Откъс от "Момчето пораства. Приключения в Африка" на Роалд Дал

Откъс от "Момчето пораства. Приключения в Африка" на Роалд Дал

© издателство



По книжарниците вече е продължението на автобиографията на любимия автор на милиони деца по света Роалд Дал "Момчето пораства. Приключения в Африка", съобщиха от издателство "Ентусиаст". От самолетни катастрофи до сблъсъци с отровни змии, книгата разкрива дръзките и опасни приключения на писателя след заминаването му от Англия.


Ако в "Момче" Дал разказва за детството си, изпълнено с радости, чудатости и интересни случки за сладкарници, шоколади и зли старици, то тук читателите имат възможността да се срещнат с по-сериозни теми като тези за порастването и войната.


В първата част на книгата Роалд Дал продължава личната си история оттам, където свършва разказът в "Момче". В нея той пише за заминаването си за Източна Африка, за да започне първата си работа. Но понеже всяка работа, пък била тя и в Африка, не е особено интересна, авторът описва само събитията, които са оставили трайна следа в живота му. Във втората част децата се запознават с времето му като летец по време на Втората световна война, когато всеки един миг е изпълнен с приключения и вълнуващи преживявания.




В рубриката "Четиво" "Детски Дневник" представя "Момчето пораства. Приключения в Африка", предоставен от издателство "Ентусиаст". Читателите на "Детски Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.


Напът за Африка


Корабът, с който потеглих от Европа за Африка през есента на 1938 г., се казваше "Мантола" и представляваше старо корито с олющена боя, тежащо 9000 тона. Имаше само един висок комин, а моторът му бръмчеше толкова силно, че чашите по масите в столовата подрънкваха.


Пътуването от лондонското пристанище до Момбаса щеше да продължи две седмици и по пътя щяхме да спрем в Марсилия, Малта, Порт Саид, Суец, Порт Судан и Аден. Днес можете да стигнете до Момбаса със самолет само за няколко часа, без да спирате на приказнокрасиви места, но през 1938 г. подобно пътешествие включваше множество спирки и Източна Африка се намираше сякаш много по-далеч от Англия, особено ако договорът ви с компания "Шел" повелява да останете там три години, преди да се приберете у дома. Заминах на двайсет и две години. Щях да навършва двайсет и пет, преди отново да видя семейството си.


От пътуването най-ясно помня необикновеното поведение на спътниците ми. Дотогава не се бях сблъсквал със строителите на Империята – онази особена порода англичани, които цял живот работеха в отдалечени краища на Британските територии. Не забравяйте, че през 30-те години на ХХ в. Британската империя още същест- 12 13 вуваше в някогашния си вид и мъжете и жените, които я носеха на плещите си, представляваха определен тип хора, които повечето от вас едва ли са виждали, а днес вече няма как да срещнете. Смятам, че имам голям късмет, задето успях да зърна този рядък вид, докато все още бродеше по земята, защото днес той е напълно изчезнал. По англичани от англичаните и по шотландци от шотландците, те бяха най-чудатите хора, които някога съм срещал. Говореха например свой собствен език. Ако работеха в Източна Африка, изреченията им бяха изпъстрени с думи на суахили, а ако живееха в Индия, речта им представляваше съвкупност от всевъзможни диалекти. Освен това имаше цял набор от изрази, който беше универсален за всички тях. Наричаха например аперитивите преди вечеря "сандаунър" – питие по залез слънце. Алкохолните напитки, консумирани по всяко друго време на денонощието, бяха "чота пег" – малко питие. Съпругите им бяха мемсахиб. За глагола "оглеждам" използваха думата "шуфти" и оттам произлизаше прозвището на английските разузнавателни самолети в Близкия изток по време на последната война – хвърчащи шуфти. Всичко нискокачествено беше "шензи". "Вечеря" беше "тифин" и така нататък. С жаргона на строителите на Империята може да се напълни цял речник.


За мен, обикновен младеж от предградията, беше много вълнуващо внезапно да се озова сред тълпа от жилави, загорели от слънцето работници и колоритните им костеливи жени, а най-интересна ми беше тяхната ексцентричност.


Изглежда, когато на британците им се налагаше да живеят години наред в земи с горещ и влажен климат сред чужди народи, единственият начин да запазят раз- 14 съдъка си, беше да си позволяват някои чудатости. Създаваха си странни навици, недопустими в Англия, но напълно възможни в далечна Африка, Цейлон, Индия или Британска Малая. На всички пътници на "Мантола" им хлопаше дъската по своеобразен начин и по време на цялото пътуване имах чувството, че наблюдавам един вид непрестанна пантомима. Сега ще ви разкажа за някои от основните комедианти.


Делях каюта с управителя на текстилна фабрика в Пенджаб на име У. Н. Савъри (изумих се от инициалите, когато ги видях върху куфара му) и аз спях на горната койка. От леглото ми през кръглото прозорче се разкриваше идеална гледка над палубата със спасителните лодки към безбрежния син океан. Сутринта на четвъртия ден от пътуването се събудих много рано. Останах да се излежавам, вперил поглед през прозорчето, и слушах тихото хъркане на У. Н. Савъри на долната койка. Изведнъж покрай прозореца профуча фигурата на гол мъж – гол като маймуна в джунглата – която след миг изчезна! Премина, без да издаде и звук, и затова се зачудих дали не съм видял фантом, привидение, или дори гол призрак.


След минутка-две голият мъж отново мина покрай прозореца.


Този път седнах рязко в леглото. Исках да огледам по-добре голия утринен фантом, затова пропълзях до края на койката и надзърнах през прозорчето. Палубата със спасителните лодки пустееше. Средиземно море беше спокойно и синьо, а жаркото слънце започваше да се подава над хоризонта. Палубата беше толкова тиха и пуста, че започнах да се питам дали действително не съм мярнал привидение, може би призрака на пасажер, 15 паднал зад борда при някое предишно пътуване, който прекарваше задгробния си живот, плъзгайки се по вълните обратно на борда на кораба.


В този миг зърнах движение в далечния край на палубата. Голото тяло се материализира. Но не беше призрак. Мъж от плът и кръв лъкатушеше енергично измежду спасителните лодки и вентилаторите и в пълна тишина се приближаваше към мен. Той беше нисък и набит, с малко шкембенце и гъсти черни мустаци. Когато стигна на двайсетина метра от мен, забеляза, че надничам през прозореца, помаха ми с косматата си ръка и се провикна:


− Добро утро, младежо! Ела да потичаме! Ще подишаш морски въздух и ще влезеш във форма! Ще се отървеш от излишните тлъстинки!


По мустаците познах, че това е майор Грифитс, който снощи на вечеря ми каза, че живее в Индия от трийсет и шест години и сега се завръща отново в Аллахабад след традиционния отпуск в Англия.


Усмихнах се смутено на майора, който продължи да припка по палубата, но не се прибрах в каютата. Не можех да откъсна очи от него. Имаше нещо невероятно невинно, чистосърдечно и ведро в начина, по който препускаше около лодките. А аз, в младежкото си смущение, го зяпах през прозореца възмутен от поведението му. Но също така му завиждах. Завиждах му за безгрижието и ужасно ми се искаше и аз да имам смелостта да изляза навън и да тичам гол. Исках да съм като майора. Копнеех да съблека пижамата си и да хукна по палубата както майка ме е родила, без да ме е грижа дали някой ще ме види. Но не можех да го направя за нищо на света. Изчаках майора отново да се появи.


След малко той се зададе в неустрашим галоп. Реших, че този път ще кажа нещо небрежно, за да демонстрирам, че съм свободомислещ като него и голотата му не ми е направила никакво впечатление.


Но какво виждаха очите ми? ... С него имаше още някого! ... Този път до майора подтичваше друг човек! ... Също напълно гол! ... Какво, за бога, ставаше на този кораб? ... Всички пътници от мъжки пол ли ставаха призори да търчат голи по палубата? ... Нима строителите на Империята изпълняваха редовно сутрешна физзарядка, за която не знаех? ... Боже мили, спътникът на майора като че ли беше жена! ... Наистина беше жена! ... Гола жена! ... С голи гърди като Венера Милоска... Но с това приликите между двете свършваха, защото с приближаването им установих, че жената е мършавата и бледа съпруга на майор Грифитс... Застинах стъписан на прозореца, неспособен да откъсна очи от голото женско плашило, препускащо гордо до също толкова голия си съпруг със свити в лактите ръце и високо вдигната глава, сякаш искаше да каже: "Каква прекрасна двойка сме и какъв великолепен съпруг е майорът!".


− Хайде, излизай навън! – провикна се към мен майорът. – Щом малката мемсахиб може, значи можеш и ти! Петдесет обиколки на палубата се равняват едва на шест километра!


− Прекрасна утрин – промълвих, когато двамата минаха покрай мен. – Изглежда, днес ще е слънчево.


След два часа седях срещу майора и неговата мемсахиб на закуска и при мисълта, че преди малко бях видял същата тази дребничка мемсахиб както майка я е родила, ме побиваха тръпки. Хранех се с наведена глава и се преструвах, че не ги забелязвам.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK