Текстът за преразказ на матурите в седми клас - "На Изток от Запада"

Текстът за преразказ на матурите в седми клас - "На Изток от Запада"

© Борис Николаев, Издателство "Сиела"



Откъс от разказа "На Изток от Запада" от едноименния сборник на съвременния български писател Мирослав Пенков се падна във втория модул на матурите на седмокласниците днес. По правило в него те имат 90 минути за преразказ и отговор на отворени въпроси по непознат текст. "Дневник" публикува цялата творба на живеещия в Щатите български автор, любезно предоставена от издателство "Сиела". Излязъл оригинално на английски и чак после преведен у нас, "На Изток от Запада" е носител на наградата на Би Би Си за кратък разказ.


Трийсет години. И всички любими хора. Това загубих, преди да стигна в Белград. Сега тъпча пред квартирата на братовчедка ми с цветя в едната ръка и шоколадче в другата. Репетирам въпросчето, което имам да я питам. Преди малко един сръбски таксиметър ме наплю, та спирам да си избърша нацапаната риза. Броя до единайсет.
"Вера – повтарям си наум, – ще се омъжиш ли за мен?"
*
* *
С Вера се запознахме през лятото на 1970-а, когато още бях на шест. По това време с нашите живеехме от българската страна на реката, в Българско село, а тя живееше с техните на другия бряг, в Сръбско. Преди много години тея две села били едно – Старо село – но след големите войни България загубила бая земя и тая земя я дали на сърбите. Реката, която деляла селото на две, послужила за граница – каквото лежало на изток от реката, останало в България, каквото лежало на запад – отишло в Сърбия.
Заради необичайното положение на двете села на нашите хора им разрешили да провеждат веднъж на всеки пет години по един голям сбор. Според официалното обяснение сборовете се правели, за да не си забравим корена. В действителност обаче сборът си беше само повод да се излапа много скара, да се изпие много вино и ракия. Човек трябваше да се натъпче, догдето му призлееше от тъпкане, да се напие, догдето вече не го беше грижа, че му е призляло. През лятото на 70-а сборът щеше да е в Сръбско. На нас се падаше да прекосим реката.
*
* *
Ей така я прекосявахме:
Бумтене над водата и кълбета дим. Михалаки пристига на своята лодка. Лодката е славна. Не лодка, ами сал с мотор. В единия му край Михалаки е заковал седалката на стар москвич, а после я е тапицирал с козя кожа. С косъма навън. На черни и бели петна и с мъничко кафяво. Ето го, седи на трона си – спокоен, страховит. Смуче лула с абаносов мундщук, а дългата му бяла коса се вее подире му като байрак.
На брега са нашите. Чакат. Татко стиска бяло агънце под мишница, а на рамо крепи дамаджана с гроздова. Очите му блестят, вперени в лодката. Облизва устни. До него, възседнал каченце сирене, чичо ми брои левове.
– Дано да имат дойче марки – казва.
– Че как да нямат – отвръща му татко.
Зад тях е мама, с два сака в ръце. Единият претъпкан с терлици, дарове за родата от другата страна, които тя с месеци е плела. Вторият е със затворен цип. Не виждам какво точно има в него, но знам. Мускалчета с розово масло, гримове и червила. Ще ги продаде или пък ще ги размени за други парфюми, за други гримове и червила. До нея изправена стърчи сестра ми Елица. Към гърдите си притиска мече играчка, натъпкано с пари. Тя отдавна спестява. Ще си купува дънки.
– "Левис" – казва ми. – Като рок звездата.
Сестра ми е наясно със Запада.
И най-сетне, между баба и дядо, съм аз. Баба се е издокарала с най-хубавите си дрехи – старата носия от нейната собствена баба, която някой ден сестра ми ще я наследи. Шарена престилка, бяла конопена риза с шевици. А на ушите ù виси най-скъпият ù накит – сребърните обици.
Дядо дъвче мустак.
– Ще си плати негодникът му неден – шепне едва-едва. – Къде ще ходи?
Иде реч за братовчед му, чичо Радко, за един борч на чичо Радко към дядо, за един стар футболен мач. Чичо Радко изкарал стадото си на скалите, където реката се стеснява, и като видял дядо с неговите животни от другата страна, провикнал се: "Ловим ли бас, че българите ще паднат в Лондон?" "Ловим", извикал дядо. И се хванали на бас – преди трийсет години.
Почти стотина души сме на брега и на Михалаки цял ден му трябва, за да ни прехвърли през реката. Няма митници, нито проверки – мъжете мушват по нещо на граничарите и всичко е наред. А когато и последният от нас стъпва в Сръбско, луната вече свети ярко в небето. Нощта мирише на печено, на руйно вино.
Ядене, пиене, танци. Цяла нощ. На сутринта всички са се натъркаляли на ливадата. Две душички само не са пияни, нито пък спят. Единият съм аз, а другата, дето преравя джобовете на нашите, е братовчедката Вера.
*
* *
Две неща у Вера ме слисаха: дънките и маратонките. Във всичко останало тя си беше обикновено кльощаво момиче – с бледо кръгло личице и слаби раменца, които се белеха от слънцето. Косата ù, спомням си, беше дълга. Или не, чакай! Май на сестра ми косата стигаше до кръста? Забравил съм вече. Но ясно помня какво ми рече Вера най-напред:
– Пусни ми косата – рече ми, – или ще те цапна по устата!
Не я пуснах. Не можех да ù дам да ни краде. И тя ме фрасна. Но понеже не беше много точна, улучи ме в носа. Строши го като обикновена бисквита. През целия сбор кихах кръв с бинтовано лице. От тоя ден нататък съм белязан с грозна зурла. И затова всички, като изключим само мама, ми викат Нос.
*
* *
Търкулнаха се пет лета. Ходех на училище в селото, а следобед помагах на татко на нивата. Татко караше трактор "МТЗ-50", сделан в Минск. Слагаше ме в скута си, даваше ми да сграбча волана, а воланът подскачаше в ръцете ми и тракторът ореше по диагонал и оставяше подире си ужасно криви бразди.
– Ръцете ме болят – проплаквах. – Воланът много шава.
– Носе – разправяше ми татко, – стига си хленчил. Не волан държиш. Животът за гърлото стискаш. Стискай, сине.
Здраво се научи да го стискаш тоя гад, че тоя гад, сине, отдавна знае как тебе да стиска.
Мама беше учителка в село. От една страна, зле за мен – не можех да ù викам "мамо" в час, пък и нямах ли домашно, тя винаги знаеше. Но от друга – много добре. Тършувах из папките ù, крадях контролни и ги продавах на децата. През 75-а, годината на следващия сбор, даскалът по география се пенсионира, та мама му пое часовете. Така се сдобих с още повече контролни за продан. Изкарах добри пари. Хрумна ми една идейка. Разтрих очи, за да изглежда, че съм плакал, отидох при сестра ми Елица и с най-кротичък гласец попитах:
– Колко за дънките?
– Носче – каза ми тя. – Обичам те много, но тия дънки ще си ги нося до гроб.
Престорих се на съсипан. Но тя не трепна. Вместо това ми рече:
– Накарай братовчедката Вера да ти купи дънки. Ще ù платиш на сбора. Измъкна десет лева от едно бурканче, скътано в нощното ù шкафче, и ми ги пъхна в джоба.
– Вземи си някой по-хубав чифт – и се усмихна.
Два месеца преди сбора отидох на реката. Закрясках, догдето отсреща не се показа някакво хлапе. Помолих го да викне Вера. След около час Вера дойде.
– Какво се дереш бе, Носе?
– "Левис" – извиках с цяло гърло.
– Обаче гледай да си платиш – извика тя.
*
* *
Михалаки пристигна с гръм и пушек. А с него пристигна и Западът. Братовчедка ми Вера слезе от лодката и сякаш всичко по нея крещеше: по-добре от вас живеем, имаме си повече стоки, стоки, които вие никога няма да имате. Обута беше в бели кожени маратонки с малки цветчета по тях, които, обясни ми, се казвали "Адидас". Носеше дънки. А на тениската ù пишеше нещо на английски.
– Какво пише? – попитах я.
– На една група името. Пеят една песен: "смооооок на дървооото". Нали я знаеш?
– Е, как не! – казах ù, но тя май разбра как стояха нещата.
След обяда големите тропнаха хорце край огъня, после поритаха пияно мачле. Елица никъде я нямаше. Като се върна най-сетне, устните ù горяха, а очите ù блещукаха както никога преди. Издърпа ме настрана и ми прошепна:
– Закълни се, че няма да кажеш.
Сетне посочи един тъмнокос младеж от Сръбско, кльощав и с въздълъг врат, който тъкмо се включваше да рита топка.
– С Бобан се целунахме в гората. Ех, че хубаво беше! – и гласът ù трепна.
После ме сръга в ребрата. Кимна към Вера, която седеше край огъня, прозяваше се и ровеше жарта с тояга.
– Хайде, Носче, бъди мъж. Заведи я в гората.
И се разсмя тъй силно, че и глухите баби се обърнаха да ни погледнат.
Избягах отвратен, засрамен. Но нямаше как да не спра при Вера. Попитах я дали ми носи дънките, измъкнах парите и почнах да ги броя.
– Не тук бе, глупчо – каза ми тя и ме прасна по ръката с димящата тояга.
Тръгнахме през селото, докато не стигнахме до стария мост, самотен насред пътя. Измежду камъните му стърчеше бурен. Реката там отдавна беше пресъхнала и слънце беше напукало старото ù корито.
Скрихме се под моста и направихме трампата. Трийсет лева за едни дънки. По-добра сделка, здраве му кажи.
– Да се разходим? – рече Вера, след като два пъти преброи парите. Отърка ги в бузите си, както правеха бащите ни, сетне ги мушна в джоба.
В гората брахме гъби и Вера ми разказа за някакво момче в училище, някакво сръбче, което не спирало да я тормози.
– Аз ще го оправя – казах ù. – Другия път като дойда, ти само ми го покажи.
– Да бе, Носе, ти понеже си голям бияч.
И после, ей така, ме прасна по носа. И пак го счупи, като бисквитка.
– Това пък защо? – попитах.
Тя сви рамене. Стиснах юмрук, за да я фрасна, но как да удариш момиче? И как като удариш друг човек, това ще спре кръвта от твоя нос? Престорих се, че не боли. А тя ме хвана за ръка и ме задърпа към реката.
– Харесваш ми, Носе – каза ми. – Дай да ти измием лицето.
*
* *
Лежахме на брега и дъвчехме листенца мащерка.
– Носе, ти знаеш ли какво ни казаха в училище?
Вера се претърколи по корем и аз като нея, за да я погледам в очите. Тъмни бяха, по форма като кайсиеви костилки. Лицето ù беше цялото в лунички, а на горната ù устна червенееше малко петънце. Обикновено то беше нежно и трудно различимо, но притеснеше ли се Вера, ядосаше ли се, петънцето пламваше.
– Приличаш ми на мишка – казах ù.
Тя завъртя очи, премигна.
– Учителката по история ни рече, че всичките сме сърби – каза. – Сърби на сто процента.
– Защо пък не? – отвърнах.
– Е, според теб аз сръбкиня ли съм?
Попитах я къде живее.
– Знаеш добре къде.
– Да де, ама в Сърбия ли живееш, или в България?
Очите ù помътняха. Не ги отвори дълго време. Разбрах. Мъчно ù беше. А на мен ми беше хубаво. Тя си имаше и лъскави маратонки, и скъпи дънки. Можеше да си слуша западни групи. Но аз имах нещо, което на нея ù бяха взели безвъзвратно.
– Аз съм единственият българин тук – казах ù.
Тя се изправи и впери поглед в реката.
– Дай да поплуваме – каза ми – до удавената църква.
– Да бе. Че да ме гръмнат.
– Кой ще те гръмне? Кой го е грижа за църква в ничия вода? Плюс това аз съм плувала веднъж дотам.
С един замах тя съблече тениската си и скочи в реката. Калното течение се завъртя около раменете ù и те блеснаха, гладки кръгли камъчета, които реката беше шлифовала с години. Представих си кожата ù, мека. Едва не се протегнах да я пипна.
Плувахме бавно, стояхме близо до брега. Хванах една мрянка под някакъв камък, но Вера ме накара да я пусна. Най-сетне видяхме кръста над водата. Грамаден, тежък, с ръждясали крака, с ръце, които улавяха залезното слънце.
Кой не знаеше историята за удавената църква? Едно време, преди Балканската, на изток от реката живял някой си богаташ. Деца нямал, нито пък жена, та като легнал да мре, повикал слугата с последно желание – да построят с негови средства църква в селото. Построили църквата на запад от реката, а за да я изпише, селяните повикали отдалеч един млад зограф. Две години майсторът изписвал църквата. Запознал се там с едно девойче, влюбил се в него, оженили се и заживели двамата, на запад от реката, близо до църквата.
Пламнали Балканските войни. След тях и Първата световна. България загубила войните и много българска земя раздали на сърбите. В селото пристигнали трима чиновници – един руснак, един французин, един англичанин. Рекли: това, що се простира на изток от реката, остава в България. Това, що лежи на запад, е вече сръбско. Войници завардили бреговете, решили да съборят моста. Като се върнал младият зограф, той бил заминал да изписва друга църква, войниците го спрели. Не можело, казали му, да прекоси границата, да се върне при жена си.
В отчаянието си зографът насъбрал народ и го заставил да отклонят реката, на запад, на запад, догде не заобиколяла цяло село. Защото заповедта била такава: що лежало на изток от реката оставало в България.
Така и не мога да си представя как са пренасяли тия камъни, тия дървета, как са ги натрупали на камара. Защо войниците не са ги спрели аз не знам. Но отклонили реката и изглеждало, сякаш ще заобиколи тя селото. Ала усукала се реката, облизала с езика си друг път, по-пряк и лесен. Нахлула през долната махала. Погълнала хора и къщи. Дори и църквата, в която майсторът бил вложил две години труд, останала в търбуха ù.
С Вера погледахме кръста, а аз изскочих на брега.
– Дълбокичко изглежда – казах.
Тя ме потупа по гърба.
– Ако те е страх, няма нищо.
Но имаше нещо. Стиснах очи, поех дълбоко дъх и скочих.
– Плувай до кръста! – подвикна тя след мен.
Плувах, като че носех обувки от желязо. Сграбих разпятието и стъпих на хлъзгавия купол. След малко дойде и Вера и за да не я отнесе реката, на свой ред сграбчи кръста.
– Искаш ли погледнем стените? – попита ме.
– А ако се заклещим?
– Ще се удавим.
Тя се разсмя и пак ме сръчка.
– Давай, Носе, гмурни се заради мен.
Отпървом ми беше трудно да се гмуркам с отворени очи. Течението ни теглеше и плувахме с всичка сила, за да достигнем до малкото прозорче под купола. Уловихме решетките и погледнахме вътре. Въпреки мътната вода, очите ми паднаха на тоя стенопис: брадат мъж, коленичил до една скала, с ръце, сплетени в молитва. Мъжът се взираше надолу, а пък в далечината към него летеше малко птиче. Под птичето искреше златна чаша.
– Хубава църква – каза Вера, като се показахме над водата.
– Искаш ли пак?
– Не – каза ми, приближи се и бързо ме целуна по устата.
– Защо така? – попитах и усетих как косъмчетата на ръцете и врата ми се надигат, ако и да бяха мокри.
Тя сви рамене, оттласна се от купола и с тънък смях зашляпа нагоре по реката.
*
* *
Дънките, които Вера ми продаде онова лято, ми бяха с два номера по-големи. И май някой ги беше носил вече. Но мен това не ме притесняваше. Дори спях с тях. Харесвах колко широко стояха около кръста ми, колко пространство, колко западна свобода ми даваха на нозете.
Но на сестра ми Елица животът стана по-тежък. Западът ù пълнеше главата с идеи. Тя често ходеше на реката, сядаше на брега и гледаше смълчана с часове. Въздишаше, а кльощавите ù рамене увисваха, като че земята отдолу я теглеше за ръцете.
*
* *
Минаха се няколко седмици и лицето ù се изпи. Кожата ù посивя, очите ù помътняха. На вечеря не вдигаше поглед от чинията, играеше си с храната. Не говореше с никого, нито с мама, нито с мен. Мълчалива беше като икона на стената.
Селският доктор дойде да я прегледа, но си отиде объркан.
– Отивам си объркан – каза ни. – Здраво е момичето. Какво не му е наред, аз не знам.
Но аз знаех. Тоя копнеж в очите на сестра ми, това разочарование – бях ги видял вече в очите на Вера онзи ден край реката, когато беше пожелала да е българка. Същия посърнал поглед виждах сега у Елица – страшен и заразен, и заради тоя поглед стоях далеч от нея.
*
* *
Цяла година не се видяхме с Вера. Но един ден през лятото на 76-а, както си перях дънките на реката, чух я да вика от другия бряг.
– Носе, ама ти си чисто гол, бе!
Искаше да ме засрами явно. Но аз не трепнах.
– Обичам да търкам задник в носа на Запада! – извиках и вдигнах дънките, от които течеше сапунена вода.
– Що рече? – извика тя.
– Обичам... – почнах, после махнах с ръка. – Какво искаш?
– Носе, имам едно нещо за тебе. Почакай... и... до... църквата. Разбра ли?
– Какво рече? – извиках.
– Почакай да мръкне! И плувай! Разбра ли?
– Разбрах. А ти ще дойдеш ли?
– Моля?
Отказах се да повтарям. Махнах, наведох се и продължих да се пера.
*
* *
Като заспаха нашите, изскочих през прозореца. В стаята на сестра ми още светеше и си я представих легнала, трагично вгледана в тавана.
Скрих дрехите си в един храст и нагазих в хладната вода. На отсрещния бряг виждах фенера на граничаря и цигарата му, с червено огънче в тъмата. Заплувах бавно, за да не вдигам много шум. На места реката така се стесняваше, че можехме да си говорим спокойно от двете страни, но край потъналата църква течението се разливаше широко, половин километър от бряг до бряг.
Стъпих на купола, хлъзгав от тиня и улових една връвчица, завързана в основата на кръста. Издърпах я, а в другия ù край намерих найлонова торба. Гласях се да отплувам с торбата, когато някой рече:
– Подаръче за теб.
Прошепнах:
– Вера?
– Дано да ти харесат.
И тя запляска към мен, но в тоя миг я сграбчи кръг от светлина.
– Кой там? – извика граничарят, а кучето му се разлая.
– Плувай, плувай бе, глупчо – каза Вера и плесна назад, а светлината я последва.
Стисках кръста здраво, без гък. Знаех, не беше шега това. Наложеше ли се, нарушителите ги застрелваха. Но Вера плуваше, без да си дава много зор.
– По-бързо! – подвикна граничарят.
Снопът на фенера му очерта голото ù тяло в нощта. Гърдите ù бяха гърди на жена.
Той я попита нещо и тя му отговори. Той ù заби шамар. Сграби я здраво, за да я опипа, а тя го изрита с коляно в чатала. Той падна на земята и дълго след като тя избяга гола, аз чувах грозния му смях.
Бях гледал мълчаливо. Да бях подвикнал нещо да го спра. Но нали в него беше пушката. И тъй, аз стисках кръста. Край мен реката течеше почерняла с нощ и даже на брега аз още лепнех от мръсната вода.
В торбата намерих старите Верини маратонки. Връзките им бяха в окаяно състояние, лявата беше посъдрана отпред и въпреки това бяха прекрасни. Срамът ме напусна отведнъж, а от вълнение сърцето ми заби тъй силно, че се уплаших да не чуе граничарят. Обух ги и ми лепнаха идеално. Е, всъщност ми бяха малко тесни, добре де, доста тесни, но болката си струваше да се търпи. С тях не вървях, а плувах над земята.
Докато хвърках към вкъщи, някой се изкиска в храсталака. Разшумоля трева. Поколебах се. Сетне се промъкнах и зърнах две тела, как се търкалят по земята. И щях да ги погледам тайно, ако обувките не джвакаха така.
– Носче, ти ли си? – попита момичешки глас.
Момичето се сепна, опита да се прикрие с дреха, но тази вечер за втори път видях женски гърди. Тези сега принадлежаха на сестра ми.
*
* *
Завил се бях през глава в стаята и се мъчех да проумея видяното. Някой влезе.
– Носче? Спиш ли?
Сестра ми приседна на леглото и сложи ръка на гърдите ми.
– Знам, че си буден.
– Какво искаш? – казах и се отвих.
Не виждах лицето ù в тъмното, но усещах оня поглед. В къщата беше тихо. Само татко хъркаше в другата стая.
– Ще ме обадиш ли? – попита Елица.
– Няма. Какво правиш, си е твоя работа.
Тя се наведе и ме целуна по челото.
– Вониш на цигари – казах ù.
– Лека нощ, Носче.
Тръгна да си ходи, но аз я улових.
– Елице, чакай. От какво те е срам? Защо ти не им кажеш?
– Няма да ме разберат. Бобан е от Сръбско.
– Е, и?
Седнах в леглото и поех студената ù ръка.
– И какво ще правиш сега? – попитах, а тя сви рамене.
– Ще взема да избягам с него – каза ми и гласът ù тозчас поомекна, поуспокои се, макар онова, което казваше, много да ме изплаши. – Ще идем на Запад. Ще се оженим, ще си родим дечица. Аз ще работя като фризьорка в Мюнхен. Бобан там имал братовчедка. Тя била фризьорка, или пък кучета къпела. Не помня точно.
Разроши ми косата.
– Ех, Носче. Кажи какво да правя.
*
* *
Не знаех какво да ù кажа. Нещастието ù се проточи. По цял ден, по цяла нощ бленуваше да бъде с Бобан, а пък го виждаше нарядко и винаги тайно.
– Само с него съм жива – казваше ми.
После надълго ми разправяше за общите им планове – до Мюнхен щели да стигнат на стоп, щели да живеят у братовчедката на Бобан, а Елица щяла да ù помага в подстригването.
– Работата е сигурна, Носче – разправяше ми, пък аз ù вярвах.
Пролетта на 1980-а умря Тито. Дори и аз разбрах, че в Югославия нещата отиват към промяна. Старите в наше село шушукаха, че сега, Тито като бил затворен в мавзолея, съседката ни щяла да се разпадне. Спомних си едно чудовище, дето го бях видял на кино – сглобено от съшити крака, ръце, тела. Представих си как някой дръпва кончето, дето ги съшива, и как телата и ръцете и краката се разпадат на сто страни. И може би тогава щяхме да си откраднем някое кутренце – тая земя отвъд реката, да я пришием пак към нашата земя. Така шушукаха старите, докато си пиеха ракийката в кръчмата.
А пък младите бягаха към града, търсеха и те сигурна работа. Малко деца останаха в селото, закриха училището и тръгнахме в друго село да се учим с други деца. Мама я съкратиха. Дядо легна болен с пневмония, но баба цял месец го цери с билки и той се пооправи. Татко захвана да работи на две места, а през почивните дни косеше или събираше сено. Нямаше вече време да оре с мен на нивата.
С Вера поне се виждахме често, два пъти месечно даже. Така и не събрах кураж да я питам за граничаря. Нощем плувахме до удавената църква и си играехме около кръста – тихи като водни мишки. И точно там, до кръста, за пръв път я целунах както трябва. Радост ли изпитах, или тъга? Да я прегръщам силно, да вкусвам от дъха ù, устните ù, да я милвам с пръстче по врата, по рамото, гърба? Да сложа длан на гърдите ù и да знам, че друг някой така е правил преди мен, насила, докато аз съм гледал страхлив. Лицето ù сребрееше под луната, а от тъмните ù коси падаше тъмна вода.
– Обичаш ли ме, Носе?
– Много – казах. – Искам все във водата да си стоим.
– Ех, глупчо – каза тя и ме целуна. – Хората в реки не могат да живеят.
*
* *
Юни беше, два месеца преди новия сбор, като разбраха нашите за Бобан. Тъкмо се връщах за вечеря. Заварих ги всички смълчани под лозата. Там беше и попът. И селският доктор. Елица хлипаше с пламнало лице. Попът ù даде да целуне един железен кръст, бръкна в един грамаден менец и я поръси със светена вода. Докторът си стегна чантата и като я вдигна, вътре издрънчаха стъкълца. На път към портата ми намигна. А попът, преди да си иде, ме прасна по челото с връзката чимшир.
– Какво е положението тука? – рекох, а от мен се лееше светената вода.
Дядо поклати глава. Мама хвана сестра ми за ръката.
– Стига плака.
– Татко – рекох, – защо ми намига докторът? И защо попът е домъкнал такъв грамаден менец?
– Защото, Носе – каза татко бесен, – не менец, ами олимпийски басейн да беше донесъл, пак нямаше да можем да измием на сестра ти срама.
– Това пък – казах – как да го разбирам?
– Разбирай – каза татко, – че сестра ти е бременна. Разбирай, че ще я женим.
*
* *
Издокарахме се и отидохме на реката. От другата страна вече ни чакаха Бобан с техните. Мама ми беше колосала яката със захарна вода и тая вода се стичаше по гърба ми на лепкави вади. Засърбя ме и тръгнах да се чеша, но дядо ме нахока. Да съм се държал като мъж, каза, и гърбът още повече ме засърбя.
Отсреща, през реката, таткото на Бобан се провикна:
– Искаме на дъщеря ви ръката.
Моят татко измъкна едно шише и пи ракия. После даде на всички. И аз пих, и гърлото ми пламна. Задавих се, а дядо ме тупна по гърба, сетне поклати глава. Татко ми взе шишето и ливна малко на земята, за умрелите. Отсреща направиха като нас.
– Даваме ви ръката на дъщеря си – провикна се татко. – Ще ги оженим на сбора.
Сватбата на Елица щеше да е гвоздеят на тоя сбор. Приготовленията бяха славни. Вера ми обади, че на Михалаки специално му разрешили да прехвърли оттатък реката седем телета, че две вече били заклани за суджук. Двамата с нея се срещахме често и тайно при удавената църква.
Веднъж след вечеря насядахме под лозата. Големите пушеха и обсъждаха сватбата. С кака ги слушахме и срещнеха ли се очите ни, усмихвахме се.
– Елице – каза баба и извади един тежък вързоп на масата, – от днес нататък тея са твои.
Сестра ми развърза вързопа и очите ù плувнаха, като позна вътре най-чудната носия на баба, стъкмена за сватбата. Подредиха поотделно бялата конопена риза, шарената престилка, ленената рокля, пендарите, кованите сребърни обици. Елица плахо пипна лена и тръгна да се облича.
– Божичко, дъще – каза ù мама. – Свали си дънките първо.
Без срам, понеже всички сме една кръв, Елица си събу дънките, сгъна ги настрана и леко се пъхна в роклята, която сякаш светеше. Мама ù помогна да си надене ризата. Дядо ù превърза престилката, а татко с треперещи пръсти закачи на ушите ù сребърните обици.
*
* *
Събудих се плувнал в пот. Сънувал бях да вие куче. Светнах и поседях в тишината. Жаден бях и тръгнах към кухнята за вода, а на прага заварих Елица.
– Къде ще ходиш? – рекох ù.
– Тихо, дечко. Ей сега се връщам.
– При него ли отиваш?
– Да му ги покажа – и раздрънка обиците в ръка.
– Ами ако те хванат?
Елица долепи пръст до устни. Врътна се на пета, дънките ù лекичко изшумоляха и тя потъна в мрака. Насмалко не събудих татко, но как да съдиш човек, стане ли въпрос за любов? Вярвах ù. Вярвах ù, че знае какви ги върши.
Дълго не ме хващаше сън. Мислех си как бях сънувал куче да вие. Откъм реката зачатка автомат. Граничарските кучета се разлаяха и селските им отвърнаха. Лежах, като че бях от камък, и не помръднах дори когато някой заблъска по външната порта.
Сестра ми никога не плуваше до сръбския бряг. Все Бобан идваше при нея на нашия. Но тая вечер, един Господ знае защо, уговорили си били среща в Сръбско, за последно преди венчавката. Граничаринът бил новобранец. Видял я да излиза от реката. Креснал им да спрат на място. Като се обърнала Елица да бяга, два куршума я мушнали в гърба.
Ей тая гледка аз никога не искам да спомням:
Михалаки с гръм и пушек лети по реката, а в лодката му легнала сестра ми.
*
* *
Него лято нямаше сбор. Имаше две погребения. Облякохме Елица в сватбената ù носия, положихме я чудна в страшен ковчег. Сребърните обици не бяха до нея.
Цяло село се сбра отсам реката. Отсреща се събра другото село, да си заровят момчето. Виждах му гроба – земя като нашата. Баба комунистическо безбожие не търпеше, та бяхме викнали трима попове да пеят. Стискахме свещи и отсреща стискаха свещи, и лумнаха по бреговете пожари – две ръце от огън, несплетени. А между ръцете течеше реката.
Първият поп запя и от двете страни на реката всички го слушаха. Пък аз не откъсвах очи от Елица. Да я прежаля не можех и главата ми се размъти.
– Род прехожда и род дохожда – май чух попът да пее, – а земята пребъдва довека. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятърът вее към запад, към Сърбия, а всички реки текат на изток от запада. Каквото е било, пак ще бъде, и няма нищо ново под слънцето.
На отсрещния бряг запя друг поп. Като камъни се трупаха на сърцето ми думи. Колко много искам, рекох си, да съм като реката, без памет. И как не искам да съм като земята, дето всичко помни.
*
* *
Мама напусна фабриката и се заключи вкъщи. Каза, че ръцете ù горели от кръвта на дъщеря ù. Татко често-често взе да се отбива при казаните в края на селото. Избистряла му се главата, каза, като помагал да сипват праскови, сливи и грозде; и вкусвал от първака само колкото да го опита, колкото съвет да дадял.
Не мина много и го уволниха от двете работи, и на мен се падна да изхранвам семейството. Цаних се миньор, понеже плащаха добре и понеже исках с кирката си да я изкормя тая земя.
Контролът по границата се затегна. По двата бряга опънаха мрежи, отделиха буферни зони там където се стесняваше реката. Забраниха сборовете. С Вера не се срещахме вече. Все по-рядко се качвахме на двата баира, и от там се гледахме като точици в далечината.
Почти всяка нощ сънувах Елица.
– Видях я на прага малко преди да излезе – разправях на мама. – Можех да я спра.
– Че защо не я спря тогава? – казваше мама.
Често ходех на реката и мятах камъни през оградата, и си представях сребърните обици, полегнали на тинестото дъно.
– Върни си ни обиците! – крещях ù. – Безгръбначна крадло!
*
* *
В мината работех на две смени и поспестих някой лев. Грижех се за мама, а тя все по-рядко ставаше от леглото. От време на време ходех на казаните да дам на татко малко хляб и сиренце.
– Мама е болна – виках му, пък той се правеше на глух.
– Дай огън – току креснеше и приклякваше до чучура да вкуси първака.
Отначало с Вера си пишехме, но все по-дълго минаваше от писмо до писмо. Един ден, лятото на 90-а беше, получих ей тая бележчица:
"Мили мой Носе, ще се женя. Искам те на сватбата. Живея в Белград. Изпращам ти пари. Идвай."
В плика естествено пари нямаше. Откраднали ги бяха по пътя.
Ден подир ден препрочитах писмото. Буква по буква я виждах как го изписва с тънък почерк. Виждах и другия мъж, дето беше влюбена в него, и си мислех дали и него така обича, както беше обичала мен, там до кръста в реката. Реших да си извадя международен паспорт.
*
* *
Две седмици преди сватбата мама умря. От какво, докторът не можа да ни каже. От мъка, рекоха оплаквачките и си покриха главите с черни забрадки, все едно с пепел ги посипваха. Гузен, татко си довлече пиянството в пустата къща. 
Един ден ми сипа чаша ракия. Рече ми на един дъх да съм я изпиел. Довършихме бутилката. Погледна ме в очите и ми стисна ръката. Мислеше горкият, че здраво я стиска.
– Сине – каза, – искам за последно да видя нивата.
Криво-ляво изскочихме от селото. Ударихме втора бутилка. Седнахме на нивата, умълчани вперихме поглед в нея. Цялата нива сега беше трън и коприва.
– И каква стана тя, Носе? – каза ми татко. – Аз мислех, че здраво го стискаме гада, с двете ръце. Ти нали помниш какво ти виках? Дръж го, виках ти, гада, стискай го здраво, че да сме наред. Ей, Носе. Бъркал съм се значи.
И се изплю срещу вятъра, в собственото си лице.
*
* *
Три години се минаха, преди Вера пак да ми пише. Носе, писа ми, роди ми се син. Изпращам ти снимка. Кръстихме го Владислав. Познай на кого? Идвай на гости. Пари имаме, не се притеснявай. Горан тъкмо се върна от служба в Косово. Идваш ли?
Татко поиска да види снимката. Гледа я дълго и очите му се наляха.
– Боже, Носе – каза. – Нищо не виждам. Ослепял съм значи.
– Ще викам доктора.
– Викай го. Ама за тебе. Слушай – каза ми, – остави мината. Тая кашлица те тегли към трапа.
– И като я оставя, пари откъде?
– Все ще намериш да ме заровиш. После заминавай.
Приседнах до него. Сложих ръка на челото му.
– Огън. Ще викам доктора.
– Носе – каза татко, – изясни ми се всичко. Слушай сега бащиния завет: махни се. Тука за теб живот няма. Забрави сестра си, забрави майка си, забрави и мене. Бягай на Запад. Цани се работник я в Испанско, я в Немско. Почни на чисто. Скъсай ги всички окови. Тая земя е куче, сине. От куче добро не чакай.
Сграби ме за ръката и я целуна.
– А, тичай да викаш попа.
*
* *
Блъсках в мината до пролетта на 95-а. После се сдърпахме с началника. Голям гражданин се беше извъдил той, отскоро в наше село. Не ми разбирал диалекта, като му поисках допълнителна смяна.
– Не ти разбирам диалекта бе, майна – вика ми. – Много по сръбски го даваш.
Светнах му една и ме уволниха.
Оттам насетне се запих в кръчмата. Чат-пат разпервах ръка, колкото да видя да не съм ослепял вече. Тежкò на тоя като мен, последния в рода си. Мислех си за татковия завет. Глуповат ми се чинеше. Мислех си и за сестра ми. Нищо не бях сторил да ù попреча. Оставил я бях да плува към смъртта си.
Всяка нощ един сън сънувах. Гмуркам се значи край удавената църква. Гледам през прозорчето, а по стените не виждам вече свети мъченици. Наместо светии виждам сестра си, мама и татко, баба и дядо, Вера, народа от наше село, народа от Сръбско – изписани по стените, все в мене вперили очи. Тръгвам да изплувам, пък ръцете ми заклещени о решетките.
Всяка нощ с крясък се будех. А гласът на Елица все ми кънтеше в ушите.
– Много ме съмнява – кънти гласът ù – тея обици да са от чисто сребро.
*
* *
Пролетта на 99-а Щатите нападнаха Сърбия. Косово, там дето преди векове сърбите бяха склонили глава пред феса, пак стана бойно поле. На няколко пъти американски изтребители профучаха с гръм над наше село. Изглежда късо им беше сръбското небе при тая страшна скорост, та си откъсваха от нашето, завъртаха и тръгваха пак да пускат бомби над съседите. Не ме изненада новината, че мъжът на Вера загинал. Писмото ù завършваше така: Носе, освен детето си имам само теб. Моля те, ела. Друг нямам.
Него ден, като получих писмото, скочих в реката и плувах до удавената църква, както си бях обут и с дрехи. Улових кръста и дълго зъзнах във водата. Накрая се гмурнах, чак до дъното. Сграбих решетките на черковната порта и стиснах яко, а пък дробовете ми писнаха. Да кажа, че видях живота да ми минава пред очите – хубав миг след тъжен, не мога. Да кажа, че кака, окъпана в райски огън, излезе да ми улови ръката, пак не мога. Едно чувах само: как бумти реката и как бумти кръвта ми.
Аз съм страхливец. С грозен нос съм и с мише сърце. Да се удавя мога само в шише от ракия. Изплувах. Прострях се на брега. И като поемах въздух с нова жажда, небето се разтърси и аз съзрях как изтребител от сребро напуска Сърбия. Изтребителят гръмна над мен и аз видях, че го преследва ракета, която бързо губеше височина. Ракетата просвири и се заби в реката, в ръждясалия кръст, в удавената църква. Грамаден кален пръст се вдигна към небето.
Тозчас писах на Вера: Като умря кака, половината ми свят се свърши. Като умряха нашите, се свърши целият. Мислех си, тая смърт е за нещо наказание. Прикован съм, мислех си, към наше село, а пък кокалите в земята не ми дават да мръдна. И чак сега разбирам, че тая смърт за мене е освобождение. Смърт по смърт и брънка по брънка падат оковите. Ако църквата може ей тъй да съсече каменния си корен, значи и аз мога. Свободен съм вече. Чакай ме.
Спестя ли пари – идвам.


Текстът за преразказ на матурите в седми клас - "На Изток от Запада"

© Издателство "Сиела"




Не след дълго някакви гърци отвориха в село птицеферма. Дадоха ми да проверявам да не влизат пукнати яйца в корите. Заделях по някой лев, мъчех се да пия по по-малко. Дори къщата изчистих. Долу в мазата, в една прашясала кутия намерих Верините маратонки, забравените цветчета. Отрязах им върховете, обух ги и тъй хубаво ми стана, тъй бърз се усетих, бърз и лек. Ех, братчета нещастни. Останали без връзки, износени от крачки в кръг. Сега къде ще ме заведете?
Изкопах два буркана с пари, дето ги криех в двора, метнах се на рейса и в града купих долари. Като се върнах в селото, занесох на гробищата карамфили, че да поискам от умрелите прошка. Оттам отидох на реката. Оставих си малко пари за подкупи, а другите мушнах в една найлонова кесийка. Сложих вътре и снимката на Владислав. Пъхнах всичко в джоба, замижах и заплувах към Сръбско.
Водата – хладна. Течението – силно. Върти изгнила шума. Край мен минава дънер без кора, и той прогнил. Пък аз се чудя – кое ни приковава към земята? И към водата кое ни връзва?
На сръбския бряг двама граничари ме държаха вече на мушка.
– Двеста – казах и измъкнах подгизналата пачка.
– Че на нас ни е по-лесно да те гръмнем.
– Пък аз викам, целувчица ще ми дадете. По дупето ще ме щипнете.
Разсмяха се. Това му е хубавото на нашите две държави, това, дето все ни тегли към дъното: ако нещо не можеш да го купиш с пари, с много пари ще го купиш.
Наброих им още двеста.
Заведоха ме до един граничен пункт. И там платих. Примолих се на един турчин, тираджия, да ме хвърли до Белград. В Белград си хванах такси. Показах на таксиджията плика от Вера.
– Ей на този адрес ме карай – казах.
– Ти бугарин ли си? – рече таксиджията.
– Че има ли значение?
– А-а-а – рече ми, как да нямало. Ако да съм бил сърбин, арно било. Ако да съм бил я бугар, я хърватин, я албанец, не било арно. И мюсюлманин ако съм бил, пак не можело.
– Ей на този адрес ме карай – казах му. Пък той се обърна и ме фиксира със сини очи.
– Па ке те питам – каза, като се мъчеше да ми влезе в диалекта. – Бугарин ли си, србин ли си?
– Не знам какъв съм.
– Е, айде, като не знаеш – каза, – слазяй от колата. Копеле бугарско со крив нос. Пуснахте американците на нас да ни пускат бомби, базите си им дадохте. Славянски бракя!
И като слизах от таксито, наплю ме.


*
* *
И ето ни сега, пак в началото. Тъпча пред Верината квартира, с цветя в едната ръка и "Милка" в другата. Репетирам си въпросчето, как да я поздравя, какво да ù кажа. Дали малкият ще ме хареса? Ами тя? Дали ще ми даде да ù помагам? Да остана, за да го отгледаме заедно? Да се оженим? Да си народим деца? Понеже аз най-сетне съм готов.
Желязна решетка прегражда вратата. Звънвам, а от другата страна чувам как шляпат малки крачета.
– Кой там? – пита тънко гласче.
– Аз съм – казвам. – Нос.
– По-близо до шпионката.
Навеждам се към шпионката.
– До долната.
Коленича, че да ме види момченцето в дупката, дето са я пробили специално за него.
– По-близо – казва ми и млъква за малко. – Мама ли те подреди така?
– Дребна работа.
Отваря вратата, но не и решетката.
– Извинявай, чичо, ама не е баш дребна – казва ми съвсем сериозно.
– Пусни ме да вляза.
– Сам съм. Но седни отвън, ако искаш, и ги почакай. Аз ще поседя с тебе.
Сядаме от двете страни на решетката. Хлапето е ситно и много прилича на Вера. Нейните очи, нейната брадичка, нейното светнало бяло лице. Всички тея неща времето ще ги промени.
– Откога не съм ял "Милка" – казва ми, като мушвам шоколада през решетката. – Благодарим, чичо.
– От непознати храна взема ли си?
– Ти не си непознат. Ти си Нос.
И почва да ми разправя за детската градина. Момче някакво го биело. А лицето му тъй посърва. Ех, приятелче малко, колко важни ти се виждат сега тея проблеми.
– Обаче аз съм войник – казва ми, – като тате. Без бой няма да се дам.
После млъква. Дъвче шоколада. Предлага ми едно блокче, пък аз отказвам.
– Мъчно ли ти е за тате? – питам го, а той кимва.
– Обаче сега си имаме Дадан и мама е щастлива с него.
– Кой Дадан? – питам.
Гърлото ме стяга.
– Дадан – казва хлапето. – Вторият ми татко.
– Вторият ти татко – казвам и облягам глава о леденото желязо.
– Много е добър той с мен – пропява сладкото гласче, а аз се боря с отровните си мисли.
Асансьорът пристига с трясък. Вратата се отваря и от кабината блесва светлина. Дадан, висок, хубав в лицето, изскача с пазарска мрежа, а в мрежата картофи, кисело мляко, праз, ръчен хляб. Поглежда ме и кимва объркан.
След него слиза Вера. Лицето ù все същото – грейнало, позвездено от луничките. И устните ù същите – плътни и пламнали.
– Боже – охва, и старото петънце, горе на устната, и то пламва червено. И ето я – увисва на врата ми, а пък земята под краката ми се срива. Изглежда свършило е всичко вече. Тя си е намерила друг мъж, друг мъж ще се грижи за нея. Има си нов живот, а в него за мен няма място. Само след миг ще се усмихна, вежливо ще ги последвам в тясната квартира. Ще изям каквото ми предложат за вечеря – таратор и мусака. Владислав ще ми попее, ще ми порецитира, а аз ще слушам. Докато Вера го слага да спи, ще поговоря с Дадан – или по-скоро той ще поговори с мен. Ще ми разправи колко много я обича, какви взаимни планове кроят. Аз ще го слушам и ще кимам. Накрая той ще си легне. И ето, двама с Вера ще нагазим дълбоко в нощта. Тя ще допие виното на Дадан, ще сложи ръка на моята и ще ми каже: "Мой мили, Носе", или нещо в подобен смисъл. И даже в този миг аз няма да се престраша. На другата сутрин ще се вдигна рано, уморен, немигнал цяла нощ. Като страхливец ще се измъкна, без да се сбогувам, и ще си ида у дома на автостоп.
– Мой мили, Носе – казва Вера и наистина ме превежда през прага. – Изглеждаш ми смазан от път.
"Смазан". Ей тая дума казва. И изведнъж ме фрасва мисълта, тъй както мотика фрасва змията по главата. Пада и най-последната окова. Вера и Дадан ще ме освободят. Освободя ли се от тях, аз от миналото се освобождавам безвъзвратно.
И пак се чудя – кое ни приковава към земята? И към водата кое ни връзва?
– Слушай, Вера – казвам. – Така хубаво, както ей в тоя миг, никога не ми е било.
А тя ме води през тъмен коридор.
Нито съм река, мисля си, нито съм от глина.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (9)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на 2.5
    2.5
    Рейтинг: 1402 Неутрално

    Хубав разказ. Не мога да преценя, доколко е подходящ за седмокласници...

    I Want To Believe
  2. 2 Профил на Логика
    Логика
    Рейтинг: 1291 Неутрално

    Според мен, този разказ не е подходящ за седмокласници. Този разказ е добър за хора около 30тте, но за пубертети- не става...

    ЗЗД Чл. 49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа
  3. 3 Профил на tucker case
    tucker case
    Рейтинг: 932 Весело

    дали и една десета от седмокласниците биха изтърпели да го дочетат докрай...?

    Now what's a few miles between the beauty and the beast...
  4. 4 Профил на Чардо
    Чардо
    Рейтинг: 1291 Разстроено

    До коментар [#1] от "2.5":


    [quote#1:"2.5"]Хубав разказ. Не мога да преценя, доколко е подходящ за седмокласници... [/quote]
    Че е хубав ?
    Хубав е !
    Но като си знам внуците седмокласници , а и какво ми разказаха за днес как е минало -
    хич не е за тях !

    Вярвам, Господи, помогни на моето неверие! Марко гл.IХ,ст.24
  5. 5 Профил на 2.5
    2.5
    Рейтинг: 1402 Неутрално

    До коментар [#4] от "Чардо":

    Ако идеята е по такъв начин да поставят децата при равни условия, бих се съгласил, но тогава това е и сериозно изпитание за оценяващите...
    Стискам палци на вашите кандидати!
    😀

    I Want To Believe
  6. 6 Профил на Чардо
    Чардо
    Рейтинг: 1291 Весело

    До коментар [#5] от "2.5":

    Те са братовчед и братовчедка
    е са ми доведени от щерките на баб Диди и израснаха покрай мен още от 6 годишна възраст, та съм сигурен , че са приели доста от това за което съм им говорил.
    Разликата между тях е само 14 дена и още преди да тръгнат на училище се занимавах с тях -=- всичко останало: майки, бащи и баб -=- на бач !
    А и първородната ми внучка днес бе на матура пак по български , ама като се прибере по-късно ще си говорим по скайпа какво е направила .
    Приятна вечер !

    Вярвам, Господи, помогни на моето неверие! Марко гл.IХ,ст.24
  7. 7 Профил на Николов
    Николов
    Рейтинг: 1166 Весело

    "Какво пише? – попитах я.
    – На една група името. Пеят една песен: "смооооок на дървооото". Нали я знаеш?"

    Яко.

    “If you give people a good enough ‘why’, they will always figure out the ‘how’.” – J. Belfort
  8. 8 Профил на Petleshev
    Petleshev
    Рейтинг: 2882 Неутрално

    Абе... Знае ли един сегашен седмокласник, какво беше тогава да ти купят дънки... Или маратонки... Може и да са чували за дойче марки, ама не знаят, че се купуваха на черно и се пазиш и се чудиш да не те изпее някой в милицията...! Долно и мръсно време беше!

    Иначе, много хубав разказ...! И не е за сегашни седмокласници...!

    Бивш tww09306483.
  9. 9 Профил на Додо
    Додо
    Рейтинг: 897 Неутрално

    То тук, в Дневник, не се знае калко ще се хората, които ще прочетат да края този разказ, да не говорим за седмокласници.
    Хубавото е, че е било само откъс.
    Но, и аз смятам, че този текст не е подходящ за тях. Самият разказ е хубав, нищо чак толкова значимо, но е хубав, има идея в него. Но пак казвам, не е за тях.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK