче? Виж го как си пее... – учуди се Ненаби. Ненадейно тя стъпи върху някаква пътечка, която се задвижи с бясна скорост. За да не падне, Ненаби трябваше да се затича на място с всичка сила.


– Какво става? – втурна се към нея Унки, но се препъна в една лежанка и огромните стокилограмови тежести се залюляха над главата му. Той ги прихвана с ръце, за да не паднат.            


В другата част на стаята, без да чакат покана, Джони и Стражарят също се бяха заели да изпробват физкултурните уреди на Старчето. Джони колоездеше на място, а Стражарят сякаш гребеше в лодка.             
В този миг Старчето ги забеляза. Беше се изправил и гледаше с ококорени очи как четиримата се потят над уредите му.               


Трудно би могло да се каже кой гледаше по-учудено. Мина цяла вечност, преди Стражарят да се окопити и да помогне на останалите да слязат от коварните уреди.


– Какво, в името на ветровете, правите тук? Как влязохте? – изпелтечи Старчето уплашено. – Нямам нищо ценно, нямам пари, вървете да грабите другаде, разбойници! Ще повикам органите на реда!


– Моля, моля! – озъби му се Стражарят – ние сме органите на реда и сме тук по случая с изчезналите деца. Трябва да Ви разпитаме.


– Нищо не знам! Махайте се оттук! – старчето се придвижваше гърбешком към вратата в далечния край на залата.


– Докато бяхте в града ни, уж не знаехте дори да говорите, а сега я как сте се научили! – каза Стражарят и се обърна към приятелите си.


– Този тук крие нещо. И пари нямал – гледайте какъв палат е вдигнал или по–скоро изкопал...             


Старчето се възползва от мига, в който никой не го гледаше, шмугна се през вратата и я затръшна след себе си. Четиримата се втурнаха след него, но докато се доберат до вратата, чуха залостването на огромни железни резета от другата ѝ страна. Стражарят закрещя превъзбудено:      


- Хванете престъпника! Разбийте вратата! Бягай, бягай, но няма къде да се скриеш! Ръцете на закона са дълги! Никой не може да се изплъзне на Стражаря и на данъците! Хо-хо!              


Докато редеше тези заплахи, той риташе по вратата, но тя бе масивна и добре залостена.             


Нашите приятели бяха попаднали в капан.  


Глава 17: Истински татко герой                


След като поуспокоиха малко Стражаря, всички седнаха на пода да помислят какво да предприемат.


Ненаби отиде в първата стая да огледа дупката на тавана, обмисляйки възможностите за излизане от стаята. Това не беше вариант – таванът на стаята бе твърде висок и беше извън обсега на когото и да било от тях. През дупката  надничаше нощното небе, в което просветваха няколко звезди.


– Е, поне знаем, че крие нещо. Това е най-топлата следа, която сме имали от началото на разследването – опита се да повдигне духа им Унки.


– Сега остава само да го пипнем, а това ще стане, рано или късно, не се съмнявайте! Той не би напуснал дома си – вижте как се е устроил. Вложил е прекалено много, за да го зареже ей така.            


Докато говореше, около тях се разнесе странен шум, който постепенно ставаше все по-силен. Всичко в залата се разтресе, а тътенът прерасна в пронизително свирене на двигател.            


Неочаквано таванът на залата се разтвори и разкри ужасяваща гледка. На фона на звездното небе (Унки си помисли, че при други обстоятелства би се радвал да съзерцава такова нощно небе с часове) се открояваше огромен багер с железни щипци и бутала, който ръмжеше и размахваше неистово огромните си метални крайници.              


Вътре в кабината седеше Старчето, обуто в оранжев гащеризон, и се смееше злорадо. През шума успяха да чуят:


– Ще ви закопая тук! Никой няма да се измъкне! Ха-ха-ха! Не ми пука за тази дупка! Вече съм богат и мога да ида, където си поискам!            


При тези думи багерът започна да засипва залата с кал и пръст. Ъгълът, в който беше залостената врата, бързо изчезна под купчината. Нашите герои се спуснаха към другия край на залата. Само


Стражарят остана вцепенен в средата на помещението; наложи се да го сръгат, за да се опомни и да се дръпне при тях. Притиснати един в друг, Ненаби и Джони  захлипаха. Единствено умът на Унки работеше трескаво; детективът говореше нещо полугласно.             


Пръстта засипа лежанката.            


В мига, в който останалите загубиха и последна надежда, Унки пое нещата в свои ръце.


– Слушайте ме внимателно и правете каквото ви кажа без много разсъждения. Ненаби, изтегли кабела от лежанката и завържи една малка гиричка в единия му край! Джони, със Стражаря избутайте колелото в хола!             


Останалите се втурнаха в хола, за да изпълнят възложените им задачи,  и затвориха вратата след себе си. Досега Джони бе изпитвал отчаяние, но надеждата се завърна в мислите му с пълна сила; заедно с нея почувства и гордост и топлина от факта, че Унки беше негов татко. В хола помогнаха на Джони да се качи обратно на полилея, откъдето беше по-удобно  да хвърли въжето с гиричката през дупката навън.


След няколко опита въжето се преметна през някаква опора горе, а краят  с гиричката падна обратно при тях. Унки я откачи, завърза единия край на въжето за венеца на колелото, а на другия завързаха Ненаби. Унки скочи на педалите и започна да върти. Въжето се нави на венеца, Ненаби се стрелна нагоре през дупката и излезе успешно на поляната. Пръстта, затрупала почти цялата зала, започна да натиска вратата на хола.             


Ред беше на Стражаря. Унки отпусна въжето и той се завърза здраво. Беше доста по-тежък и поизпоти Унки, докато стигне горе. На въжето се закачи и Джони.             


В този момент вратата на хола поддаде и пропусна купчина камъни,  които смазаха колелото. Унки успя да отскочи в последния момент. Той изгледа Джони с отчаяние. Ами сега?! Синът му го гледаше с някакво странно изражение, сякаш всичко е наред, а той е някакъв свръхгерой, който ще оправи всичко, стига да реши. Унки обаче имаше чувството, че всичко вече е загубено. Холът беше далеч по-тесен от залата и при следващото загребване на багера щяха да са безвъзвратно затрупани. Вперил очи в сина си, Унки беше в безизходица.             


Но всъщност беше направил достатъчно. След като се оказа на повърхността, Стражарят скочи върху багера, изкачи се с два скока до учуденото старче и му зашлеви звучен шамар. Старчето не успя дори да продума, изхвърча от кабината, зяпнало от почуда, и  тупна в безсъзнание на тревата.  


Глава 18: Истината 


Приятелите прекараха нощта в палатката – изобщо не горяха от желание да се връщат на топло в незасегнатите от багера стаи на подземната къща.                              


Луксозният дом ги караше да изтръпнат. Понякога край палатчицата и припукващия огън отпред се чувстваш много по-сигурен и спокоен, отколкото в непревземаема крепост. Важното е да се чувстваш уютно и на място.               


Старчето лежеше близо до огъня, овързан с въже от главата до петите. Не трябваше да го изпускат от очи нито за миг, затова се редуваха се да го пазят. Първо беше Стражарят, после Унки, а после... изгря слънцето – бяха си легнали твърде късно. Старчето спа непробудно, а на сутринта се събуди като по поръчка, веднага щом Ненаби направи кафе.


Разсумтя се и се размърда, но стегнатите въжета не му даваха много свобода на движение. Останалите го заобиколиха с любопитство. Старчето ги изгледа презрително, после огледа въжетата, с които беше овързан, и обърна очи настрани, за да не среща техните. – Кажи защо го направи! Какво те прихвана? – фучеше Джони – Та ти можеше да ни убиеш!             


Старчето си мълчеше.


– Какво, пак ли ще се правиш на ням? – намеси се и Стражарят.


– Много добре знаем, че говориш, не се прави на ни лук ял, ни лук мирисал!              


Старчето не даваше никакви признаци да ги забелязва.


– Искате ли кафенце? – предложи му Ненаби, но Стражарят я скастри:


– На затворника не се полага! Ние обаче ще пийнем и ще помислим как да му развържем езика.             


Приятелите се отдалечиха и седнаха в кръг на земята около желязното канче с кафе, което се грееше направо на сутрешната жар на огъня.             


След кафето и дълго съвещание, четиримата изготвиха гениален план, чрез който да накарат Старчето да проговори. В него участваха твърде сложни приумици и дръзки новаторски решения, за да го излагам тук в подробности. Достатъчно е да спомена, че за осъществяването му бяха нужни три глави стар лук, една верига от багера, две черупки от лешник, както и един червен ластичен чорап. Изпълнението беше брилянтно и естествено доведе до пълни самопризнания от страна на Старчето.
И той започна…  


ИСТОРИЯТА НА ЕДИН БЕДЕН ОТШЕЛНИК, КОЙТО ИСКАЛ ДА СТАНЕ БОГАТ                


Историята на Старчето започнала преди много години, когато все още не бил старче, а младо момче. Родил се в града, но родителите му го пратили да чиракува при един отшелник на платото, защото вярвали, че детето им може да стане изключително мъдро и да умува над живота и над смисъла на всичко, докато те се смазват от работа в града, за да вържат двата края. Мечтите на момчето обаче летели надругаде: липсвали му съучениците, киното, дискотеката и забързаното темпо на големия град. От ден на ден то линеело по града, не следяло размислите на своя учител достатъчно прилежно, не внимавало в притчите и идеите, които споделял старият отшелник и не съзерцавало с часове залеза през есенните дни.


– Не сте били на мястото си… Като тигърчето – прекъсна го Унки.              


Старчето го изгледа учудено, но продължи, без да задава въпроси. С годините му ставало все по-тъжно, отделил се от своя учител, настанил се в своя собствена пещера, в която първоначално имало само малко слама вместо постелка и одеяло, с което да се завива. През деня събирал билки – отшелникът все пак успял да го научи на билкарство и гъбарство. Посещенията му в града зачестили.


Нуждаел се от средства, за да  плаща нощувките си в града, и започнал да продава билки и чай. Купувал и различни вещи, а поръчките за чай се увеличили. Когато отшелниците от съседните пещери научили, че пътува често до града, започнали да му заръчват продукти за всекидневието, които не се намирали лесно около тях, а за отплата му давали ценни билки и редки корени.


Един ден – въздъхна тежко старчето, – срещнал младо момиче, ненадминато по красота. Имало дълга рижа коса, изискани дрехи, а след него редовно подтичвали по четирима-петима ухажори. Случило се няколко пъти да се разминат на улицата; момичето го поглеждало изпод дългите си мигли, а той свеждал засрамено поглед и не се осмелявал да я заговори.


– Защо не я заговорихте? – попита Ненаби учудено.


– Чувате ли се? – възкликна Старчето. – Тя беше най-красивото и популярно момиче в града, а аз – продавач на корени и грудки, облечен в мръсни, стари дрехи. Щеше само да ми се изсмее в лицето.


– Вие просто сте страхливец, Старче. Извира ли от сърцето, любовта не се влияе от дрехи и богатство. Ако ви е било писано, щяхте да сте заедно, независимо от обстоятелствата.


– Врели-некипели! – сопна се Старчето; замълча за миг, после продължи разказа си.             


Започнал да работи все повече, спестявал и трупал вещ след вещ. Постепенно  пещерата се превърнала в същински палат с всякакви удобства, печалбите му нараснали, сприятелил се с влиятелни богаташи. Казвал си, че ще покаже на света как човек може да постигне всичко, стига да има волята за успех.


– Доста изкривени представи имате за успеха – изсумтя Стражарят. – Криете се сам в този палат и се занимавате с тъмни сделки.


– Не ща акъл от някакъв си Стражар! Достатъчно съм постигнал, за да слушам глупости.             


Стражарят почервеня като жаравата  на огъня, понечи да отговори, но Ненаби го изпревари:


– В такъв случай, кажете къде е дамата на сърцето ви? Нали всичко беше заради нея?            


Именно в това не си бил направил сметката, продължи Старчето. Забогатял, със самочувствие, той се появил с букет цветя и пръстен пред вратата на рижото момиче. Отворили му две дечица; той побързал да скрие букета и попитал къде е рижото момиче. Децата викнали в един глас: "Кой, мама ли? Сега ще я повикаме!", след което изчезнали във вътрешността на къщата.


Старчето се извърнал и побягнал, без да дочака любимата си. Впоследствие научил, че е закъснял. Докато трупал богатства, тя се омъжила за обущаря, в когото се влюбила. За обущаря, представяте ли си, за някакъв беден обущар…


– Виждате ли, права бях – възмути се Ненаби от глупостта на Старчето. – Да си пропилеете живота, защото ви е било страх! От любовта! В това да споделите чувствата си няма нищо страшно! Дори и да бяха останали несподелени, случката щеше да остане в миналото. А сега тази любов ще тегне на душата ви цял живот! И ви превръща в престъпник.


– Спестете ни тези мелодрами! Интересува ме къде са децата! – прекъсна ги Стражарят в изблик на нетърпение. 

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на posledno10
    posledno10
    Рейтинг: 423 Разстроено

    Моля някой да ме застреля. Или да ми почете още от тази книга. Все тая.

  2. 2 Профил на ръпончо
    ръпончо
    Рейтинг: 1621 Любопитно

    Откъса е толкова дълъг, за да не остане у никого каквото и да било съмнение, относно качествата на книжлето ли?

    Много народ тук се е взел насериозно! :)
  3. 3 Профил на zidane
    zidane
    Рейтинг: 699 Неутрално

    ъъъ, последно за татковци или за деца е книгата?
    ако е за татковци - няма да четат и купят, сигурация! в откъса видях такъв мишмаш от стереотипи, че даже не разбрах кое какво. ако е за малките - авторът да си спомни лафа, че за тях трябва да се пише по-добре!
    без обиди, но само с уинки и безмисленост - не става!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK