Откъс от "Парижката Света Богородица" на Виктор Юго

Откъс от "Парижката Света Богородица" на Виктор Юго

© Издателство "Труд"




1Съдба (гр.) – бел. прев.

Когато преди няколко години посети – или по-скоро основно претърси – "Парижката Света Богородица", авторът на тази книга откри в тъмния ъгъл на една от ку-лите следната дума, издълбана в стената от нечия ръка:
‚ANAГКН1



1Съдба (гр.) – бел. прев.



Тези потъмнели от старост главни букви, врязани дълбоко в камъка, с ясно доловимите, свойствени за готическия краснопис очертания и извивки, които из-дават, че са били написани там от средновековна ръка, поразиха силно автора главно със злокобния и съдбо-носен смисъл, вложен в тях.


Той се запита, помъчи се да отгатне чия изтерзана душа не бе пожелала да напусне земния живот, без да остави върху челото на старата църква отпечатък на престъпление или злощастие.


По-късно боядисаха или изстъргаха стената – не се знае кое от двете – и надписът изчезна. Впрочем кажи-речи от двеста години вече постъпват все така с дивните църкви на Средновековието. Как ли не ги осакатяват – и отвън, и отвътре. Свещеникът ги пребоядисва, архитектът ги остъргва, после идва народът, който ги разрушава.


И тъй, днес няма нито помен от загадъчната дума, издълбана върху мрачната кула на "Парижката Света Богородица". Нищо не е останало и от неизвестната участ, изразена тъй сбито и тъй печално, освен недълго-вечния спомен, който є посвещава авторът на тази кни-га. Човекът, който я е написал върху стената, е изчезнал преди няколко столетия от числото на живите, думата е изчезнала на свой ред от стената на църквата, а и самата църква ще изчезне може би скоро от лицето на земята.


Тази дума даде повод за настоящата книга. март 1831 г.


ПЪРВА КНИГА


ГОЛЯМАТА ЗАЛА


Триста четирийсет и осем години шест месеца и деветнайсет дни ни делят от деня, когато парижани се събудиха от звъна на всички камбани, разлюлени с все сила в тройните стени на Сите, Университета и Града.


А историята едва ли си спомня 6 януари 1482 година. Събитието, което раздвижи така бурно още от зори камбаните и гражданите на Париж, не се отличаваше с нищо забележително. Нямаше нито нападение на пикардци или бургундци, нито процесия с мощи, нито студентско вълнение в лозята на Лаас, нито посещение на "нашия твърде страшен повелител господин краля", нито достойно за внимание обесване на крад-ци и крадли по нареждане на парижкото правосъдие. Не се очакваше и тъй честото в ХV век посрещане на някое пъстро и пищно облечено посолство. Само пре-ди два дни последната кавалкада от този род – фламандските пратеници, упълномощени да сключат бра-ка между престолонаследника и Маргарита Фламандска – беше пристигнала в Париж за голямо неудовол-ствие на Бурбонския кардинал, който беше принуден, за да угоди на краля, да любезничи с цялата тази се-ляшка сбирщина от фламандски първенци и да ги гощава в Бурбонския дворец с една "много хубава нра-воучителна пиеса, сатира и фарс", докато проливният дъжд се лееше върху разкошните килими, постлани пред входа на двореца му.


На този 6 януари по думите на Жеан дьо Троа ця-лото население на Париж беше развълнувано от дво-ен празник – Богоявление и Деня на шутовете, съвпад-нали за първи път от незапомнени времена.



1Окичено с панделки дръвче, което съдебните писари поста-вяли най-често в двора на Съдебната палата на патронния си празник – бел. прев.

Този ден на Гревския площад щяха да горят праз-нични огньове, в Бракския параклис щеше да бъде посадено майското дръвче1, а в Съдебната палата щеше да бъде представена една мистерия. Глашатаите на парижкия прево – в хубави виолетови плащове, с го-леми бели кръстове на гърдите, разгласиха това още предната вечер, надувайки тръбите си по всички кръстопътища.


Затворили къщи и дюкянчета, граждани и граждан-ки се стичаха още от сутринта от всички страни към тези места. Всеки бе избрал едно от тях – кой праз-ничните огньове, кой майското дръвче, кой мистерия-та. Трябва да признаем за чест и слава на благоразум-ните открай време парижки зяпльовци, че по-голяма-та част от тълпите се отправяха към празничните ог-ньове, които подхождаха отлично на сезона, или към мистерията, която щеше да бъде представена в добре покрита и закътана палата, и любопитните сякаш се бяха наговорили да оставят зле разцъфналото клето майско дръвче да зъзне сам-самичко под януарското небе в гробищата на Бракския параклис.


Най-много хора се стичаха по улиците, водещи към Съдебната палата, защото се знаеше, че фламандските пратеници, пристигнали по-предния ден, възнамеряват да присъстват на мистерията и на избора на папа на шутовете, който също щеше да стане в голямата зала.


Не беше лесно да се проникне в този ден в голяма-та зала, макар че тогава тя беше известна като най-обширното покрито помещение в света. (Вярно е, че по онова време Совал не беше измерил още голямата зала на замъка Монтаржи.)


За любопитните, които гледаха през прозорците, задръстеният от народ площад пред Съдебната пала-та напомняше море, в което пет-шест улици, подобни на реки, изливаха през устията си всеки миг нови вълни човешки глави. Безспир нарастващите талази на мно-жеството се разбиваха в ъглите на издадените тук-таме къщи, които приличаха на носове, вързани в непра-вилния басейн на площада.



1Думата "готически" в най-често употребявания є смисъл не е точна, но си е извоювала правото на съществуване. Ние я възприемаме като всички други и си служим с нея, за да окачествим архитектурния стил във втората половина на средните векове, в основата на който лежи стрелчатият свод – приемник на пълния полукръг, който от своя страна е породил архитектурния стил през първата половина на съща-та епоха – бел. авт.

В средата на високата готическа1 фасада на Палата-та по централното стълбище слизаше и се качваше не-прекъснато двоен поток от хора, който се срещаше на междинната площадка и се разливаше на широки вълни по двата странични наклона. Голямото стълбище на площада струеше като водопад над езеро. Виковете, смеховете, тропотът на хилядите крака се сливаха в силен шум и неописуема врява. От време на време вря-вата и шумът се удвояваха, потокът, който изтласква-ше тълпата към голямото стълбище, се огъваше назад, размътваше се, образувайки водовъртежи, защото ня-кой стрелец или конят на някой градски сержант се втур-ваше внезапно сред тълпата, за да въдвори ред. Вели-колепна традиция, завещана от парижкия прево на ко-нетабъла, от конетабъла – на конната стража, а от кон-ната стража – на днешната парижка жандармерия.


Врати, прозорци, капандури, покриви гъмжаха от хиляди благодушни, хрисими и почтени еснафски лица, които гледаха Палатата и навалицата и не искаха нищо друго. Защото за мнозина парижани зрителите са сами по себе си достатъчно зрелище и дори голата стена, зад която става нещо, представлява за тях интересна гледка.


Ако ние, хората от 1830 година, можехме да се смесим мислено с тези парижани от ХV век и да вле-зем заедно с тях, влачени, блъскани с лакти, люшкани насам-натам, в обширната зала на Палатата, тъй тяс-на на 6 януари 1482 година, зрелището щеше да бъде безспорно интересно и запленяващо. И всичко около нас щеше да бъде толкова старинно, че щеше да ни се стори съвсем ново.


Ако читателят няма нищо против, ще се опитаме да възсъздадем мислено впечатлението, което той би добил, прекосявайки заедно с нас прага на голямата зала сред навалицата в къси връхни дрехи, военни уни-форми и туники.


Преди всичко оглушителен шум и ослепителен блясък. Над главите ни – двоен готически свод с дърве-на резба, целият изпъстрен със златни лилии на лазу-рен фон. Под краката ни – плочи от бял и черен мрамор. На няколко крачки от нас – огромна колона, по-нататък – втора, трета. Всичко седем стълба по дължи-ната на залата, поддържащи сключените в средата двойни сводове. Около първите четири колони – търговски будки с евтини стъклени и лъскави дребо-лии. Около последните три – дъбови пейки, изтърка-ни и излъскани от тесните и късите панталони на тъжи-телите и от тогите на прокурорите. Околовръст – край дългата стена между вратите и нишите на прозорци-те, както и между колоните – безкраен низ от статуи на всички френски крале, като се почне от Фарамонд. Безволните – с вяло отпуснати рамене и сведени очи, а храбрите и войнствените – вдигнали дръзко към не-бето ръце и глава. По високите стрелчати прозорци – разноцветни стъклописи. В широките рамки – богати, покрити с изящна резба врати, и всички тези сводове, колони, стени, корнизи, дървена ламперия, врати, ста-туи – залени от горе до долу със злато и лазур, леко потъмнели по времето, когато ги наблюдавахме ние, и почти напълно изчезнали под праха и паяжините през 1549 година, когато Дю Брьол по традиция все още се възхищаваше от тях.


Представете си сега тази огромна продълговата зала под синкавата светлина на януарския ден, заляна от пъстра и шумна тълпа, която се трупаше край сте-ните и около седемте стълба, и ще добиете смътна представа за общия изглед, преди да се опитам да ви запозная с отделните интересни подробности.


Несъмнено, ако Раваяк не беше убил Анри IV, в архивите на Съдебната палата нямаше да се намират документи по делото на Раваяк, нямаше да има и съу-частници, заинтересовани от изчезването на тия доку-менти, нямаше следователно да има и подпалвачи, които поради липса на друго по-добро средство да прибягнат до подпалването на архивата, за да изгорят документите, нямаше да опожарят Съдебната палата, за да изгорят архивите, нямаше следователно да из-бухне и пожарът от 1618 година. Старата Съдебна палата още щеше да се възвисява със старинната си голяма зала и аз щях да имам възможност да кажа на читателя: "Идете да я видите!" – и по този начин и на двама ни щеше да бъде спестено едно усилие: на мене – описанието на тази зала, а на него – четенето на опи-санието ми. Това доказва следната нова истина: голе-мите събития имат неизмеримо големи последици.


Наистина напълно възможно е Раваяк изобщо да не е имал съучастници, както е възможно, дори ако случайно е имал, те съвсем да не са били замесени в пожара от 1618 година. Има и две други съвсем при-емливи обяснения: първо, голямата пламтяща звезда, широка една стъпка и дълга цял лакът, която паднала, както е всеизвестно, от небето точно върху Съдебната палата на седми март след полунощ, и, второ – че-тиристишието на Теофил:


Да, да, невесела шега: от много ядене лютиво
небцето на мадам Темида във страшен огън запламтя.1



1Игра на думи: palais на френски означава и палата, и небце – бел. прев.

Но каквото и да си мислим за това тройно – поли-тическо, природно и поетично – обяснение на пожара на Съдебната палата през 1618 година, за жалост едно само не подлежи на съмнение: самият пожар. Поради това бедствие и главно поради различните последова-телни реставрации, които окончателно унищожиха това, което пожарът бе пощадил, твърде малко нещо е оцеляло днес от това първо жилище на френските крале, от този дворец, по-стар от Лувъра, толкова стар вече по времето на Филип Красивия, че още тогава са търсели следите на великолепните сгради, издигнати от крал Робер и описани от Елгалдус. Почти всичко вече е изчезнало. Какво стана с кралската канцелария, където свети Луи "консумира своя брак"? Градината, в която, излегнат на килима заедно с Жоанвил, той раздаваше правосъдие, "облечен в пищна вълнена ту-ника, със сукнен безръкавник и черен плащ от източна коприна"? Къде са покоите на император Сигизмунд? Ами на Шарл IV? На Йоан Безземни? Къде е стълба-та, от която Шарл VI прочете милосърдния си едикт? Къде е плочата, върху която в присъствието на пре-столонаследника Марсел преряза гърлото на Робер дьо Клермон и на маршал Дьо Шампан? А вратичката, където бяха разкъсани вулите на антипапа Бенедикт и откъдето изведоха пратениците, които ги бяха донес-ли, облечени за посмешище в мантии и с митри на глава, за да се каят публично из цял Париж? Ами го-лямата зала, цяла в позлата и лазурносиньо, с готи-чески аркади, със стълбове, с огромния, отрупан със скулптури свод? А златната стая? А каменният лъв, застанал пред вратата с наведена глава и подвита опаш-ка в смирена поза, която подхожда на грубата сила пред правосъдието, също както лъвовете пред трона на Соломон? А красивите врати? Дивните стъклопи-си? Фините резби на Дю Анси?… Какво стори време-то? Какво сториха хората с тия чудеса? Какво ни да-доха в замяна на галската история, в замяна на готи-ческото изкуство? В замяна на изкуството – тежките, ниски полукръгли сводове на господин Дьо Брос, не-додялания строител на портала на "Сен Жерве", а кол-кото до историята – останаха ни само голословните възпоминания на централния стълб, още кънтящ от злостните излияния на безброй патрюковци1.


1Патрю – известен адвокат от XVII в. – бел. прев. 2Герой на Рабле – бел. прев.

Не много нещо, както виждате. Но нека се върнем към истинската голяма зала на някогашната Съдебна палата.


В единия край на исполинския паралелепипед се намираше прословутата мраморна маса, ненадмина-та по широчина, дебелина и дължина, "истински резен от мрамор", който би могъл да възбуди апетита на Гаргантюа2 според старинните благороднически лето-писи, а в другия – параклисът, в който Луи XI беше заповядал да го изваят коленичил пред Светата Дева, като бе накарал да пренесат – без да го е грижа, че ще остави две празни ниши в поредицата кралски статуи – статуите на Карл Велики и на Луи Свети, двамата светци, ползващи се според него с особено влияние на небето като френски крале. Параклисът, още нов, беше изработен в пленителния стил на нежната архитекту-ра, която бележи у нас края на готическата ера и се задържа чак до средата на XVI век сред приказните приумици на Ренесанса.


Малката ажурна розетка, издълбана на портала, беше същински шедьовър с тънката изработка и изя-ществото си. Тя напомняше дантелена звезда.


Посред залата, точно срещу главния вход, беше издигната обвита в златоткани драперии естрада, оп-ряна до стената, със специален вход през прозореца на коридора, водещ към златната стая. Тази естрада беше предназначена за фламандските пратеници и дру-ги знатни личности, поканени за представлението на мистерията.


По традиция мистерията трябваше да бъде играна върху мраморната маса, нагласена още от сутринта за тази цел. Над великолепната мраморна плоча, издрас-кана надлъж и нашир от краката на съдебните писари, бе закрепена доста висока, скована от дъски клетка, чиято горна повърхност, достъпна за погледите на зри-телите от цялата зала, щеше да служи за сцена, а вътрешността є, закрита с килими, щеше да бъде гар-деробна на актьорите. Подвижната стълба, наивно под-пряна от вътрешната страна, трябваше да свързва сце-ната с гардеробната и те щяха да излизат на сцената и да я напускат по нейните груби стъпала. Така че всяка най-неочаквана поява на актьорите, всички перипетии на действието, всички театрални ефекти трябваше да минат по тази стълба. Невинно и достойно за уважение младенчество на изкуството и на техниката!


Четиримата съдебни пристави, неизбежни надзира-тели на всяко народно увеселение в дни на празнен-ство или на екзекуции, стояха изправени в четирите ъгъла на мраморната маса.


Мистерията трябваше да започне по обед след два-найсетия удар на големия часовник на Палатата. Твърде късно наистина за театрално представление, но нямаше как – трябваше да се съобразят с най-удоб-ния за пратениците час.


Множеството обаче чакаше още от сутринта. Голям брой от тия достопочтени зяпльовци зъзнеха от ранни зори пред главното стълбище на Палатата. Някои дори твърдяха, че били висели цяла нощ пред входа, за да бъдат сигурни, че ще влязат първи. Тълпата се сгъстя-ваше с всеки изминал миг и като придошла река почна да се надига край стените, да се издува около сводове-те, да пъпли по корнизите, по подпорите, по всички ар-хитектурни издатини, по всички скулптури. Затова при-теснението, нетърпението, скуката и волността, допус-тима в подобен ден на разпуснатост и лудории, кавги-те, които избухваха по всякакъв повод – заради някой по-остър лакът или подкована обувка, – умората от дългото висене придаваха дълго преди часа, когато трябваше да пристигнат фламандските пратеници, ост-ра и неприятна отсянка на врявата на затворената при-тисната, смачкана и задушена тълпа. Чуваха се само оплаквания, клетви срещу фламандците, превото, Бур-бонския кардинал, главния съдия, срещу нейно височе-ство Маргарита Австрийска, срещу приставите с пал-ките, студа, спарения въздух, лошото време, парижкия епископ, папата на шутовете, колоните, статуите, зат-ворената врата, отворения прозорец. Всичко това страш-но много забавляваше орляците учещи се и слуги, пръснати сред множеството, които примесваха закачки-те и злобните си шеги към недоволството на тълпата и като че ли бодяха с карфички общото лошо настроение.


Между тях личаха група весели дяволчета. Те бяха издънили цветните стъкла на един прозорец и насяда-ли дръзко върху перваза, насочваха погледите и по-дигравките си ту навън, ту навътре, ту към множест-вото в залата, ту към навалицата на площада. Лесно беше да се види по подражателното им кривене, по буйния смях и присмехулните подвиквания, които раз-меняха с другарите си от другия край на залата, че тези млади учещи се споделяха скуката и умората на останалите присъстващи и умееха отлично за свое собствено развлечение да превърнат гледката в крака-та си в забавно зрелище, което даваше възможност да дочакат търпеливо другото зрелище.



1Мелницата (лат.) – бел. прев.

– Кълна се в душата си! Кого другиго, ако не вас, виждам там, Жоанес Фроло де Молендино1! – провик-на се един от тях, сочейки хубавичко лукаво русо дя-волче, кацнало върху лъснатите мраморни клони на един капител. – Не току-така ви наричат Жеан Мелни-цата: двете ви ръце и двата ви крака са също като раз-вени от вятъра крила. Откога сте тук?


– Дяволът да ми е на помощ! – отвърна Жоанес Фроло. – Има повече от четири часа. Смея да се надя-вам, че ще ми ги приспаднат един ден от времето, ко-ето трябва да прекарам в чистилището. Бях вече тук, когато осмината псалтове на сицилийския крал изпя-ха първата строфа от тържествената сутрешна литур-гия в "Сент Шапел".


– Певци за чудо и приказ! – поде другият. – Гласо-вете им са по-остри от шапките им. Преди да отслужи утринна на свети Йоан, кралят трябваше да се осведо-ми дали пресвети Йоан Кръстител обича да му пеят псалми на латински с провансалски акцент!


– Той поръча тази литургия само за да намери работа на омразните псалтове на сицилийския крал – наме-си се злобно една старица от навалицата под прозоре-ца. – Та преценете сами, моля ви се! Хиляди парижки ливри за една нищо и никаква литургия! Как няма да покачват после таксата за морската риба в халите!


– Затваряй си устата, старо! – прекъсна я една де-бела и важна особа, запушвайки нос край вонящата рибарка. – Тази литургия трябваше да се отслужи. Да не искате кралят да се разболее пак?


– Много добре казано, господин Жил Льокорню, придворни кожухарю! – извика дребничкият учещ, вкопчен в капитела.


Злополучното име на горкия придворен кожухар предизвика бурен смях сред учещите се.



1Рогатият (фр.) – бел. прев.

– Льокорню! Жил Льокорню1! – завикаха те.


– Рогат и космат! – обади се някой.


– Ха! И таз добра! Какво пък толкова смешно има тук? – продължи малкото изчадие от капитела. – Ста-ва дума за достопочтения Жил Льокорню, брат на Жеан Льокорню, управител на кралския дом, син на метр Майе Льокорню, пръв надзирател на Винсенската гора, всичките парижки граждани, всичките женени, като се почне от бащата и се свърши със сина!


Смехът се засили. Дебелият кожухар, без да каже нито дума, се мъчеше да се скрие от отправените му от всички страни погледи. Но напразно пухтеше и се потеше. Като забит в дърво клин, колкото повече се мъчеше да се измъкне от тълпата, толкова по-плътно приклещваше в раменете на съседите си пълнокръв-ното си алено от яд и гняв лице.


Най-сетне един нисък и важен като него човек му се притече на помощ:


– Отвратителна работа! Учещи да говорят така на един гражданин! По мое време щяха да ги наши-бат здравата с наръч пръчки и после да ги изгорят на тях.


Цялата банда избухна:


– Охо! Кой взе да опява така? Какво врачува тази кукумявка?


– Чакай! Ами че аз го познавам – подхвърли един.


– Това е метр Андри Мюние.


– Вярно, бе! Един от заклетите библиотекари на Университета – каза друг.



2Факултетът на изкуствата е включвал четири национални групи: Франция, Пикардия, Нормандия и Германия – бел. прев.

– В нашата барака всичко е по четири – обади се трети. – Четири народности2, четири факултета, четири празника, четирима икономи, четирима настояте-ли и четирима библиотекари!


– Отлично! – провикна се Жеан Фроло. – В такъв случай нека всеки един от нас да крещи за четирима!


– Мюние, ще ти запалим книгите!


– Мюние, ще напердашим слугата ти!


– Мюние, ще натиснем жена ти!


– Тази славна дебелана – госпожа Удард!


– Дето е свежа и весела като вдовичка!


– Мътните да ви отвлекат! – измърмори сърдито метр Андри Мюние.


– Метр Андри – продължи Жеан, все още увиснал на капитела, – мълчи или ще тупна върху главата ти.


Метр Андри вдигна очи, измери, както изглежда, набързо височината на колоната и теглото на шегоби-еца, умножи мислено теглото му по квадрата на ско-ростта и млъкна.


Господар на бойното поле, Жеан продължи побе-доносно:


– И непременно ще го сторя, макар че съм брат на архидякон!


– Бива си ги и нашите от Университета! Да не мо-гат дори в такъв ден да извоюват малко повече зачи-тане на нашите привилегии! Ето на – в Града има май-ско дръвче и празнични огньове, в Сите – мистерия, папа на шутовете и фламандски пратеници, само в Университета – нищо!


– Като че ли площад "Мобер" е малък! – добави един от кацналите на перваза учещи.


– Долу ректорът, настоятелите и икономите! – из-крещя Жоанес.


– Трябва да устроим празничен огън на Шан Гаяр с книгите на метр Андри – обади се друг.


– И с писалищата на писарите! – допълни съседът му.


– И с тоягите на клисарите!


– И с плювалниците на деканите!


– И бюфетите на икономите!


– И раклите на настоятелите!


– И столчетата на ректора!


– Долу! – повтори дребничкият Жеан напевно. – Долу метр Андри, клисарите и писарите, богослови-те, лекарите и законодателите, икономите, настояте-лите и ректорът!


– Та това е същинско второ пришествие! – прошеп-на метр Андри и си запуши ушите.


– Охо! Ето че и ректорът се задава тъкмо навреме! Ей го там, пресича площада! – провикна се един от прозореца.


Всички се заобръщаха към площада.


– Наистина ли минава нашият високоуважаван рек-тор метр Тибо? – попита Жеан Фроло Мелницата, кой-то от колоната вътре в залата не можеше да види как-во става навън.


– Да, да! – отвърнаха му другите. – Точно той, рек-торът метр Тибо.


Беше действително ректорът, придружен от всич-ки други важни личности от Университета, които оти-ваха тържествено да пресрещнат пратениците и в мо-мента пресичаха площада пред Палатата. Притиснати един до друг на прозореца, учещите ги посрещнаха с язвителни насмешки и подигравателни ръкопляскания. Ректорът, който вървеше начело на групата, обра първия залп. А този залп си го биваше.


– Добър ден, господин ректор! Хей! Здрасти!


– Какво търси тук този стар комарджия? Нима се е разделил със заровете си?


– Как само се друса на мулето! А ушите му – по-дълги и от мулешките!


– Охо! Добър ден, господин ректор Тибо! Тибо, играч на зарове! Дърт глупак! Дърт комарджия!


– Нека Бог ви закриля! Хвърляхте ли често дюшеш снощи?


– Ох, какво разкапано лице, оловносиво, изпито и изнурено от страстта към хазарта и заровете!


– Накъде сте се запътили така, Тибо със заровете, обърнал гръб на Университета и поел в тръс към Града?



1Тибо със заровете (игрословица на френски) – бел. прев.

– Навярно отива да търси квартира на улица "Ти-ботоде"1! – извика Жеан Мелницата.


Цялата банда поде гръмогласно шегата и заръкоп-ляска бясно.


– Отивате да търсите квартира на улица "Тибото-де" ли, господин ректор? Там ли отивате, дяволски ортако?


После дойде ред на другите длъжностни лица.


– Долу клисарите! Долу жезлоносците!


– Я ми кажи, Робен Пуспен, що за птица е тоя там?


– Това е Жилбер дьо Сює, управител на колежа "Отьон".


– Дръж обувката ми. Твоето място е по-удобно. Цапни го по мутрата!


– Долу шестимата богослови с белите стихари!


– Богослови ли били тия? Аз пък ги взех за шестте бели гъски, подарени на града от света Жонвиев за имението "Рони".


– Долу лекарите!


– Долу диспутите на основни и свободни теми!


– Ще те цапардосам с капелата си, управителю на "Сент Жонвиев"! Ти ме онеправда. Това е самата ис-тина. Даде мястото ми в нормандската корпорация на дребничкия Асканио Фалцаспада от провинция Бурж само защото е италианец!


– Каква неправда! – закрещяха студентите. – Долу управителят на "Сент Жонвиев"!


– Уу! Метр Жоашем дьо Ладьор! Уу! Луи Даюй! Уу! Ламбер Октьоман!


– Дяволът да удуши иконома на германската кор-порация!


– И капеланите от "Сент Шапел" заедно със сивите им кожени наметки.


– Ехей! Магистри на изкуствата! Брей, че хубави черни мантии! Брей, че хубави червени мантии!


– Бива си я опашката на ректора!



1Ежегодна церемония във Венеция, символизираща овладява-нето на морето – бел. прев.

– Също като венециански дож, който отива да се жени1 за морето.


– Какво ще кажеш, Жеан? Ето ги и канониците от "Сент Жонвиев"!


– По дяволите канониците!


– Абат Клод Шоар! Доктор Клод Шоар! Да не би да търсите Мари Жифардата?


– Тя живее на улица "Глатини".


– Готви се да си легне с надзирателя на публичните домове.


– Плаща си четирите дьоние.


– Или един гуляй.


– Другари! Ето ви и Симон Санген, настоятеля на Пикардската корпорация, с жена си, седнала зад него.


– Зад конника е седнала черната грижа


– Дръж се, метр Симон!


– Добър ден, господин настоятелю!


– Лека нощ, госпожо настоятелко!


– Ах, блазе им, че виждат всичко това! – въздиша-ше Жоанес дьо Молендино, кацнал сред мраморните листа на капитела.


През това време библиотекарят при Университета метр Андри Мьоние се беше навел към ухото на при-дворния кожухар метр Жил Льокорню:


– Пак ви казвам, господине, това е същинско второ пришествие. Никога не е имало подобна разпуснатост сред учещите. Проклетите изобретения на нашето вре-ме погубват всичко. Различните огнестрелни оръдия, топовете и главно печатницата, тази нова германска напаст. Няма вече ръкописи, няма вече книги. Печат-ницата убива книжарницата! Второ пришествие!


– Това се вижда и по широкото разпространение на кадифетата – каза кожухарят.


В този миг часовникът удари дванайсет.


– Аа! – възкликна в един глас тълпата. Студентите притихнаха. После се вдигна невероятен шум на хора, които се наместват – тропот на кра-ка, обръщане, общо оглушително кашляне и секнене. Всеки се приготви да гледа, настани се удобно, пона-дигна се край другите. После – мъртва тишина. Про-тегнати напред шии, отворени уста, приковани в мра-морната маса погледи. Но там не се появи нищо ново. Само четиримата съдебни пристави продължаваха да стърчат вдървени и неподвижни като четири изписани статуи. Всички очи се обърнаха към естрадата, опре-делена за фламандските пратеници. Вратата беше зат-ворена, естрадата – празна. Още от заранта множе-ството чакаше три неща: пладне, фламандските пра-теници и мистерията. Само пладне беше дошло на-време. Това беше вече прекалено.


Тълпата почака една, две, три, пет минути, четвърт час. Пак нищо. Естрадата си оставаше пуста, театърът  – безмълвен. Нетърпението се превърна постепенно в гняв. Понесоха се възмутени забележки, наистина все още полугласно.


– Мистерията! Мистерията! – чу се глух ропот. Главите закипяха. Над тълпата тътнеше буря. Жеан


Мелницата хвърли първата искра:


– Почвайте мистерията, а фламандските пратени-ци да вървят по дяволите! – провикна се той с цяло гърло, виейки се като змия около капитела.


Тълпата заръкопляска.


– Мистерията! – подхванаха всички. – А Фландрия да върви по дяволите!


– Искаме мистерията, и то начаса! – дереше се сту-дентът. – Иначе ще обесим, както ми се струва, глав-ния парижки съдия и тогава ще имаме и комедия, и нравоучителна пиеса!


– Отлично! – закрещя народът. – Да започнем с приставите!


Настана неописуема врява. Четиримата злочести клетници почнаха да бледнеят и да се споглеждат. Множеството се люшна към тях и крехката дървена балюстрада, която ги отделяше, се огъна и се поддаде под напора.


Критична минута.


– Дръжте ги! Дръжте ги! – крещяха от всички стра-ни. В този миг килимът на гардеробната, която опи-сахме по-горе, се вдигна и пропусна едно лице, чийто вид тутакси спря тълпата и превърна магически гнева й в любопитство.


– Тишина! Тишина!


Не особено сигурен и цял разтреперан, човекът пристъпи до края на мраморната маса с много покло-ни, които с всяка крачка все повече заприличваха на падане на колене.


Залата постепенно притихна. Чуваше се само ле-кото шумолене, присъщо на всяка смълчана тълпа.


– Господа граждани и госпожи гражданки – започ-на човекът, – ние ще имаме честта да рецитираме и да представим пред негово преосвещенство кардинала една много хубава нравоучителна пиеса, която носи името "Справедливата присъда на Пресвета Дева Ма-рия". Аз играя Юпитер. Негово преподобие придру-жава в този момент достопочтените пратеници на ав-стрийския херцог. А те са задържани при Порт Боде от приветствената реч на господин ректора на Уни-верситета. Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем.


Безспорно само намесата на Юпитер можа да спа-си четиримата злочести съдебни пристави. И ако на нас се е паднало щастието да съчиним тази напълно достоверна история и следователно да отговаряме за съдържанието є пред Светата Дева – критиката, кла-сическото правило "Нека Бог не се намесва" не би  могло да се приложи спрямо нас. Впрочем одеянието на господин Юпитер беше красиво и допринесе доста за уталожването на тълпата, като привлече изцяло вниманието є. Юпитер беше облечен в ризница със златни плочки, обшита с черно кадифе. На главата си носеше двувръх шлем със сребърни копчета. И ако лицето му не беше покрито наполовина от червило, наполовина от голяма брада, ако не държеше в ръка завит на руло позлатен картон, осеян с лъскави пуло-ве и омотан с блестящи ленти, в които опитното око лесно разпознаваше мълнията, ако краката му не бяха обути в трико с телесен цвят и опасани с панделки по гръцка мода, той би могъл успешно да издържи срав-нението – особено по строгата си осанка – с кой да е бретонски стрелец от отряда на херцог Дьо Бери.


ПИЕР ГРЕНГОАР


Обаче още докато произнасяше тържествената си реч, единодушното възхищение и доволство, предиз-викани от костюма му, започнаха да се изпаряват от думите му. И когато стигна до злополучното заклю-чение: "Щом негово преосвещенство кардиналът при-стигне, веднага ще започнем", гласът му се загуби в буря от дюдюкания.


– Започнете незабавно мистерията! Незабавно ми-стерията! – крещеше народът, а над всички гласове се извисяваше гласът на Жоанес де Молендино, който пронизваше общата глъч подобно пиколино на како-фония в Ним.


– Започнете начаса! – дереше се студентът.


– Долу Юпитер и Бурбонският кардинал! – крещя-ха Робен Пуспен и другите кацнали по перваза учещи.


– Искаме нравоучителната пиеса! – повтаряше тълпата. – И то веднага! Никакво отлагане! Иначе чу-вал и въже и за комедиантите, и за кардинала!


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на ariel28
    ariel28
    Рейтинг: 571 Неутрално

    Жеан??? Не е ли Жан (Jean)?

    'Let light surround you' Dream Theater
  2. 2 Профил на moriarti
    moriarti
    Рейтинг: 853 Весело

    Дневниче мило, преформатирайте си така налетия текст. Има нЕколко тиренца и прочие "бълхи", които са останали в така щедро изпратения ви (от издателството) текст.


    До коментар [#1] от "ariel28":

    Не е Жан. Това е империалистическа отживелица. Женя е вече.

    "ДУМА" + "Дневник" = "ДУМНИК"
  3. 3 Профил на ariel28
    ariel28
    Рейтинг: 571 Неутрално

    До коментар [#2] от "moriarti":

    Ясно

    'Let light surround you' Dream Theater
  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото не беше по темата на материала, за който се отнася.

  5. 5 Профил на Euronymous
    Euronymous
    Рейтинг: 909 Неутрално

    Това беше от задължителната литература за прочит през лятната ваканция. Помните ли пионерските поръчения ?

    From the depths of Norway , take out your crop pain and feel the true evil !
  6. 6 Профил на Мавродинов
    Мавродинов
    Рейтинг: 579 Неутрално

    До коментар [#5] от "Euronymous":

    Дано си я прочел.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK