Откъс от "Лелята на Чичо Фьодор или бягството от Простоквашино" на Едуард Успенски

Издателство "Дамян Яков"

Издателство "Дамян Яков"



Издателство "Дамян Яков" съобщи, че на книжния пазар вече е продължението на повестта за деца от Едуард Успенски "Чичо Фьодор, кучето и котаракът" – "Лелята на Чичо Фьодор или бягството от Простоквашино". Книгата е предназначена за деца между 4- и 13-годишна възраст. Преводът от руски е на Таня Балова.


В тихата есен в Простоквашино се задава гръм и трясък – пристига лелята на чичо Фьодор. Тамара Семьоновна е полковник пенсионер и има три килограма награди от армията. Тя решава да въведе ред в къщата и всеки да изпълнява в срок поставените от нея задачи.


Но чичо Фьодор, котаракът Матроскин, кучето Шарик, кравата Мурка и телето Гаврюша не искат да се подчиняват на нейните команди. Заедно с мама и тате те измислят хитри планове как да отклонят вниманието на лелята. Дали ще успеят да си върнат свободата?




В рубриката "Четиво" "Детски Дневник" представя откъс от книгата, предоставен от издателство "Дамян Яков".


5 глава
Загадъчната среща


По пладне се събраха на масата. Матроскин донесе големия самовар, сложи сметаната и дъхавия хляб от магазина. Леля Тамара седеше начело, а останалите – отстрани. Чакаха само пощальона Печкин. Той беше отишъл да нагледа пощата си.


Шарик беше неузнаваем. Матроскин го беше изкъпал с шампоан, беше го накъдрил и му беше вързал голяма панделка на челото. Шарик бе заприличал на силно увеличена позастаряла болонка.


Печкин се появи изневиделица и с радост съобщи:


– Имало е защо да ходя до пощата. Получили са се писма. Едното е за вас, другарко Семьоновна.


– С нашата другар полковник винаги е така – каза Иванов-оглу-Писемски. – Където и да отидем, веднага ù донасят писма. Ту от началниците, ту от другарите по домакинстване. И писма, и телеграми.


– Телеграми нямаше – уплашено каза Печкин.


Леля Тамара отвори плика на цветенца и направо се изблещи. Най-напред позеленя, сигурно от гняв. После посиня от изненада. После пламна от непознати чувства.


– Откъде е писмото? – попита Иванов-оглу. – От Генералния щаб ли?


– Не съвсем – отговори Тамара Семьоновна. – От един боен другар. От разузнаването.


И погледна Шарик. Той си помисли, че това е краят, че е разобличен и всичко ù е ясно. Но на Тамара Семьоновна нищо не ù беше ясно. Писмото много я заинтригува. Тя се опитваше да прецени дали така натъкменият Шарик става за кученце. Според нейните военни понятия кученцето е или немска овчарка, или черен териер, 52 53 или в краен случай – ротвайлер. Шарик определено беше дребничък. А и с тая тъпа панделка. Но после реши, че като за първи път ще свърши работа.


През това време навън започна да ръми есенен дъждец. И дори прехвръкнаха снежинки. Леля Тамара каза:


– Ох, скъпи граждани, а дали ще ви се намерят гумени ботуши и плащ-палатка трети размер?


Котаракът Матроскин попита някак ехидно:


– Да не се каните да правите обход?


– Не – отговори леля Тамара, – но когато бях в своята част, обичах вечер преди лягане да се поразходя с кученцето край реката. Особено боса по снега.


– Куче имаме – възрази чичо Фьодор, – но с другите неща сме зле. Нямаме ботуши ваш размер. И сняг няма.


– Жалко – каза леля Тамара. – Ще трябва да отменя разходката.


– И дума да не става! – викна Матроскин. – Вземете тр-тр Митя. Той ще ви служи и за ботуши, и за плащ-палатка.


– Кой е този тр-тр Митя?


Обясниха ù. Че тр-тр Митя е товарен трактор. И може да се кара навсякъде.


Татко каза на леля Тамара:


– Ще ти го обясня по-простичко, повоенному.


И запя:


Там където пеш не се нагазва,
нито пък брониран влак прелита,
там където танк не би пролазил
би преминал нашият тр-тр Митя.


Леля Тамара много се зарадва на тази възможност хем да се разходи с кученце край реката, хем да не гази в локвите. И започна да се стяга. Тури си голямата шапка с цветя като същинска леха. Начерви се с много ярко червило. Облече си огромното алено вечерно сако и си обу гумените ботушки.


Изведнъж се сепна и каза:


– Ах, ами къде ми е медалът "За военни заслуги"? Ах, ами къде ми е значката "30 години в бойните войски"? Ах, ами къде са ми клипсите във вид на позлатени гранати лимонки? Ах, ами къде ми е голямата брошка във вид на танк Т-34?


Почнаха да търсят накитите ù и разбира се, ги намериха върху гардероба при крадливото гардже Грабчо. Ама я се опитай да му ги вземеш! Грабчо фучи и кълве.


Все пак леля Тамара успя някак да му отнеме медала "За военни заслуги". Колкото до останалото, рече:


– Хайде, карай. Щом толкова ти харесват, нека си стоят при теб върху гардероба. След време ще те направим отличен пощенски гълъб, Грабчо. Или служебно-издирвателна гарга. И за рождения ти ден ще ти подаря всичките си военни значки. Вкъщи имам към три кила. Ти кога имаш рожден ден, Грабчо?


– Той няма рожден ден – казва чичо Фьодор. – Той има Ден на птиците.


– Чудесно – каза леля Тамара. – За Деня на птиците ще го отрупам със значки.


Здрачът още нямаше дори намерение да падне, а тя вече бе подсвирнала на Шарик, бе запалила тр-тр Митя и бе поела към реката.


Шарик препускаше по брега като щур. Наоколо – ни една жива душа, само красивите, наобиколени от горите поля се отдръпват настрана.


Леля Тамара с удоволствие караше покрай реката като същински граничар с танк. И си мислеше: "Колко хубаво е човек да остане насаме с природата!"


... А у професор Сьомин избухна истински скандал. Бабата с метлата беше прочела писмото и не го пускаше да ходи никъде.


– Това е някаква мошеничка, която се опитва да те примами. Като те ожени за себе си, ще видиш ти тогава.


– Защо непременно трябва да е мошеничка? – пита професорът. – Може пък да е някоя честна труженичка от колхозните поля. Или просветлена от природата жена, която живее във вилата си. Те са зажаднели за културно общуване.


– Аха! – казва бабата, – станаха вече две. Значи са цяла банда.


От мъка бабата с метлата премете цялата къща, че и верандата дори.


– Ти вече не си дете, Ерик. Скоро ще станеш на шестдесет и трябва да се отнасяш сериозно към женитбата.


– Ако се отнасям прекалено сериозно към женитбата, завинаги ще си остана ерген. Остави ме, бабче, тази загадъчна непозната много ме заинтригува.


– Значи тръгвам с теб – каза бабата с метлата. – Да не ти завъртят главата. И да не те баламосат. На първа среща човек трябва да ходи с родителите си.


Професорът си облече бяла риза, тури си папийонката и големите гумени ботуши и също зачака да се свечери. И още щом първите отделни сенки от здрача започнаха да се мержелеят във въздуха, излезе от вкъщи. След него се промъкна и бабата с метлата. Тя сигурно и в леглото не се разделяше с нея.


Междувременно Шарик капна от тичане под дъжда. И когато леля Тамара, разхождайки се край реката, за пореден път мина покрай тяхната градина, той се шмугна вкъщи, грабна походната си колиба, тури я на главата си и се втурна да я настигне.


Професор Сьомин върви по брега в едната посока на реката – няма никого. После в другата – пак няма никого. Само някаква дебела леля се вози с трактор. А край нея препуска някакво смахнато куче с кашон на главата.


Той се приближи до лелята и я попита:


– Извинете, да сте виждали тук наоколо една жена с малък пудел в ръцете?


Тамара Семьоновна през това време се бе разхождала с трактора край реката ту насам, ту натам. И не бе видяла никакъв загадъчен непознат от разузнаването. Само някакъв мършав тип от едно време се разхожда под прикритието на една баба с метла. И ето че този тип идва и пита:


– Извинете, да сте виждали тук наоколо една жена с малък пудел в ръцете?


Тамара Семьоновна строго, повоенному, отговаря:


– Съвсем не. – И пита: – А Вие, гражданино, да сте виждали тук един снажен другар с ботуши и плащ-палатка?


– Не, за жалост не съм виждал такъв гражданин.


И двамата още дълго се разхождаха по брега на реката. Докато съвсем се мръкна.


Татко пръв видя, че операция "Запознанство" се е провалила. А Шарик не мирясваше:


– Не сме обмислили всички подробности. Трябва да им уредим среща в селското кафене. Трябва да ги поканим в клуб "Трета възраст". Трябва да им организираме "домашни палачинки".


– Нищо няма да стане – обясни татко. – Аз от личен опит знам всичко за любовта. Когато видях мама, веднага се почувствах като ранен. Нещо отвътре ми се скъса. И разбрах, че без нея никак няма да ми е добре. Щом при тях нещата не са станали така, ако щете с лепило да ги залепите, пак нищо няма да излезе. Само ще страдат.


А Матроскин си помисли: "Че откъде толкова лепило?"

Ключови думи към статията:

Коментари (7)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Трансмач
    Трансмач
    Рейтинг: 684 Неутрално

    От същия автор съм чел и "Гаранционните човечета". Страхотни повести! И на възрастен грабват вниманието.

  2. 2 Профил на jmf29537805
    jmf29537805
    Рейтинг: 700 Неутрално

    Пощальонът Печкин е голям пич.

  3. 3 Профил на ajsayder
    ajsayder
    Рейтинг: 3195 Неутрално
  4. 4 Профил на babyroo
    babyroo
    Рейтинг: 706 Неутрално

    Това не е проза за деца, (извънсъветски). Бих го определил като постсъветски, посттравматичен синдром...

    roo
  5. 5 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 11905 Неутрално

    Много свежо. Аз съм почитател на Чебурашка :)
    "3 килограма медали" :)

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  6. 6 Профил на gesand
    gesand
    Рейтинг: 323 Неутрално

    "Надолу по вълшебната река" е най-страхотната детска книга. А тази, като гледам, май ще я търся в оригинал...

    Някой да знае какво значи "силно увеличена позастаряла болонка"?

    And all that jazz!
  7. 7 Профил на Peni Nikol
    Peni Nikol
    Рейтинг: 11251 Неутрално

    Не е лошо, леко за четене.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK