© Надежда Чипева, Капитал
Системата на средното образование, не само в България, игнорира една трайна тенденция, която може да се окаже ключова за неговото функциониране. Нарастващата мобилност на гражданите на ЕС. Тази мобилност далеч не е непредвиден ефект на европейските политики. Напротив, тя е нещо, върху което Съюзът акцентира и се стреми да постигне. Свободното движение на хора в ЕС е своего рода лайт мотив в почти всичките му документи, стратегии и прочее.
Мобилността обаче не влиза
в полезрението на училището
- една от най-важните публични институции, която е съществена част от живота на повечето граждани. Макар самият ЕС да заявява в свои документи, доклади и стратегии, че учебните програми трябва да бъдат преводими една на друга, това не е формална препоръка към държавите членки или реална политика. От своя страна образователните системи по принцип са консервативни и мотивацията им за повече гъвкавост е ниска.
Учебните програми, изисквания и – изобщо – приоритети са въпроси, които стоят изключително в компетенциите на националните държави. Образованието се мисли като собствено национален въпрос, а целите на ЕС са от общ характер и имат общо с резултатите от това образование: грубо казано, те се свеждат до равнището на грамотност на изхода от системата. Това прави тези системи ефективно затворени в националните граници, а учениците – в тежка обвързаност с държавата, в която се образоват.
Когато поставим тези по същество статични институции в контекста на един европейски съюз, в който все повече семейства се движат между различните държави, възникват редица проблеми. Ако погледнем радикално на този въпрос ще видим, че това е сблъсък на две принципно противоречащи си политики: европейската на свободно движение и националните образователни, които генерално са насочени към обратното. Това особено важи за българската образователна система, която е традиционно критикувана за своята
прекомерна националцентриска нагласа
и за неадекватността на знанията и уменията
които тя дава (и изисква), за сметка на други, които липсват от нейния хоризонт.
Този сблъсък се вижда най-добре в нормативните уредби, които уреждат проблема с деца, които са учили другаде известно време и после се връщат, и в опита на пътуващи деца и родители с образователните институции. Центърът за либерални стратегии (ЦЛС) и фондация РискМонитор (РМ) работят съвместно по изследователски проект по тази тема. Изследването e проведено в две български общини, в които този тип краткосрочна мобилност (не трайна емиграция) е разпространена практика – Шумен и Благоевград - и се опитва да проследи сблъсъка между пътуващите деца и училището.
Българската образователна система на практика няма добре обмислен механизъм по който ученици, които са прекарали година или повече в училище в друга страна, се връщат в българско училище. Разбира се, формално – има. Трябва да се представи документ от училището в чужбина, което да удостоверява престоя на детето там. Според изследването на ЦЛС и РМ, обаче оттам нататък има различни интерпретации как се обработват документите и какво всъщност трябва да съдържат: в различни случаи се изисква различни процедури за оторизация, а понякога се преценява, че документите не дават достатъчно информация и не се признават за валидни. В тези случаи детето бива записано в класа, след последния завършен в България. С други думи, повтаря години. Тази практика има особено
демотивиращ ефект за децата
така че рискът от отпадане от системата се увеличава многократно. Тоест, дори децата да са ходили на училище в друга държава, българската система е на практика неспособна да разпознае знанията, които то е придобило през това време.
Друг вариант е ученикът да държи изпити, за да покрие изискванията за съответния клас. Впрочем това е изискване и при преместване от едно училище в друго в България в горния курс, тъй като там програмите са профилирани. За децата, учили в чужбина, изпитите могат да се окажат много сериозен проблем. Както споменах, българската образователна система набляга изключително на националцентрични знания като българските език, литература, география и история. Тъй като на тях се дава огромен приоритет, онова, което детето е научило в чужбина силно се обезценява. В същото време училището често няма ресурс да помогне на децата да наваксат. В такива случаи би трябвало да се намеси длъжността на т.нар. помощен учител, какъвто по-бедни училища не могат да си позволят например.
Оказва се, че завръщащите се деца са в една или друга степен казус в очите на образователните институции. Но тук има и съществено разделение между бедни и по-заможни семейства: докато по-заможните разполагат с ресурс за частни уроци и по този начин се стремят да компенсират дупките в системата, бедните просто изостават. Освен това България няма механизъм за признаване на неформални знания и умения (такова изискване от ЕС има), което би помогнало за легитимирането на знания в чужбина, които нямат съответствие в българските програми. Излиза не само, че според българското образование предметите в тематичното поле "българско" са най-важни за подготовката на младите хора за времето, в което ще трябва да се реализират професионално, но и че
допълнително/непознато на българската система знание
няма никаква стойност
Този проблем е сериозен и, както споменах – е част от устойчива тенденция (тоест, ще нараства). Образователните институции обаче го игнорират. До такава степен, че в новата Оперативна програма "Наука и образование за интелигентен растеж" (2014-2020), чиято цел в крайна сметка е да финансира реализирането на онези политики и инициативи в образованието, за които държавният бюджет е недостатъчен, изобщо не се споменава за пътуващи деца. Проекти в тази насока биха влезли в категорията на ‚деца със специални нужди‘, доколкото Програмата е разширила това понятие максимално; но обстоятелството, че този въпрос не е специално адресиран в 250-те страници на Програмата е особено красноречиво.
Свободното движение на децата между училища в рамките на Съюза е силно възпрепятствано и то – в посока на връщане в България. И докато би могло да се твърди, че това е въпрос и на обръщане на политики на европейско ниво, то не бива да бъде основание проблемите, които могат да се решат на национално ниво, да се игнорират. На първо място това е изработването на механизъм за признаване на неформални знания и умения; на второ, основно преосмисляне на приравнителните изпити, така че да оценяват функционални знания. Самите механизми на оценяване трябва да се актуализират, а полето на знания, което подлежи на оценка – да се разшири значително.
Изследването е част от проекта "Капанът на (не)подвижността: мобилни хора срещу статични институции" на Центъра за либерални стратегии и фондация "РискМонитор". Автори на изследването, което ще бъде представено през май т.г.,са: Неда Денева и Мила Минева, ЦЛС
