Откъс от "Животът и приключенията на Робинзон Крузо" от Даниъл Дефо

Тази седмица в рубриката "Четиво" на "Детски Дневник" ви предлагаме откъс от книгата на един от най-известните британски автори на Просвещението - Даниъл Дефо и неговата "Животът и приключенията на Робинзон Крузо", предоставен ни от издателство "Изток-Запад".

Любимата на редица поколения приключенска книга излиза за първи път през далечната 1719 г. в Англия. Новото издание на български език е богато илюстрирано от един от авторите на списание "Дъга" Петър Станимиров. Портретът на Дефо на корицата също е негово дело.

Настоящата книга е превод на пълния текст на творбата на английския писател, а по желание на преводача Огняна Иванова е спазено и оригиналното изписване на името на автора.

От четиринайсети до двайсет и шести август валя непрекъснато, така че не смеех да си подам носа навън, защото вече много се пазех да не се намокря. Така затворен, започнах да изпитвам затруднения с прехраната, но се осмелих да изляза само два пъти – един ден убих козел, а последния ден, на двайсет и шести, намерих голяма костенурка, което беше направо благодат. Взех да разпределям храната си така: на закуска изяждах стафидите от една чепка, на обяд парче козе или костенурче месо (за голямо мое съжаление нямах съдина, в която да приготвям варено или задушено), а за вечеря – две-три от яйцата на костенурката.

Част от илюстрациите в новото издание на "Животът и приключенията на Робинзон Крузо"

По време на този принудителен затвор, скрит от дъжда, работех два-три часа на ден – разширих пещерата и постепенно я уголемих от едната страна, като прокопах тунел през хълма и направих врата, или по-скоро вход, който беше извън стената, тоест извън оградата, и след това винаги влизах и излизах оттам. Изпитвах обаче известно безпокойство за сигурността си, защото преди бях свикнал да бъда заобиколен от плет отвсякъде, а сега ми се струваше, че се е появило слабо място, откъдето ще ме връхлети нещо, макар да нямах представа може ли да ме заплашва някоя живина, след като не бях срещал на острова твар, по-голяма от коза.

На трийсети септември беше злочестата годишнина от попадането ми на острова. Преброих резките върху стълба и установих, че съм прекарал на брега триста шейсет и пет дни. Посветих този ден на дълбоки пости и го отредих за религиозни занимания: проснат на земята, с дълбоко смирение изповядвах греховете си пред Бога, признавах справедливата му присъда над мене и го молех да прояви милосърдието си чрез Исус Христос и след като в продължение на двайсет часа, чак до заник слънце, нито ядох, нито пих, накрая хапнах един сухар и чепка грозде, след което си легнах и приключих деня така, както го бях започнал.

През цялото това време не бях зачитал неделите, защото първоначално в съзнанието ми нямаше религиозно чувство, а след известно време престанах да тегля една по-дълга резка за неделите и не отделях различните седмици, поради което всъщност не знаех кой ден е; но сега, след като пресметнах дните, както вече казах, разбрах, че съм тук от цяла година. Тогава разделих дните на седмици, като обозначих всяка неделя, макар че впоследствие открих, че съм пропуснал ден-два при записването.

Скоро подир това мастилото ми започна да се свършва и аз се принудих да го използвам по-пестеливо и да водя бележки само за най-забележителните събития в живота ми, без да продължавам да документирам всекидневните неща.

Постепенно взех да забелязвам последователността на дъждовния и сухия период и се научих да ги определям, та да се подготвям за тях както си му е редът. За съжаление преди опитът да ме научи какво да правя, претърпявах провали и тъкмо такова нещо имам намерение да споделя – едно от най-обезсърчителните начинания, които въобще съм започвал. Споменах вече, че бях събрал ечемика и ориза от няколкото стръка, които бяха поникнали много загадъчно, от само себе си, както тогава си мислех. Струва ми се, че бяха около трийсет стръка ориз и двайсет – ечемик. Сега, когато дъждовете отминаха, реших, че е дошло време да ги засея, понеже слънцето се бе изместило на юг и грееше по-слабо върху острова.

Прекопах съответно парче земя, доколкото можах с дървената си лопата, и като го разделих на две части, засях семената; но докато ги сеех, изведнъж ми дойде наум, че не бива да използвам всичките, защото още не зная кое време е най-подходящо за тази работа. Като засях около две трети, остана ми по една шепа от ечемика и от овеса.

По-късно изпитах огромно облекчение, че съм постъпил така, защото нито едно зърно, което засях тогава, не поникна – следваше сухият период и след сеитбата нямаше никакви валежи, а липсата на влага в почвата попречи на покълването и не се показа нито стрък, докато отново не дойде дъждовният период – чак тогава растенията поникнаха, сякаш бяха току-що засети.

Когато открих, че първите семена не растат, лесно си го обясних със сушата и потърсих по-влажно място, където отново да си опитам късмета. Прекопах парче земя близо до новия си заслон и засях останалите семена през февруари, малко преди пролетното равноденствие. Така, понеже следваха дъждовните месеци март и април, посевите бяха напоени, избуяха доволно и получих много добра реколта, но понеже ми беше останала само малка част от зърното и понеже не посмях да засея всичко, зърното накрая също не беше много, не повече от половин мяра ориз и толкова – ечемик.

Този опит обаче ме направи господар на положението, защото разбрах точно кога е времето за сеитба и можех да засявам зърно два пъти годишно и да получавам две реколти.

Докато посевите растяха, направих едно малко откритие, което ми беше от полза по-късно. Щом престана да вали и времето започна да се оправя, а това се случи горе-долу към месец ноември, отидох да посетя навеса във вътрешността на острова и макар че не бях ходил там няколко месеца, заварих всичко точно както го бях оставил. Оградата, сиреч двойният плет, който бях направил, не само че беше здрава и непокътната, но и коловете, които бях одялкал от клони на дървета, растящи наблизо, се бяха вкоренили и пуснали дълги филизи, така както върбата обикновено покарва още на първата година, след като са окастрили короната ѝ. Нямам представа как се казва дървото, от което бях направил коловете. Бях и изумен, и много доволен, като видях как растат младите дръвчета. Подрязах ги, за да растат еднакво, доколкото това бе възможно, и едва ли може да си представите какви красиви наглед израснаха те след три години, така че макар плетът да ограждаше кръг с диаметър около двайсет и пет ярда, дърветата – защото вече можех да ги наричам така – скоро го покриха и се превърнаха в плътен сенник, под който можеше да се живее през целия сух период.

Всичко, което трябва да знаете за: