© Associated Press
Като част проекта "Концерт на въглавници" всеки месец "Детски Дневник" публикува информация за историята на музиката, на която е посветена поредната среща на децата с музиката.
Днес Венета Нейнска (музикант и организатор на проекта, който беше първият с подобна насоченост и продължителност у нас) разказва удивителната история на клавесина.
Клавесин, спинет, чембало, виржинал... - това са различни имена на един и същ инструмент, срещан из цяла Европа още от Средновековието. Или не съвсем? Разликите не са безкрайно големи и точно поради тази причина често настава объркване за кой точно инструмент става дума.
Облик
Клавесинът, също наричан "чембало", е предшественик на пианото, но за разлика от модерния му роднина, струните му се дърпат с перца, а не се удрят с чукчета. С изключение на разменените цветове на черните и бели клавиши, по външен вид двата инструмента са доста подобни. И двата имат хоризонтално разположен корпус с формата на крило, поставен върху тънки крака. Криловидната форма се получава, заради различните по дължина струни, разположени от клавиатурата назад. По-ниските, басови струни са най-дългите и постепенно се скъсяват до най-високите и най-къси струни:
© Toshiyuki IMAI Снимката се разпространява във Flickr под условията на лиценз Cretive Commons
За всички инструменти от семейството на клавесина е характерно изрисуването и орнаментирането по кутията на инструмента. Не всички обаче са с криловидна форма. Струните на виржинала, например, са разположени напречно на клавиатурата, вследствие на което той изглежда като обикновена кутия:
Интересна форма има спинета, където струните са разположени под ъгъл спрямо клавиатурата:
© hobvias sudoneighm Снимката се разпространява във Flickr под условията на лиценз Cretive Commons
Съвсем различен на вид е клавицитериума, при който струните пък са вертикално поставени, както при съвременнното пиано (не роял):
© Feline Groovy Снимката се разпространява във Flickr под условията на лиценза Cretive Commons
Звук
Поради специфичния начин на звукоизвличане, клавесинът няма почти никаква способност да варира в силата и тембъра на звука си. Затова майсторите на инструмента решават да произведат клавесини с две или повече клавиатури. Те дават възможност за по-силен или по-тих тон.
Както и арфата, клавесинът е много деликатен инструмент, който лесно се разстройва. Това е и причината повечето клавесинисти да притежават умението сами да го настройват. Друга характерна особеност при традиционното изпълнение на клавесин е, че много често изпълнителят свири прав:
Музиката
Музика за клавесин са писали предимно композитори от ренесанса и барока, въпреки че редица съвременни творци също се обръщат към него. Особено известен е италианският композитор Доменико Скарлати, роден през 1685 година, също както и други двама барокови музиканти, творили за клавесин - Йохан Себастиян Бах и Джордж Фридрих Хендел.
Известно е състезанието между Скарлати и Хендел, в което Скарлати е обявен за победител в свиренето на клавесин, но Хендел се оказва по-добър в органа. В действителност изключителен клавесинист, Доменико израства в семейството на прочутия оперен композитор Алесандро Скарлати и също като него композира в редица жанрове. В историята, обаче, остава с неговите над 500 сонати за клавесин. Те са изключително популярни и до днес, като вече се изпълняват и на модерно пиано:
Макар да е роден в Неапол, Скарлати прекарва по-голямата част от живота си в Испания. Един от най-важните преподавателски ангажименти в живота му са уроците по пиано на португалската принцеса Мария Барбара, която в последвие става кралица на Испания и го покровителства до края на живота му.
Номерацията
Голяма част от сонатите на Скарлати не са публикувани по време на живота му, но в годините след смъртта му интересът към тях се засилва и те биват изучавани и проучвани из основи от редица сериозни музиканти.
Обикновено в музиката е прието произведенията да се номерират с така наречения "опус", в превод – "работа". При Скарлати, обаче, има два вида номерация на сонатите му – "L" и "K". В началото на 20-ти век Алесандро Лонго систематизира произведенията, групирайки ги по съдържание. Той им дава "L" номерата. По-късно Ралф Киркпатрик прави свой каталог, подреждайки ги хронологично. Резултатът са "K" номерата. Има и трети каталог, макар и не така популярен - това са "P" номерата на Джорджо Пестели.
Усилията да се улесни работата на музикантите в ориентирането сред толкова много сонати са действително похвални, но с тези три противоречащи си системи, резултатите са спорни. Най-сигурният белег коя соната слушаме си остава звученето на музиката.
