Откъс от "Мич и Ейми" на Бевърли Клиъри

Корицата на изданието

© Издателство "Милениум"

Корицата на изданието



В "Детски Дневник" тази седмица ви представяме откъс от най-новата книга на американската авторка на известната поредица за Рамона - Бевърли Клиъри, озаглавена "Мич и Ейми". В нея тя разказва за брат и сестра близнаци, които като всички деца на тяхната възраст постоянно се карат, но след всяка караница разбират, че не могат един без друг. Книжката излиза на българския пазар в превод на София Петрова от издателство "Милениум", които предоставиха и този откъс: 


Третото глухарче на Ейми


Всъщност Ейми не си беше намислила истинско желание. Когато Мичъл издуха първото й глухарче, тя стоеше със затворени очи, опитвайки се да реши какво да избере: нещо с бита сметана за десерт, много покани за рождени дни в четвърти клас или закон, с който президентът да забрани изучаването на таблицата за умножение.




С второто глухарче Ейми имаше простичкото желание Мичъл да не го издуха преди нея самата, така че и това не се броеше.


- Какво ще облечеш на първия учебен ден? – попита Марла Бродски . – Ако не е твърде топло, аз ще нося новата си плисирана пола.


- Аз също – съгласи се Ейми. – Мама казва, че е твърде дълга, но на мен ми харесва така. Кара ме да се чувствам като десетгодишна.


- Вие с Мич в един клас ли ще сте, след като вече ще сте четвъртокласници? – попита Марла, докато двете момичета влизаха в къщата.


- Няма да ни разрешат – отвърна Ейми. – Те казват, че близнаците трябва да се разделят. Не сме били в един и същи клас от детската градина.


Под "те" Ейми имаше предвид родителите, учителите и мистър Гриър, директора.


- Не си ли доволна? – попита Марла. – Не бих искала да съм в един и същ клас с брат си... ако имах такъв.


- Хм... не точно, предполагам. Има нещо забавно в това хората да говорят за близнаците Хъф.


И наистина имаше, но да бъдеш близнак, притежаваше и друга страна, над която Ейми понякога разсъждаваше, щом с Мичъл се скараха. Докъдето й стигаше паметта, брат й винаги беше наоколо и двамата споделяха рождените си дни, родителите си, въобще всички важни неща. И макар Ейми да предпочиташе много повече да бъде близначка, отколкото да не е, имаше моменти, в които й се искаше да разполага с всичко само за себе си, без да чувства задължение към брат си.


- Странно е, защото аз мислех, че близнаците си приличат – отбеляза Марла. – А ти и Мичъл сте толкова различни. Ти винаги четеш, а той постоянно тича и скача наоколо.


- Това е, защото не сме еднояйчни – обясни Ейми, докато вървяха към разхвърляната й стая. Беше скрила челото си под леглото, където никой нямаше да може да го настъпи и където майка й нямаше да го види и да й напомни да се упражнява. Бюрото и гардеробът й бяха претъпкани от инструменти за шиене, от плюшени играчки, книги и пастели, мяркаше се и част от кукленски комплект за чай. Подът беше затрупан от парченца накълцана хартия за оригами, смачкана рисунка и един мръсен чорап, който Ейми избута с крак под леглото.


- Ти си късметлийка – каза Марла. – Майка ми ме кара да си подреждам стаята всеки ден.


- Моята казва, че й е омръзнало постоянно да повтаря едно и също – отвърна Ейми. Според мисис Хъф стаята на Ейми бе разхвърляна като мише свърталище, но дъщеря й беше достатъчно голяма, за да се грижи сама за нея. Ейми се радваше на идеята, че живее в мише свърталище, така че състоянието на стаята й ни най-малко не я притесняваше. Притесняваше единствено майка й.


Марла отиде до календара, на който Ейми винаги си отбелязваше важните събития. На квадратчето за 1 септември тя бе написала "106 дни до Коледа" с червено. На 2 септември имаше: "Днес прочетох хубава книга". Трети септември бе важен, защото "Ядохме желе с бита сметана".


От дневната се чу спокоен мъжки глас:


- От страница 211 до 219. Качулато синигерче – каза гласът.


- Кой е това? – попита Марла, изненадана, понеже мисис Хъф беше сама, когато влязоха в къщата.


- Си-нигерчеее. Си-нигерче. Чурулик-чурулик – една птичка изпя от хола.


- Това са просто записите с птици на мама – обясни Ейми. – Тя е късогледа и не може да ги наблюдава наистина, затова опитва да ги различава според песента им от специални записи.


- Планинско синигерче – обяви мъжкият глас.


- Чурулик-чурулик – обади се птицата.


- Звучи сякаш има истински птици в дневната – каза Марла.


- Зная. Същото си помисли и съседската котка в началото – отговори Ейми. – На какво ще играем?


- Да се маскираме! – отвърна бързо Марла. – Ще се преструваме, че сме от първите заселници.


- Да, хайде! – съгласи се Ейми. Марла винаги искаше да всичко в подходящото и точно време. Някои момичета биха искали да наблюдават как Мичъл изпробва скейтборда си на улицата, но не и Марла. Тя обичаше да чете старомодни истории за премеждията на първите заселници и бе винаги готова да се потопи в играта.


Ейми отвори най-долното чекмедже от шкафа си, което направо преливаше от дрехи за дегизиране. Майка й ги бе събрала за нея и сега имаше голяма топка от блестящ сатен, тафта, кадифе и шифон във всички цветове на дъгата.


Марла избра една розова шифонена шаферска рокля, огледа я критично и попита:


- Нямаш ли някакви стари басмени рокли? Момичетата на първите заселници не са носили такива лъскави неща.


- Никой вече не носи басмени рокли – отбеляза Ейми. – Дори не съм сигурна, че знам как изглеждат.


- Аз знам, обаче коприната... – гласът на Марла затихна многозначително.


От дневната отново се разнесе спокойният мъжки глас, който сякаш в живота си никога не се бе ядосвал.


- Пойна птица със завита опашка – обясни той.


И птичката послушно се обади:


- Чурулик-чурулик!


Ейми знаеше какво има предвид Марла. Роклите, които мисис Хъф бе запазила или донесла от приятели или от "Волните дарения" за Ейми, бяха идеални за принцеси, но не и за заселници.


- Е, добре – каза тя. – Хайде да се преструваме, че са от басма. – Щом така или иначе щяха да се преструват, можеха да се преструват и за това. – Пу за мене Лора!


- Добре – съгласи се Марла. – Аз ще бъда Мери тогава.


Лора и Мери бяха героини от "Малка къща в прерията". Това беше любимата книга на момичетата, в която се разказваше за приключенията на първите заселници, Лора Ингълс и нейното семейство. Марла се промуши измежду купчината дрехи и издърпа най-семплата рокля, която успя да открие – бледосиня шифонена тога.


- Освен това ще ни сполетят премеждия! Да се престорим, че има буря.


Ейми нахлузи една боровинкова сатенена рокля през врата си и потърси ръкавите.


- Закопчай ми ципа отзад – каза тя, щом ги откри. – И нека да си представим, че баща ни е отишъл в града за провизии. Това ще го държи надалеч.


Марла закопча роклята на Ейми.


- Ами какво да правим с майка ни? – първото правило на всяка подобна игра гласеше да се отърват от родителите възможно най-скоро. Те можеше да умрат от пневмония, да бъдат уцелени от индианци със стрели или друго. Нямаше значение, просто трябваше да изчезнат.


- Тя може да излезе навън в бурята, за да се погрижи за животните...


- Не, това няма да е достатъчно – възрази Марла. – Би могла да опъне въже от къщата до обора и така да намери обратния път. Ще трябва да измислим нещо друго.


Ейми се замисли за момент. Как биха могли да се отърват от майка им?


- Можем да я накараме да отиде да се грижи за болен съсед и така да останем сами вкъщи с бебето... – взе плюшеното си мече и го уви в кукленско одеяло. – Ето го и него...


- И снегът е натрупал чак до покрива...


- И вятърът духа през процепите...


- И вълците вият отвън...


- И тъкмо ни е свършила храната...


- Няма нищо останало освен малко царевично брашно...


- Което ще трябва да сготвим в огнището – пространството под бюрото ми може да е камина...


- И бебето плаче: "Уааа-уааа".


- И дървата са ни свършили...


- И трябва да нарежем столовете...


- Така че да не замръзнем до смърт...


- Какво ще използваме вместо столове?


Ейми се замисли за момент. Какво биха могли да използват вместо столове?


- Аз знам! Можем да навием вестници на рула и да си представяме, че това са парчета от счупените столове.


Марла кимна.


- И можем да чуем как вълците приближават...


- И ни е страх, че баща ни се е изгубил в бурята...


- Или е разкъсан от вълците! – и на двете момичета едва им стигаше дъхът, за да споделят идеите си.


В дневната мъжът от записа продължаваше да говори с равен тон. Звучеше толкова спокоен, сякаш никога не бе удрял по-малката си сестра или пък никога не бе викал на бейзболен мач:


- Пустинен дрозд.


- Чурулик! – отговори пустинният дрозд.


- Ами индианците? – попита Ейми.


- Не и в бурята – каза Марла – Само вълците.


Ейми имаше друга идея.


- Мисля, че трябва да бъдем с престилки. Момичетата от първите заселници винаги са носели чисти престилки. Хайде, нека вземем някои от тези на мама.


Здраво стиснали с ръце копринените си поли така, че да не изпаднат, Ейми и Марла се промъкнаха в дневната. Там мисис Хъф следеше книгата "Пътеводител към западните птици" паралелно със записа.


- Ще вземем две престилки – обясни Ейми. – Играем си на първите заселници, ние сме момичета, които минават през премеждия.


- С тези рокли? – мисис Хъф ги изгледа развеселена.


- Преструваме се, че са от басма – обясни Ейми. – Това е всичко, с което разполагаме. Никой не носи басма вече.


- Разбирам – каза мисис Хъф. – Трудно би се преструвала на някого от първите заселници, облечена в стария анцуг на майка си.


- Хайде, Марла, да вървим да намерим престилките!


Част от корицата на изданието

© Издателство "Милениум"

Част от корицата на изданието


Ейми издърпа две престилки от кухненското чекмедже и подаде едната на Марла, която я постави върху шифонената вечерна роба. Изведнъж, след като бяха напуснали стаята и бяха говорили с мисис Хъф, магията вече бе развалена. Играта с преструването вече не изглеждаше толкова належаща.


- Предполагам, че трябва да си сготвим нещо, особено след като горим столовете – каза Ейми.


- Например каша от царевично брашно или друго? – съгласи се Марла.


- Може би наистина трябва да сготвим нещо – Ейми готвеше при всяка възможност и всъщност беше доста добра в приготвянето на пържени филийки.


- Да, нека направим нещо и се преструваме, че е царевична каша – Марла също беше ентусиазирана относно идеята, въпреки че майка й рядко й позволяваше да прави бъркотия в кухнята.


Записът с птиците бе свършил и мисис Хъф бе дочула част от разговора.


- Може да си направите малко пудинг на прах, ако желаете – каза тя. – Има един пакет в шкафа с консервите. Мисля, че е с лимон, така че поне ще бъде жълт на цвят също като царевичната каша.


- Благодаря, мамо – Ейми откри пакета и махна пластмасовия капак от миксера. После започна да обяснява: – Зная, че първите заселници не са имали подобни уреди, но обичам да използвам миксера.


- И аз! – съгласи се Марла.


Отвъд кухненската врата Ейми чу онзи специфичен звук от скейтборд, хвърлен на земята, а после видя брат си, потен, зачервен и ядосан, да влиза през задната врата. Мичъл й хвърли поглед и запита:


- Как става така, че винаги използваш миксера?


Ейми не беше забравила онова глухарче, което Мичъл бе разпръснал, преди тя да си намисли желание.


- Защото съм момиче, ето как! – отговори му. – Обзалагам се, че си бесен, защото скейтбордът ти не се е движил. Вероятно се е разпаднал минута след като си се спуснал надолу.


- Движеше се и още как! Беше чудесен! – Мичъл беше гневен. Стоеше, здраво стиснал юмруци, а един кичур коса, който никога не заставаше мирно, стърчеше нагоре. Ризата му пък висеше отзад, той никога не се сещаше да я загащи.


Ейми знаеше, че макар брат й да обича електрическите уреди, гневът му бе продиктуван от друго. Нещо се бе случило на Мичъл, докато тестваше скейтборда си.


В този момент мисис Хъф влезе в кухнята.


- Божичко, Мичъл! – възкликна тя, след като видя червеното му лице и начумерената му физиономия. – Какво е станало?


- Нищо – каза Мичъл яростно. – Защо всички се заяждат с мен?


- Никой не се заяжда с теб – каза мисис Хъф. – Нещо е станало, иначе нямаше да се държиш така, но ако не желаеш да споделиш с нас, не си длъжен.


Ейми видя как гневът се изтри от лицето на Мичъл и сега остана само болката. Разбра, че нещо е наранило чувствата на брат й и без да знае какво, почувства недоволство. Как смееше някой да наранява чувствата на Мичъл! Марла, която дори не беше член на семейството, също съчувстваше на Мич.


Мичъл изрита крака на кухненската маса с крайчеца на кецовете си и Ейми забеляза как майка им се въздържа да не му направи забележка.


- Оф, две момчета... – каза той и спря.


- Какво са направили? – попита мисис Хъф нежно.


- Счупиха ми скейтборда и ми разбиха колелцата така, че да не могат повече да се въртят. Освен това ми казаха да бягам и започнаха да ме замерят с части от дъската! – Мичъл се намуси и погледна надолу.


Ейми беше шокирана. Скейтбордът на брат й, който той се труди да направи така усърдно. О, бедният Мичъл...


- Божичко, Мичъл, и ти какво направи? – попита мисис Хъф. Ейми забеляза, че майка й е също толкова шокирана, колкото и тя.


Мичъл не вдигна поглед от земята.


- Избягах. Какво друго можех да направя? Те бяха двама, освен това бяха по-големи и по-едри от мен.


- Значи си постъпил по най-мъдрия начин – каза мисис Хъф. – Би било глупаво да останеш там и да се биеш.


- Наистина ли мислиш така? – попита Мичъл, гледайки майка си.


- Да, разбира се – мисис Хъф беше съпричастна. – Винаги ще има някой хулиган, който да ти се изпречва на пътя, и най-мъдрото нещо, което можеш да сториш в такъв момент, е да стоиш настрана от него. Кои бяха тези момчета?


- Алън Хиблър и Дуайт Хил.


- Алън Хиблър. Не беше ли той синът на Джъдсън Хиблър, изтъкнатия... – започна мисис Хъф.


Ейми я прекъсна:


- Този ужасен Алън Хиблър! – каза намръщено. – Мисли се за голяма работа само защото баща му е известен. Когато бях във втори клас, ми риташе кутията за обяд!


- Със сигурност се мисли за много важен – съгласи се Марла. – Веднъж ми сграбчи дъждобрана, докато тичах, и му разкъса целия десен джоб!


- А пък веднъж, когато бях със скаутската си униформа, ми взе шапката и я хвърли в банята на момчетата – продължи Ейми. – Трябваше да помоля пазача да ми я даде.


- Е, той е по-голям от мен – почна Мичъл – и ми счупи скейтборда.


- Но той изглежда толкова мило момче – каза мисис Хъф. – Винаги е спретнат и има добри обноски.


- Да, той е мил и вежлив с големите, но не и с нас – обясни Ейми. – Може и да няма малки зли очички или нещо подобно, но си е истински хулиган.


- Не мисля, че едно момче трябва да чупи скейтборда на друго и да му се разминава ей така – каза мисис Хъф. – Може би трябва да се обадя на майк...


- Мамо! – Мичъл възкликна. – Обещай ми, че няма да се обаждаш у тях!


- Но, Мичъл, момчето е счупило твоя вещ!


Ейми знаеше точно как се чувства брат й.


- Не, мамо, не се обаждай – замоли се тя, заставайки на негова страна.


- Ако го направиш, после той наистина ще ме съсипе – каза Мичъл. – Божичко, ще ме съсипе съвсем наистина!


Ейми наблюдаваше как майка й изучава лицето на Мичъл. "Моля те, не се обаждай – мислеше си тя. – Моля те, моля те не се обаждай." Мичъл и без това щеше да си има достатъчно неприятности. Ако Алън Хиблър го бе накарал да избяга веднъж, какво щеше да го спре да опита втори път? А той със сигурност щеше да опита, ако Мичъл му създадеше неприятности с родителите.


- Мисля, че Мич е прав –Марла се включи плахо, защото все пак не бе член от семейството.


- Повярвай ми, мамо! Знам! – настоя Мичъл. – Вие, родителите... понякога ни докарвате огромни неприятности.


- Да, мамо, прав е – съгласи се Ейми искрено. – Алън наистина ще го съсипе.


Макар с брат й вече да не ходеха заедно до училище, тя знаеше, че той често среща Алън по пътя.


Мисис Хъф омекна.


- Добре, Мичъл, няма да се обаждам. Но не съм сигурна, че е добре да оставим Алън да се измъкне, след като е унищожил скейтборда ти.


- Мичъл и бездруго е твърде голям, за да продължава да кара скейтборд – каза Ейми, притеснена да не би майка им да промени решението си.


- Не говорех за това – каза мисис Хъф. – Имам предвид, че ако Алън се измъкне сега, кой знае какво ще направи друг път.


- Нищо, надявам се – каза Мичъл. – Просто не се обаждай у тях. Може пък и да забрави цялата случка.


Ейми виждаше, че е майка им все още е разтревожена също като нея самата. Никак не й допадаше идеята Алън да нарежда на брат й да бяга. Въобще цялата тази история звучеше като част от телевизионно предаване, което майка й не би разрешила да гледат. Алън изглежда вярваше, че е някаква телевизионна звезда, хулиган в гангстерски филм. А и този скейтборд! Само като се сетеше с какво усърдие го бе сглобил брат й, се натъжаваше, че вече е счупен. Натъжаваше се и от мисълта за чувствата на Мичъл.


Ейми вече не беше момиче от първите заселници, което се бори с премеждията и приготвя царевична каша в огнището, докато навън бушува буря. Магията на играта беше изчезнала и сега тя не желаеше да си представя каквото и да е било. Мислеше за Мичъл и за това, колко много той харесваше предмети с електрически моторчета.


- Мич, би ли желал ти да направиш пудинга днес? – предложи тя.


Мичъл я погледна подозрително и Ейми знаеше, че той се чуди защо му предоставя възможността да работи с миксера.


- Как така? – попита.


- Е, добре, щом не искаш... – Ейми за нищо на света нямаше да позволи брат й да узнае колко много съжаляваше тя за случилото се.


- Разбира се, че искам!


- Ами тогава, ето – Ейми вече знаеше какво иска да си пожелае с третото глухарче. Щеше да си пожелае онзи стар хулиган Алън Хиблър да остави брат й на мира. И щом си намислеше желанието, щеше да духне толкова силно, че всяко едно пухче да затанцува с вятъра.  


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK