Няма не искам, няма недей

Емилия Славова е председател на сдружение "Плейцентър Приятели" и основател на първия родителски кооператив у нас със същото име (2009-2011 г.). Преподавател е по английски език в СУ "Св. Климент Охридски" и е майка на две деца.

Задължителното предучилищно образование от 4 годишна възраст и налагането на санкции, когато детето не бъде изпратено в системата на образованието, са текстове, записани в новия закон за училищното и предучилищното образование. Именно те предизвикаха силно гражданско неодобрение и организиран родителски протест, а това от своя страна насочи общественото внимание към няколко ключови проблема в нашето общество.

Гласът на родителите

Първият и основен проблем е как се вземат важните решения в обществото и дали управляващите са склонни да се вслушат в гласа на хората или не. Това бяха и първите думи на основния организатор на кръглата маса в Народното събрание на 12. 12. 2012 – Мартин Димитров, който каза, че е важно подобен закон от огромен обществен интерес да се приеме на базата на широк обществен консенсус. Това беше и позицията, която сякаш обедини голяма част от присъстващите – нуждата от консенсус и отчитането на всички позиции.

"Искам право на избор", казаха родителите на кръглата маса в Народното събрание, на паралелно провелия се протест, чрез петиция, в множество медийни публикации и репортажи, в блогове, както и в социалните мрежи. Въпросът е има ли кой да ги чуе.

Зам. министър Дамянова обяви публично, че новият закон е създаден с партньорството на много родителски и неправителствени организации в широк и открит диалог. Като представител на една от тези организации, които още преди година се обърнаха към Министерството на образованието, младежта и науката (МОМН) с предложение за диалог относно включването на родителските кооперативи в закона мога да заявя, че макар и да бяхме изслушани тогава, нищо от това, което предложихме, не беше отразено в закона. Напротив – впоследствие беше добавена наказателната мярка за всички родители, които не пускат децата си в предучилищно образование и всички, които организират предучилищно обучение извън посочените в закона форми – държавни и частни детски градини, лицензирани от МОМН.

"Насила хубост не става"

Вторият ключов проблем се въртеше около думичката "задължително". Похвално е желанието държавата да насочи повече средства на данъкоплатците към децата и да осигури достатъчно места за всички в детските градини и предучилищни групи, за да имат децата в България равен старт и възможности за образование. Едва ли има родители, които да не искат да им се предоставят повече възможности, да бъдат построени нови детски градини, да бъде решен огромният проблем с липсата на места в яслите и градините, да има по-малки групи и повече внимание за всяко дете. Никой не се съмнява и във важността на първите години в развитието на децата; напротив – родителите от кооперативите бяха сред първите, които заговориха публично за ранното развитие и значението на първите 5 години.

Големият въпрос, на който никой от експертите на МОМН не успя да отговори, е защо тази услуга трябва да бъде задължително наложена на родителите и децата да бъдат принудително обхванати от системата на детските градини. Не е никак убедително да се твърди, че задължителността е насочена не към родителите, а за да принуди държавата сама себе си да финансира образованието на децата от невръстна възраст. Принудата беше основен метод за въздействие и възпитание в едни години, които свързваме с тоталитаризма и в които не искаме да се връщаме. Днес живеем в свободен свят, глобализиран свят и знаем, че има и много други начини за взаимодействие между гражданите и тяхната държава. Демократичната държава следва да създава възможности за своите граждани, а не да използва всевъзможни методи на принуда, пък било то и с добри намерения. Нашият народ го е казал ясно: Насила хубост не става.

Друг е начинът и много от родителите го заявиха ясно: създайте условия, създайте качествени места за отглеждането на нашите деца, реновирайте материалната база, открийте достатъчно места за всички желаещи, така че да не се претъпкват групите с 30 и повече деца, мотивирайте персонала, привлечете млади преподаватели, въведете съвременни игрови методи на обучение, отворете вратите за родителите - и ние сами ще доведем децата си.

Но съгласете се, абсурдно е да се поставя въпросът как родителите могат да гарантират хигиената и храната в родителските кооперативи (при положение, че родителите са там, участват в процеса и имат пряк контрол над случващото се!), а да не се запитаме как държавните институции гарантират здравето на нашите деца. Прост пример – изследването за училищните тоалетни, което показва, че голям процент от децата се стискат заради лошите хигиенни условия, което пък води след себе си сериозни заболявания. За домовете за деца без родителска грижа изобщо няма да отварям дума – неизвестно как, подозрителният към родителските кооперативи държавен контрол някак допуска деца, които родителите са поверили изцяло на държавата, реално да умират от недохранване, мизерия и немислима липса на елементарна хигиена и грижа.

Изгубени в превода

Впрочем, отговорът за задължителността може би се крие в доклад на Европейската комисия, който препоръчва до 2020 г. поне 95% от децата на възраст от 4 години до възрастта за задължително начално образование да участват в програми за ранно детско образование. Нито се казва, че 4 г. трябва да е възрастта за задължително образование (напротив!), нито се налага това образование непременно да се случва в детска градина или в училище – има най-различни алтернативни форми, предлагащи ранно образование.

Във Великобритания например, всяко дете на възраст между 3 и 5 г. (когато започва задължителното начално образование) има право на 15 часа седмично (38 седмици в годината) образование, финансирано от държавата. Условието да се получи грантът е детето да е записано в регистрирана форма на обучение: предучилищни групи, детски центрове, детегледачи, подготвителни групи към училищата или частни/независими детски градини. Можеш да дадеш детето си и в нерегистрирана форма на обучение и грижи, разбира се, по собствена преценка, или пък да си го оставиш у дома… детето е твое, изборът също. Но тогава просто нямаш право на въпросния грант. Без глоби, без наказания.

Детската градина – в полза на децата или на родителите?

Петнайсет часа седмично – това покрива нуждите на децата от обучение и социализация, са преценили британците. Три дни по пет часа, или пет дни по три часа примерно за общуване с връстници.

Вярно, нуждите на родителите са различни. За работещите родители в европейските страни, към които се опитваме да се приравняваме, има множество допълнителни и непринудителни възможности, за да могат те да оставят децата си и да ходят спокойно на работа. И никой не плаши родителите, че ако децата им не са обхванати по 8 часа на ден в масова детска градина, те няма да се социализират.

А един поглед към статистиката показва, че в страните, в които са достигнати максимални проценти на обхващане на децата на 4 и дори на 3 години в програми за ранно образование (жадуваните от МОМН 90-95%), това става не чрез принуда, задължения и глоби, а чрез създаване на множество възможности и условия за разнообразни алтернативни форми. Nice, a?

А какво да правим с приобщаването?

Един от аргументите за наказателните мерки срещу родителите е необходимостта от приобщаване на децата от малцинствата към образованието на по-ранна възраст, за да имат време да научат българския език и да се социализират. Чудесно! Само че и там принудата е най-лошият възможен начин ромчетата да бъдат вкарани в класните стаи. Та те билет в градския транспорт не могат да бъдат принудени да си купят, а какво остава да платят глоби от по няколко стотин лева.

Много по-разумно е непосещаването на предучилищни занимания да се обвърже с неполучаване на детски надбавки (както, впрочем, беше гласувано в парламента при обсъждане на Закона за семейните помощи). При това, само ако има реално осигурени места, където те се чувстват приети и недискриминирани.

А сега накъде?

В създалата се ситуация на взаимно недоверие между родители и държава трябва да се търсят мостове за диалог, за да се възвърне доверието и да се постигне консенсус. Има нужда от много по-активно

въвличане на родителските организации в обсъждането и преработването на новия закон,

преди той да мине на второ четене в парламента. Трябва да бъде чуто мнението на всички протестиращи родители и МОМН да отчете основните им искания:

Да се ревизира законът в частта за задължителността на образованието от 4 г. възраст, без разбира се държавата да абдикира от желанието си да вложи допълнителни средства в ранното образование.

Да се махнат наказателните мерки за родители, които не пращат децата си в предучилищно обучение, като вместо това се създадат достатъчно разнообразни, гъвкави и привлекателни възможности за децата.

Да се насърчат алтернативните форми на образование, като се премахнат глобите за хора, които организират занимания за деца и се облекчат процедурите за получаване на лиценз за предучилищно и училищно образование.

Vox populi, vox Dei ("Гласът на народа е глас Божий"), казва старата латинска сентенция и никоя власт, която разчита на гласовете на избирателите си, не може да си позволи да го игнорира.

Всичко, което трябва да знаете за: