Откъс от "Мина, магиите и бялата стъкленица" от Весела Фламбурари

Откъс от "Мина, магиите и бялата стъкленица" от Весела Фламбурари

© "MBG Books"



Верен на идеята да насърчава четенето сред децата "Детски Дневник" и тази година е медиен партньор на гласуването за любима детска книжка "Бисерче вълшебно". 


Всеки ден до 10 април редакцията ще публикува откъси от книгите, които се състезават в категорията "Майстори (12-15 години)", за да могат и читателите на сайта да се запознаят с тях. Откъсите няма да обхванат всички книги в надпреварата, а само тези, за които  издателствата предоставиха права за публикуване.  Пълен списък на всички номинирани в надпреварата книги можете да разгледате на сайта на "Бисерче вълшебно".


Днес ви предлагаме откъс от "Мина, магиите и бялата стъкленица" от Весела Фламбурари под марката на "MBG Books":




"Веднъж жълтата луна слязла ниско над земята... Била толкова жълта и слязла толкова ниско, че хората я помислили за пита кашкавал и я изяли сладко.


Хубаво, но после ги зачовъркало съмнение. Разтревожили се хората, защото ако луната се е превърнала в пита кашкавал, то нещо друго трябвало да се превърне в луна... Нали така?


Мислили, мислили хората, но не могли да измислят нещо, което да превърнат в луна.


– Трябва ни съвет от мъдрия магьосник! – решили хората и вкупом тръгнали към колибата на магьосника.


– Щом луната е станала на пита кашкавал, то някоя пита кашкавал ще стане на луна! – рекъл мъдро мъдрият
магьосник.


Зарадвали се хората... Издоили мляко от козата, а после извъртели една блестяща пита кашкавал – същин-
ска луна!


– А сега, затворете очи да извъртя и аз една магия! – казал им мъдро мъдрият магьосник. Затворили хората
очи, а щом ги отворили, видели, че всичко си е отново на мястото: луната си била пак луна, а питата кашкавал – пак пита кашкавал!


Оттогава всеки човек се чувства мъничко магьосник, защото знае как точно е направена луната!"


Първа глава


Неочаквано приятелство


Повечето хора горят от желание да ти доказват, че не можеш да знаеш всичко! Само начините на доказва-
не са им различни:
а) Викат, почервенели от гняв.
б) Запазват ледено мълчание, като иронично поклащат глава.
в) Увещават те напоително с онази тънка усмивчица, която явно показва какъв кретен си всъщност.
г) Просто ти хвърлят един хубав бой...


Ако те нарекат "дървен философ" или "хвърчаща в облаците фантазьорка", това си е цяло щастие, защото същите тези хора твърде лесно стигат до крайности и могат да те обвинят дори в лъжа! 


Лъжа, а? Животът е пълен с какви ли не неприятности! И разбира се, на никого не му пука, че историите умират, ако не се намери някой, който да знае всичко за тях!


Ясно...


Ще си навлека белята, но ще ти кажа, че знам всичко за тази история! Абсолютно всичко за магиите, Двореца и Бялата стъкленица!


Знам всичко и за училището... Само не си мисли, че става дума за обикновено училище! Не! То бе училище за надарени деца. Ясно?


Аха, не знаеш какво е "училище за надарени деца"? Е, не се учудвам – това знаят предимно децата, които учат там... Може би се сещаш нещичко за гимназиите по изкуствата?


Да? Най-после! Но да учиш в гимназия означава да си по-голям! Та, какво правят децата, които имат дарба да рисуват, да пеят, да свирят или да танцуват, преди да пораснат достатъчно, че да станат гимназисти? И това ще ти кажа: ходят на частни уроци в музикални, рисувателни или танцови школи.


Правят го дори по собствено желание... Наистина! А някои, които незнайно защо се смятат за по-големи късметлии, ги записват в училища за надарени деца. Там те учат всички уроци от обикновените училища, но имат и специални часове по рисуване, пеене, свирене или танцуване. Такива работи...


Училището се казваше "Седем музи". Морето удряше в белите скали под него. От едната му страна имаше голяма
градина, а от другата джунглообразна, влажна гора. Мястото бе избрано да е много живописно. За да се учи по-лесно живопис! ("Живопис" – засукана дума за рисуването с бои!)


Децата не само учеха, но и живееха тук... Каквото и да казват, не е просто да си роден с дарба! Обикновено животът ти преминава в доказване, че наистина я имаш... А това е все едно да твърдиш, че си наясно с всичко – води до неприятности, при това на съвсем крехка възраст! Изберат ли те за някое специално школо, трябва непременно да се изстреляш на петстотин километра от родителите и къщата ти. Да започнеш да живееш в общежитие, с най-малко три други деца в стая и да виждаш майка си веднъж на четири месеца. Трябва да придобиеш самостоятелност! И то много, много бързо!


В един конкретен, студен, декемврийски следобед пред пансиона на "Седем музи" се вихреше урок по самостоятелност:


– Я не ми се прави на умница! Стой мирно да видя какво имаш по джобовете и няма да те ударя! – извика яко, дванадесетгодишно момче на дребничко русоляво момиче.


Беше я хванал за раменете и ги тресеше силно:
– Абе не чуваш ли бе, тъпа туземко!
– Казвам се Мина! Идиоти! – изхълца момичето, изви се рязко и бабаитчето не можа да бръкне в джоба на якето й.


Второ момче хвана едната й опашка и силно я издърпа. Момичето изпищя. Опашките преливаха в нюансите на житото. Вързани много високо, отстрани на момичешката глава, те падаха до под кръста, на стегнати масури.
– О-о-о! Това май заболя! – извика весело насилника. – Ами като много ти мели устата! Плямпаща, лъжлива туземка!


Нападателите бяха от класа по танци – част от "Бандата на танцьорите". Повечето деца, дори по-големите, се страхуваха от тях. За да танцуваш балет или народни танци, се искат мускули, а тези "юначаги" имаха мускули в излишък. Претърсваха и обираха джобовете на съучениците си. Нападаха всеки, когото можеха да докопат на вратата на пансиона, предпочитаха парите и наричаха грабежа "данък за господарите"...


– Що не викаш, а? Викай, да видим кой ще ти помогне, като толкоз знаеш! Тъпа туземка! – потретиха момчетата от бандата и се разсмяха гръмогласно.
– Мина! – изхлипа през зъби малката. – Кретени такива! Казвам се Мина!
После изведнъж се сви, така че пак не достигнаха джоба й, но се виждаше, че е само въпрос на време да бръкнат в него.


В този момент входът на общежитието зяпна широко и оттам изскочиха други две дванадесетгодишни момчета.
С викове "Оставете я на мира!" те нападнаха, раздавайки хаотични удари наляво и надясно. Изненадани, двамата обирници изпуснаха момичето. Опряха гръб в гръб за защита.


Тогава някои от зяпачите също се престрашиха и скочиха отгоре, но на свой ред бяха насметени от свободно шляещи се членове на бандата. Скоро изглеждаше като че ли всеки налага всеки в окаляния сняг...


Отгоре на стълбите, слизащи към пансиона, изникна директорката на училището. Чуха се пронизителни, преду-
предителни изсвирвания. Зяпачите по прозорците се скриха, изпълнили дълга си. Долу ритащата и блъскаща в различни посоки купчина се разпръсна бързо, като частите й продължаваха да сипят закани.


Мина свърна към близката пътека и се заизкачва през замръзналите храсти – отдавна не използваше стълбите. Със сигурност по тях се качваха само учители и някои прекалено простодушни ученици. Мина беше в училището откакто се помнеше, познаваше всяка трънка наоколо. И глогинките...


И блатните кокичета! Смяташе, че знае всичко за това училище... и че не е простодушна! Духна в ръкавиците си, за да се постопли.


Отзад някой затананика весела мелодия. Момичето спря и се обърна. Учудване замени сълзите от обида в кръглите й тъмнокафяви очи. На разстояние, по нейните стъпки вървяха момчетата, които се хвърлиха да я спасят. Кога успяха да я проследят? Беше ги виждала, но не ги познаваше. Бяха нови. И двамата бяха еднакво дълги, еднакво мургави, еднакво кльощави, но с онази изпънатост и издръжливост, характерна за усуканата тетива на лък. Дори движенията им бяха еднакви. А в тази снежна зима бяха само по памучни анцузи, разкопчани отпред, така че отдолу се виждаха фланелките им. Известната марка едва ли правеше анцузите по-топлещи. Никакви якета, шалове и шапки. Въпреки това, момчетата си пееха.


"Как може да им е толкова топло?" – мина през ума на Мина, докато потръпваше от студ.
– Ако търсите благодарности, няма да ги дочакате! – заяви тя на двамата близнаци. – Щях да се оправя и сама! За ваше сведение, тук всичко ми е ясно!
–...тий-би-диб! – довърши мелодията първият близнак.
– То, ние друго не казваме – съгласи се вторият.
– Ясно? – изфуча тя.
– И прекрасно! – ухили се първият.
– Добре! – отново изфуча малката.
– Прекрасно щяха да те посинят! – засмя се вторият.
– Ама ти нямаше да им се дадеш! – допълни искрено първият. – Всъщност много ловко и бързо се извиваше...
Мина не очакваше похвалата. Времето сякаш се постопли.


– Какво искате?
– Да те питаме нещо. Като видяхме, че ти налетяха долу и като разбрахме коя си... – отвърна едното от еднаквите хлапета.
Май й бяха симпатични...
– И какво?
– Ами-и-и, не си ли тая, дето от бебе живее тук, само с баща си? – започна второто.
Внезапно духна леден вятър. Момичето настръхна:
– И ако съм аз?
– Виж, живей си цял живот с един баща, щом ти харесва! Но дори в тая забутана провинция никой няма право да те нарича туземка или тъпа заради това! – отсече единият близнак и сериозните му черни очи заблестяха.


Дали не й се подиграваха? Мина сви устни, решена да отблъсне всяка атака.
– Слушай, чухме, че баща ти... – поде вторият.
– Какво баща ми, та баща ми! Просто е пазач на училището... И какво ми се правите... сто на сто вече са ви казали, че не ми е истински баща. Аз съм осиновена! – безцеремонно го прекъсна момичето.


Студът се засили. Момчетата се спогледаха.
– А-а-а... – заекна объркано първият близнак. – А-а-а, знач-и-и... абе, хвърлихме му едно око и... същински трапер
е! Освен това, ъ-ъ-ъ... чухме, че знаел мрачни пътеки в гората, диви места, дето не е стъпвал човешки крак, скрити подводни пещери и всякакви други тайни! – уточни.


Вторият близнак закима ентусиазирано с глава.
– Защо? Да не би да искате да се гмуркате посред зима? – сви недоверчиво устни момичето, а после допълни – И не е никакъв трапер! Организира училищните пикници в гората. Нали знаете: хляб и салам в хартиени кесии, после разходка, за да се порадваш на кокиченцата... Никога не съм го виждала да се отклонява от главната пътека! Никога! Ясно? А сега ще си ходя, защото ми е студено, за разлика от вас – изглежда вас студът не ви притеснява...


Бе забелязала, че са обути с леки маратонки на бос крак.
– Можеш да се прибереш вкъщи да се стоплиш! А ние като нищо можем да дойдем с теб, а? – гласът на непознатото момче прозвуча почти умолително.
Лицето на брат му изразяваше същото. Мина изведнъж се сети, че за първи път някой се биеше заради нея. За първи път! Освен това я молеха! Е, почти... Това също се случваше за първи път!
– Само за малко! – отсече строго тя. – Колкото да се запознаете с Бран.
– С кого?
– Баща ми. Името му е Бран. Аз съм Мина, а вие?


В гласа й се появи скрита усмивка. Почти.
– Китан – отвърна първият.
– Янил – представи се и вторият.
Изкачиха се на един дъх до двора на училището, а когато тръгнаха през коридора от дървета към къщата на пазача, Мина попита:
– Добре, а как ви различават?
– Трудно! – отвърнаха заедно близнаците.
– Само баба успява винаги. Но тя не се брои! – допълни Янил.
– Как така не се брои? – учуди се Мина.
– Виж, това е най-голямата тайна на нашето семейство... – изрече с тих глас Китан.
– Гроб съм! – прекъсна го Мина.
– Не го слушай – ухили се Янил, – точно щото е тайна всички я научават още като се появим. Ама не може четвърти месец от началото на учебната година да не си чула нищо за нас, след всички слухове, които си пуснахме?


Момчетата изглеждаха направо разочаровани. Мина ги зяпна: възможно ли е да й е избягал толкова важен слух?
Момичето се гордееше с богатия си запас от информация по всякакви въпроси. А училището бе една от най-важните теми в личния й каталог...
– Баба ни е циганка! – тържествено обяви Китан. – Затова не се брои... От раз ни познава, кой кой е! Ама те, всичките циганки, са си врачки!


– Сериозно! – възкликна удивено Мина.
– Не че работи като врачка! – уточни Янил. – Баба е социален работник. Обикаля бедните цигански семейства... нали знаеш – помага, бори се за техните права и т.н.!
– Но врачуването й е в кръвта! Само като ти види ръката и знае дали ще излезе нещо от теб! – повтори Китан.
Мина спря и бързо обмисли чутото. Какво пък, тайната много си я биваше! Е, вече беше наясно... Отдъхна си.
– Дядо се оженил за нея, защото била "убийствено красива"! Баба така казва – продължи да обяснява Китан. – После се родила мама, ама била доста по-бяла, след това всичките ни лели и вуйчовци – и те същите. Ние сме
първите, които истински й приличаме! Всичките ни братовчеди са си от бели по-бели, не издържат на студ и не разбират нищо от музика – допълни самодоволно Янил.


– А и не обичат тупаниците! С нас е друго, рано или късно някой започва да ни обижда на баба и тогава става ин-
тересно... – каза Китан и избоксира въздуха.
– Нали сами разправяте за тайната ви, защо се биете? – не разбра Мина.
– Баба казва, че всички така или иначе ще научат истината, а ако се опитаме да я скрием после може наистина да
се ядосаме. Така се пердашим с разни неприятковци и тъпчовци, но го правим с настроение! – Китан свали въздуха в нокдаун.
– Но значи това ви харесва! – ужаси се Мина.
– Виж, никой не си избира бабата... Тя си е нашата баба и ако това не изнася на някого, негов си е проблемът, нали така! Освен това никого не караме да ни закача! – увери я Янил.
Мина се съгласи, в това твърдение имаше някаква логика...


Бяха стигнали до къщата на училищния пазач. Прясно затрупана от снега, с пушещ до небето комин, къщичката
весело гледаше през два прозореца, закрити наполовина от пердета. Сякаш някаква леля надигаше към тях очи, над половинките очила, без да изпуска бялата си плетка. Доста едричка леля.


Мина изрови ключ на връвчица и отвори. Близнаците изтупаха на прага снега от маратонките си и леко се учудиха, защото в антрето ги посрещнаха няколко високи рафта с... книги. После всички нахълтаха директно в кухнята. Първите неща, с които се сблъскаха, бяха още рафтове с книги (поопърпани и леле-мале – очевидно прочетени!), апетитната миризма и чак след това мъжът, въртящ се около фурната на печката. Момчетата хлъцнаха изумено в един глас.
– Нови приятели? – попита Бран.


Да, това беше той, въпреки изписаното разочарование по лицата на Китан и Янил. Гледаше момчетата развеселено. Мина рядко водеше гости вкъщи.
– Нещо такова – смънка Мина. – Нови са. Този е Янил, а този е Китан... как ви е фамилията?
– Марини! – възкликна силно Китан. – Как го направи? Разпозна ни! Да не си и ти нещо – врачка!


Близнаците се спогледаха смаяно. Мина само сви рамене.
– Та... откъде сте вие двамката? – намеси се някак припряно Бран.
– Преместиха ни тази година от София. Родителите ни са лекари и заминаха на работа в Лондон – веднага обясни Янил. – А ей там, в Балчик, живее баба ни.
– Баба им е циганка – уточни Мина.
– А вие какво готвите? – попита любопитно Китан.
– Пека кестени – отвърна му Бран, – искат още съвсем малко. И можете спокойно да ми говорите на "ти", аз не съм учител!


На масата се търкаляха няколко кафяви, лъскави плодчета. Близнаците се спогледаха стреснато.
– В София е пълно с кестени, ама не стават за ядене! – рече учудено Янил.
– Тези стават. Даже са много вкусни – усмихна се Бран.
– Като пържени картофи ли? – поинтересува се Китан.
Като повечето граждани, Китан и Янил смятаха хамбургерите, пицата и пържените картофи за най-вкусната храна на света.


– Кестените са от моето дърво, тук в Двореца. Берем ги всяка година. Печени са по-вкусни дори от пържените картофи – отсече самодоволно Мина.
– Твоето дърво? – погледна я Китан.
– Мина иска да каже, че си го обича това дърво – обясни Бран. – Защото и тук кестените, които се ядат, са рядко
срещани.


Момичето кимна с глава и обясни:
– Моят кестен е по-огромен и от най-високия кактус. Направо великан! И ражда страшно много кестени! А от тях
може да се сготви всичко.
– Хайде бе, чак пък всичко! – поклати невярващо глава Китан.
– Наистина! Той дори успя да направи бонбони!


Мина посочи баща си и се завъртя на пета.
– Ами да – усмихна се отново Бран. – А вие, момчета, в кой клас сте?
– В шести! В паралелката по народна музика, но... – каза Китан.
– Но много си падат по училищни тупалки – подсмихна се Мина.
– Само за защита или при обида! – погледна я укорно Янил.
– Близнаците дойдоха да търсят теб – каза делово момичето. – Падат си и по обиколки наоколо.
– След като са ни натикали накрай света, какво друго ни остава... – измърмори Янил.
– Аха – усмихна се разбиращо Бран, – обаче сме в разгара на зимата. "Накрай света" може като нищо да се подхлъзнете, да се нараните или да ви се случи друга някоя страхотия! Походите ще ги оставим за напролет.
– Какво пък, може би е далеч по-добре да се помотаем сами насам-натам...


Китан погледна с недоверие шетащия около печката мъж. Това никак не хареса на Бран. Той подскочи така, сякаш
го ощипаха триста буболечки с големи закривени щипци:
– О-о-оп, да сме на ясно! Излизането на сами ученици извън района на училището е абсолютно забранено! Дори за столичанчета! Абсолютно забранено! Ясно? Сигурен съм, че не са пропуснали да ви го кажат, нищо, че сте нови!


По лицето на мъжа се изписа тревога, която спокойно можеше да го удави. "Какви бицепси и как се уплаши!" – смаяно помислиха близнаците.
– Ами точно затова ни се искаше... понеже говорят за вас... а-а-а теб де... носи ти се име, така да се каже... ама не се притеснявай де! – проточи Янил.
– Няма да ни е за пръв път да се чупим от училище... и-и-и... добре де, няма да ходим никъде! – мънкаше умърлу-
шено Китан.


Думите им поуспокоиха Бран.
– Напролет! Малко търпение и ще разгледате всичко важно в нашата "дива губерния"! Белите скали на Балчик,
лонгозната гора, на която казват "Балтата", и разбира се, най-вече – Двореца! – отсече непохватно той и додаде – Все първокласни природни забележителности!
Близнаците се спогледаха неразбиращо.
– Ама кой говори за природни забележителности? – изтърси Китан.
– Вие... нали? – отвърна му учудено Бран.
– Ние? Ние не щем никакви "природни забележителности" и... салам в кесии! В училището казват, че наоколо имало мрачни пещери и можело да се открие дори съкровище... – уточни Янил.
– В училището ще чуете разни работи... Е, аз не знам нищо за съкровища! – усмихна се нервно Бран. – Но със са-
лам или без салам, всички разходки ще ги оставим за напролет!


Мина начумерено запристъпва от крак на крак:
– Мога и аз да ги помотая из Двореца... Знам точно какво да им покажа: великана кестен, кактусите столетници, от които става текила, голямата магнолия, трона на царицата, замръзналите водопади и-и-и... черната амфора, в която преди години са открили съвсем умрял, насечен на парчета и разлагащ се труп!


Близнаците я изгледаха ентусиазирано. Мина въздъхна и продължи:
– Ако имат късмет, ще видят и призрака... Заслужиха си го! Преди малко ме отърваха от тъпите танцьори, които пак са се развихрили долу до общежитието!
Близнаците закимаха с глави в съгласие. Бран обаче не им обърна внимание, а се наведе загрижено към Мина:
– Нищо не ти направиха, нали, миличка? Нали? Ох, нужно е да се вземат строги мерки срещу тези гамени! Но ще
трябва накрая и всички вие да се разберете някак с тях! И не говори така грозно, тук има един куп добри, талантливи деца, които учат балет и танци!


От думите му момичето се начумери още повече. Мъжът се замисли за миг, после направи видимо усилие
и допълни колкото можа по-строго:
– И никъде няма да водиш тези момчета! Не се научи, че правилата важат и за теб! Забранил съм ти всякакви скитания извън училището, нали, миличка? Забранил съм ти дори да стъпваш в Двореца! Но кой да ме чуе? По-добре седнете в гостната и прочетете нещо! Сега трябва да отида при госпожица директорката Мишева. Искам да сложа нова, здрава ключалка на главната порта... Марш в гостната! Разполагайте се! Хайде де, нали сте на гости! Марш, казах!


Близнаците се спогледаха.
– Бързо! – рязко настоя Бран.
Трите деца се изстреляха в съседната стая. Книгите,превзели всички стени, вече не ги учудваха. Огънят гореше в
камината и те насядаха на възглавниците пред нея. След малко Бран надникна при тях.
– Кестените са готови. Мина, ела да ги вземеш. Говорете си де! Мина, разбих ви и един компот от кайсии вместо
сок. Разгледайте някоя книжка. Ясно? Аз излизам – допълни Бран. – Чао на компанията!


И изчезна. Външната врата хлопна. Мина се изправи.
–"Сакън, не пипайте нищо! Разгледайте някоя книжка! Да ми станете умнички, добрички и талантливички... като
танцьорчетата!"– троснато изимитира баща си тя. – Като си талантлив, значи ли, че си и добър човек?
– Ей, ние също сме таланти! – засмя се Янил. – Затова сме тук! Свирим и пеем, а Китан дори пише музика! Китан е композитор!
– Аха – съгласи се Китан, – ако искаш, мога да ти измисля песен!


Мина цялата се изчерви.
– Чудесно, моите поздравления! Ще си допаднете с всичките перковци тук, дето се мислят за гении! – изкрещя
тя в лицето на близнака. – Пак добре, че аз съм си нормална! Не ви ща песните! И не съм ви канила на гости! Запознахте се с Бран, а сега да ви няма!
– Защо се палиш? Нищо лошо не казах! Освен това, ъ-ъ-ъ... Бран ни каза да останем! – стресна се Китан.
– Не се паля – отсече по-тихо Мина.
– Ама... – Китан не разбираше.
– А ти на кой от специалните часове ходиш? – попита спокойно Янил.
– Не ходя на специалните... – отвърна намусено Мина. – Хич не ми и трябват!


Близнаците я погледнаха с искрено учудване. Всеки тук посещаваше специален час по музика, танци или рисуване. Нали затова го имаше училището?
– Какво сте ме зяпнали? – тросна им се Мина. – Ако искате да знаете, пълна отличничка съм! Половината тук нищо не знаят! Понякога се чудя дали изобщо могат да четат! Но не им пука, защото на това място трябва да си "даровит", "талант", "гений"! Само така важиш! Аз съм просто единствената "тъпа, плямпаща туземка"...
– На нас пък вече ни викат "циганчетата"! – вдигна рамене Китан.
– Аха! – щракна с пръсти Янил. – Загряваш ли? Заради една-едничка баба циганка... Но това не ни кара да си губим доброто настроение!
– Обаче се биете! – засече ги Мина.
– Винаги с кеф! – увери я Янил.
– Щом не ходиш на специалните часове, каква ще станеш като пораснеш? – попита Китан.
– Когато отида при истинските ми родители, ще стана.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 3284 Неутрално

    Лъжа, а? Животът е пълен с какви ли не неприятности! И разбира се, на никого не му пука, че историите умират, ако не се намери някой, който да знае всичко за тях!"Нещо подобно казва и Пипи.
    "Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите."





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK