Откъс от "Геният на играта" на Сали Дженкинсън

Корицата на "Геният на играта" на Сали Дженкинсън

© Издателство "Изток - Запад"

Корицата на "Геният на играта" на Сали Дженкинсън



Как да предпазим съвременните деца от пасивно детство и да разбудим "нравственото им въображение" съветва британският лектор, детски учител и специалист в сферата на ранното детство Сали Дженкинсън в книгата "Геният на играта" с подзаглавие "Празникът, наречен детство". В рубриката "Четиво" на "Детски Дневник" ви предлагаме откъс от нея, предоставен ни от издателство "Изток-Запад".


Въведение


Написах тази книга в чест на детството и детската игра, но не от някаква романтична носталгия по изгубената златна ера на детето (въпреки че на места говоря за детството в миналото), нито от някаква идеализирана представа за детството. Написах я, защото вярвам, че децата днес живеят във времена на безпрецедентна промяна; нейният размах е реална заплаха за стабилността на детството и всичко, което произтича от него.




Поглед назад


Въпреки че днес бедността е фактор в живота на прекалено много деца във Великобритания (две трети), през 50-те и 60-те години на миналия век децата, които са страдали от някакъв недостиг в материално отношение, са били мнозинство. Войната е опустошила страната и по-големите семейства са икономисвали и пестили, живеейки с оскъдни средства. Дрехите са били белязани не от етикетите на модни производители, а от следите от износването им от по-големите братя и сестри – такава е модата на крайната необходимост. Децата са имали съвсем различни, много по-скромни очаквания. Колкото и парадоксално да звучи, въздържанието провокирало богато творчество. Децата играели изключително усърдно; забавленията се правели, а не се купували; юношите сами измисляли начини да се развличат. Необходимостта, този изключителен стимул за творчество, родила много сериозни изобретения. По улиците рисковано се носели колички, сглобени от стари шасита с колела, към които с помощта на въжета, изобретателност и късмет били прикрепени дъски. Гордите им навигатори с къси панталонки и ранени колена ги управлявали с триумфиращ вид. Без да имат нито една дизайнерска играчка, тези млади колесничари се чувствали господари на света.


Кукли от всевъзможни видове и размери – въпреки че Барби още не е била сред тях – са били къпани, обличани, хранени и след това возени в очукани миниатюрни колички от грижовни или пък властни майки. Парцалените кукли са били точно такива, каквито подсказва името им. Саморъчно направените лодки, издялани набързо, за да не се изпусне моментът в дъждовния ден, са плавали гордо по канавките до тротоара. Бомбардираните места са играли ролята на детски площадки. Имало е опасности, рискове и инциденти. Но е имало и свободата да бъдеш.


Днешните засукани високотехнологични играчки оставят на децата много малко възможности за творчество и оригиналност. Те позволяват единствено безкрайното повторение на една и съща дейност. По улиците няма деца, тъй като автомобилите правят играта навън опасна; площадките, определени за игра, в огромната си част имат стерилен вид – те са безопасни и лишени от въображение. Децата ни растат като пленници между четири стени и чакат детството им да отмине, за да могат да се сдобият с някакво чувство за свобода. Изолирани с цел безопасност, те гледат телевизия, играят на компютри и се учат да мислят, чувстват и реагират на света такъв, какъвто го преживяват – а той е такъв, какъвто сме го предназначили за тях. Понякога изглежда, че единственото възможно детство е пасивно, чe e полуфабрикат.


Въпреки че статистически децата днес не биват отвличани по-често от преди век, редките трагични случаи провокират страх у родителите. През последните две десетилетия автомобилният трафик по пътищата във Великобритания почти се е удвоил. Въпреки мерките за неговото облекчаване, опасността за децата е сериозна. Същото важи за всички технологично развити общества. Фактът, че семействата са по-малки означава, че по-големите сестри и братя вече не поемат отговорност за по-малките и не обикалят на групи с тях. От страх ние безпрецедентно ограничаваме свободата им. В една статия, уместно озаглавена "Лястовици, амазонки и... затворници" Ан-Мари Зигхарт цитира Майер Хилман (от Института за изследване на политиките, САЩ), който отправя покъртително обвинение за състоянието на детството днес:


Животът на децата се променя, заприличвайки все повече на живота на затворниците в затвора. Те също имат покрив над главата, храната им се сервира редовно и са им осигурени забавления; само дето не са свободни да излизат навън. Насилственото задържане и ограниченията върху начина за прекарване на свободното време целят да снижат качеството на живота на затворниците. Ала децата не са затворници...


Ан-Мари Зигхарт казва, че ако се отнасяхме към възрастните по същия начин, по който се отнасяме към децата – ако ограничавахме свободата им, сякаш са престъпници, – те щяха да ни обвинят, че нарушаваме правата им. Децата са под наблюдение почти през цялото време; времето им се организира и разпределя от възрастните. Много малко са местата, където могат да се отделят от нас и да са в безопасност. Обществото ни невинаги се радва да проявява търпение към малките деца. Възрастните са както защитници, така и най-големите хулители на децата. Децата се научават да очакват да ги пазим, ала въпреки това ги учим и да се страхуват от нас. Непознатите за тях са потенциална опасност, а не хора, които да помолят за помощ.


По време на викторианската епоха възрастните са виждали децата, но не са ги слушали; днес вече нито виждаме децата, нито ги чуваме. Както Кейти Нътбраун отбелязва, сякаш всички бързат да приключат с детството; да прескочат колкото се може по-бързо последната му ограда и да прецапат пред последния му поток:


Сякаш всички бързат с детството – искат да ускорят развитието. Дали това се дължи на желанието да дадем най-доброто на децата, или на някакво убеждение или ценности, според които детството не си струва в сравнение с това да сме възрастни и затова трябва да направим всичко възможно да стигнем по-бързо до неговия край? ... Ала децата имат собствено темпо и докато ние като възрастни преследваме нашите (и нечии чужди) графици и планове, трябва да сме съзнателни за нуждата на малките деца и да не ги пришпорваме. Те искат да спрат, за да се заслушат в прелитащия самолет, да клекнат, за да разгледат калинката на някое листо, да седнат на скалите, за да погледат как вълните се разбиват в кея – децата имат собствен дневен ред; те изучават своя свят и мястото си в него. Затова полагат сериозни усилия да не позволяват на възрастните да ги пришпорват и трябва да се вслушаме в тяхното послание.


Детството е, или най-малкото трябва да бъде, състояние на благодат. То трябва да прилича на едно голямо вдишване: както житейски период, в който спокойно могат да са "тук и сега", така и време за трупане на съкровищница за в бъдеще. Изгубили ли сме способност да съпреживяваме с децата – да чуваме техния глас и да влизаме в техния свят? Можем ли да ги закриляме, без да отнемаме свободата им?


Тази книга е опит да се покатерим отново по дървото, мушвайки се в къщичката на детството, да уловим отново танцуващите мисли и чувства от това време. Когато си го спомним, може да успеем да помогнем на своите деца да намерят пътя към собствения си скрит център, да танцуват и играят отново в безопасност там, "където животът все още спи в пъпка" (както казва поетът Р. С. Томас). Трябва отново да почувстваме, че детството е ценно, че и днес е важно – а и винаги ще бъде. 


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на askbg69
    askbg69
    Рейтинг: 233 Неутрално

    23 ноември 2013 г.
    Пореден безсмислен ден в олгофреноландия.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK