Правото да пораснеш

Правото да пораснеш

© Босилена Мелтева



Националната мрежа за децатаобединява над 125 неправителствени организации, занимаващи се с проблемите на децата и семействата. Организацията работи за промяна на нагласите, свързани със спазването на правата на децата в България, и насърчава родителите да търсят различни подходи за възпитанието на децата. 


Тази статия е част от кампания, която цели да помогне на родителите и младите хора да развиват умения за общуване с децата, да ги насърчават да проявяват положително отношение и да ги подкрепят. Авторът - Цвета Брестничка, е председател на Асоциация "Родители" и майка на 4 деца.


Отговорен родител. Грижовен родител. Добър родител




Още преди да сме поели в прегръдките си малкото ревящо вързопче, към нас вече се носи цунамито на обществените очаквания да бъдем перфектните родители. Никой не ни казва какво точно означава това, но се очаква да бъдем безукорни. Страхът да не се провалим е може би първото чувство, което ни връхлита след първоначалната еуфория от новата ни роля.


И се започва: изчитаме всичко в книги, списания и мамешки сайтове в интернет и с ужас установяваме, че този свят е абсолютно враждебно настроен към нашето малко съкровище. Всичко, абсолютно всичко може да се окаже фатално за него: лоши микроби, лоши простуди, лоша хигиена, лоши хора, лоши очи... И единствената преграда между малкото безпомощно същество и жестокия и враждебен свят сме ние. Трябва да го защитим на всяка цена.


Купуваме всичко, което можем и не можем да си позволим, само и само да сме в крак с последните изследвания за безопасност и да не допуснем даже сянката на някакъв риск да премине над детето ни. Треперим над съня му, над храненето му, над чистотата на дупето му. Опитваме се да предвидим и отстраним всяка опасност още преди да се е появила.


То е малко и безпомощно. Ние сме големи и можещи. Наша е отговорността. Наши са решенията


Полека-лека свикваме с новата роля. Вече знаем кога и с какво да го храним, как да сменяме памперса, на коя песен заспива най-бързо. Намираме собствения си ритъм в новото си житейско амплоа и дори сякаш лекичко започваме да се наслаждаваме на собствената си значимост. И някак неусетно избутваме на заден план най-важната си задача като родители: да помогнем на детето постепенно да израсне като самостоятелен човек, способен да се справя с всяка житейска ситуация независимо от родителите си. Всъщност целият процес на порастване е процес на отделяне на детето от родителя – от момента на раждането, когато престава физически да бъде част от майката, до момента, в който може да взема автономни решения по всеки въпрос и да се справя с последствията от взетите решения.


Само че как да се доверим на това малко и неразумно същество, че ще вземе правилните решения и няма да си навреди непоправимо? Толкова е страшно! Ние отговаряме за него, затова е по-сигурно ние да преценяваме кое как да се случва. Разбира се, всяко дете е различно и всеки родител сам взема решенията кога колко да се дръпне назад и колко свобода на избор и експерименти да остави на детето си.


Единственото, което трябва да прави всеки родител обаче, е да си дава ясна сметка до какво води едно или друго негово решение


Можем да държим децата с памперси до 3 години – това е по-удобно, а и по-малко рисково откъм изцапване или простиване. Но можем и да използваме пелени, да ги приучваме на естествена бебешка хигиена и така да ги свикваме да се вслушват в тялото си и нуждите му, вместо да прехвърлят отговорността за него на другите, а следователно да изпадат в зависимост от тях.


Можем да завързваме връзките на обувките на децата и да закопчаваме копчетата на дрехите им до края на началното училище и така да си осигуряваме още няколко минутки сън сутрин и да си спестяваме нервите от гледката на влачещите се краища на неумело завързаните връзки и криво закопчаната блуза. А можем и да изтърпим периода на разменените леви и десни сандали и обърнати пети на чорапите и да изпратим детето си в първи клас със самочувствието, че може да се справя самостоятелно с дрехите и обувките си.


Можем да послушаме основателните си страхове, че децата ни могат да бъдат прегазени, отвлечени, набити, ограбени, да се изгубят или изплашат – и поне до 12-тата им година да ги водим на училище, тренировка или просто на площадката. А можем и да ги учим те да ни водят по улицата, да се оглеждат, да избират автобуса, на който да се качим заедно на път за урока по пиано, да преговарят в магазина, да броят рестото и постепенно да им се доверим, че ще се справят с трафика, транспорта, сметките, непознатите.


Така ще свикнат да разчитат на себе си, а не на някой, който ги пази и отговаря за тях


Можем при конфликт или неуспех да обвиняваме другите деца, учителите, съседите, гените на баща им. Но можем и да говорим с децата си за връзката между действията им и последствията от тях. Можем да ги оставим почти до двадесетата си година се борят със средното си образование и да се водят деца. Но можем и да им помогнем да си намерят подходяща работа, с която да изкарват джобните си пари. Можем да смъкнем и последната риза от гърба си, за да им осигурим възможността да получат най-доброто образование и да подкрепяме у тях представата, че едва след университета тепърва започват живота си – млади, неопитни, ненаиграли се. А можем и просто да подпомагаме техните усилия да си осигурят стипендия, работа, допълнително финансиране за мечтаното образование.


Можем да бъдем родители-хеликоптери, които кръжат над децата си, готови да връхлетят върху всеки, в когото видят заплаха. А можем да бъдем и родители-треньори, които след като са свършили работата си по подготовката, наблюдават състезанието от скамейката.


Можем...


Можем всичко, защото сме родители. Тези, които се грижат. Тези, които подкрепят. Тези, които дават корените. И крилете.


Това е труден и в известен смисъл болезнен и за двете страни процес. Но нека да си спомним раждането – колко болка и страдание има в напускането на уютната и сигурна утроба и същевременно колко радост и триумф носи тази първа раздяла. Това е съдбата и на цялото взаимоотношение дете-родител: болезнено и мъчително отделяне, което парадоксално се оказва радостно и обогатяващо за двете страни.


Да помогнем на децата си да го изживеят пълноценно и във връзка с нас.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на джендър се крие в храсталака
    джендър се крие в храсталака
    Рейтинг: 2528 Неутрално

    За жалост бъгарските родители искат да си дундуркат децата докато са живи.На 40 годишен пръч викат„детето“.

  2. 2 Профил на dragalevski
    dragalevski
    Рейтинг: 456 Неутрално

    Винаги съм казвал, че няма учебник за родители. Всеки сам намира и извървява своя път. Убеден съм обаче в едно: на децата трябва да се осигурява възможността за вземане на самостоятелни решения колкото се може по-рано. Създаването на независимост от родителя е първостепенна грижа на умния родител.

  3. 3 Профил на velvoofell
    velvoofell
    Рейтинг: 332 Неутрално

    Цялата статия е написана в противоречие на това, което твърди. Да направим децата самостоятелни, но ние да го решим и да го наложим. Колко сме лоши българските родители, дундуркайки децата си до 40 годишна възраст.
    Истината е, че културите, от където идва тази тенденция, имат нещо много различно в същността си - и то е уважението към индивида, включително детето. Правото на самоопределение. Идеята, че децата не са бял лист, а личности, на които ние помагаме да израснат. Главно чрез любов и подкрепа. (между другото точно при тях децата носят памперси до 3г. възраст)
    У нас се люшкаме между двете крайности - от свръхгрижа до стресиращо налагане на високи очаквания за самостоятелност. Или и двете едновременно. Без да дадем на детето основното - свободата да бъде себе си. Лукса да вярва в безусловната ни любов и на тази база да изучава света. Правото да опитва греши (а не да получава оценки още от втори клас и да бъде заклеймявано, ако не следва даден модел).
    И в къщи и в училище, на детето се казва какво да мисли, какво да харесва и какво да прави (най-вече какво да не прави)- и после го товарим с непосилното очакване да прояви инициатива и да бъде самостоятелно. Възпитаваме нещастни хора и после искаме от тях да се втурнат в живота с хъс.
    Пиша всичко това, защото съм благословена с дете, чийто непреклонен характер ме накара да преобърна представите си за децата и за отглеждането им. Да разбираме и да обичаме децата си - там е фокусът. А всички тези дискусии, като гореизложената статия, са част от стария дискурс - как да накараме децата си да направят това, което на нас ни харесва.

  4. 4 Профил на Terry bear
    Terry bear
    Рейтинг: 470 Неутрално

    До коментар [#1] от "Един телефонист в окопа":

    Има и такива родители, но на мен ми се струва, че повечето са оставили децата си сами да се гледат.

    http://www.vaksinite.com/zashto-kolektivniat-imunitet-chrez-vaksini-e-nepostizhima-utopia/
  5. 5 Профил на quasimodo
    quasimodo
    Рейтинг: 450 Неутрално

    Малко съмнителна статия звучаща "на първо ухо" добре. Имам две деца - на 2,5 и на 4,5 години. Дъщеря ми е по-голямата и докато не разбрах, че тя има собствен път и може да го върви, а от мен се очаква най-вече да вярвам в нея и да я подкрепям, обичайки я, рахат патих. Характер е. Понякога се налага да й подавам ръка, понякога очаква от мен да й посоча избор, но... съвсем лично е за всяко дете - вървим и се развиваме с тях и ако умеем да виждаме, да чуваме и да ги обичаме, ще израстнем заедно, а това е не по-малко важно и за нас.
    Няма рецепта, разбира се. Все пак аз съм избрал да вървя плътно до детето си и не за да го предпазвам или за да го водя, а за да падаме и ставаме заедно, да видим заедно що за животно е този свят, в който чрез нея откривам неизвестни до сега за мен неща. Малка е, но понякога не мога да я настигна и някога съвсем ще отлети. Ето този полет искам да видя!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK