© Reuters
Това писмо беше изпратено на редакционната поща от Неда Филчева. Публикуваме го заради важната тема, която засяга.
Вчера следобед с тримата ми сина, съответно на 1, 3 и 6 години, пристигнахме с колелата на детската площадка пред НДК , за да поиграем. Но се оказа, че тя е задръстена от десетина тинейджъри, които си бяха организирали там "ПушКом".
В първия момент просто спрях и се огледах – около площадката беше пълно с празни пейки, а паркът е широк и има място за всички. Опитах се да убедя тези "млади хора", че трябва да се преместят. Те започнаха да ме гледат предизвикателно, да подхвърлят "яки" реплики и то, докато съм с гръб към тях, явно тренинг от българското училище. Единият ми постави диагноза, че съм "в цикъл", другият ме осведоми, че и те щели да си направят деца, а на повечето просто "не им пукаше" и дебилно си пушеха.
Следващата ми реакция бе да вдигна децибела на тона и да включа заповедно нарицателно. Това подейства. Но едното момче – Умникът – ме попита: "Защо родителите, като пушат, може? А ние – не може?" Това беше единственото смислено изречение от началото на скандала. Аз се огледах – имаше родители, които си мълчаха и явно ситуацията не ги засягаше, но никой не пушеше, поне в този момент. Отговорих му : "За никой не може! Друг е въпросът кой го спазва".
Групата явно се колебаеше дали да си тръгне, половината се изправиха . Едно от момичетата се обади: "Е, стига сте се разправяли! Ще се махнем за малко, после пак ще се върнем!". Но Умникът все още ме гледаше предизвикателно. " И ако не се махнем, какво ще направиш?!" За момент дори изпитах симпатии към това момче. Той просто проверяваше границите. Нали точно това са годините на бунта срещу обществото и авторитетите. И директно напипа "слабото ми място".
Какво можех да направя наистина? На останалите родители изобщо не им пукаше – не разчитах на помощ от тях. Да си тръгна аз с децата и да търся друго място за игра, нямаше как да стане. Аз отстоявам правата си до край.
Инстинктивното ми усещане бе, че само демонстрация на сила би ги впечатлила. За миг си представих как едно йонкю в стил Стивън Сегал ще ги накара да ми се кланят до края на вечерта. Перфектно се вписваше в тяхната култура тип "по-силният печели". Усмихнах се, а те чакаха с любопитство какво ще направя. Напълно осъзнавах, че това е проверка дали степента ми по айкидо е полирала духа ми и калила психата ми. Срещу мен стояха просто неособено зрели порастнали деца, не по-различни от обществото, в което са израстнали.
Умникът беше вторачил предизвикателен поглед в мене и аз бях на път да загубя двубоя. В този момент блъфирах. Напълно уверено заявих : "Ще се обадя на 112". Той ме погледна невярващо и каза: " И к’во!? Ще им кажеш, че някой пуши на детската площадка!?" . Аз отвърнах спокойно: "Да, застрашавате здравето на децата ми!".
Колкото и да е невероятно, блъфът проработи. Младежите станаха и почнаха "да се изнизват". Умникът не беше убеден, но последва останалите. Аз се заиграх с децата, а една майка, която явно ме познаваше от квартала, ме заговори с въпроси за децата, все едно нищо не беше станало. След 10-15 минути групичката от същите младежи се върна, седна си на старото място, но никой вече не пушеше. Единият ми син се намокри на неизсъхналата пързалка и се качихме на колелата и тръгнахме. Минавайки покрай Умника, той привлече отново вниманието ми с ироничния си поглед. Обърнах се. По средата на детската площадка "готин" татко пафкаше точно до едногодишния си син. Не спрях и не се върнах. Умникът беше прав – битката поединично е напълно обречена.
Афектирана от случая, започнах да звъня на приятели с деца – всеки беше преживял подобна ситуация, но никой не беше намерил решение. Но на мен не ми се искаше да се предавам. Точно до блока, където живеем, се намира РПУ. И веднага спрях един полицай на улицата с въпрос: " Кой отговаря за контрола на тютюнопушенето на детските плащадки?" Той ме погледна като умопобъркана и около половин час ме убеждаваше, че лично бил чел закона и нямало такава забрана. Прибрах се и отворих интернет. Закон и забрана, разбира се, имаше. Обадих се в Общината – там бяха "обученолюбезни" и ми обясниха, че на всички площадки били поставили табелки, снимали ги, но после хората сами си ги сваляли и тяхната отговорност свършвала дотам. Поканиха ме да отида да ми покажат снимките от поставянето им. Явно бях влязла в някакъв абсурден СИТКОМ . Един приятел ми каза шеговито : "Ама ти защо си разхождаш децата на площадките, влез в МОЛА – там има климатик, не се пуши..."
И в този момент осъзнах, че проблемът не е само в институциите, държавата и географското ни положение. Проблемът е в моето, вашето и в съзнанието на всички "умни", "готини" и "интелигентни" жители на този град, които се надсмиваме над реалността, но отказваме да влезем в пряк контакт с нея, докато децата ни биват опушвани, облъчвани с реклами и възпитавани с крясъци и шамари...
