Откъс от "Рестарт на детския ум" на Виктория Л. Дънкли

Откъс от "Рестарт на детския ум" на Виктория Л. Дънкли

© Дневник



В рубриката "Четиво" днес "Детски Дневник" публикува откъс от "Рестарт на детския ум" на американския психиатър Виктория Л. Дънкли. В нея авторът описва симптомите на Синдрома на електронния екран - състояние, характерно за децата, използващи всеки ден телевизори, телефони, таблети и компютри, и предлага оздравителна програма за отказ от устройствата и възстановяване на психическото здраве. Текстът е предоставен от издателство "Пан", а преводът е на Борис Христов.


Да форсираш двигателя на място


Вечерта преди тържеството, на което сестра му Лиз ще получи гимназиалната си диплома, деветгодишният Ейдън седи със своите родители и роднини на празничната трапеза, отегчен от разговорите "за големи" и от факта, че цялото внимание е насочено към абитуриентката*. Момчето няма търпение да се върне към своята видеоигра!


Преди вечеря мама (колко досадно) го покани да се присъедини към семейството, а след това се ядоса, понеже той се забави няколко минути, за да достигне следващото ниво и да запамети играта си. Ейдън се чувства неспокоен заради много хора у дома – върти се на стола, сякаш не може да си намери място, и потропва нервно с пръсти по масата в очакване да му разрешат да се върне в стаята си.




Най-сетне му позволяват да стане от трапезата и той се настанява в ъгъла на дивана в дневната, за да играе на своята конзола Nintendo DS. През следващия час и нещо компанията напълно забравя за него. Макар вече да е играл повече, отколкото би искала, майка му го оставя да продължи, давайки си сметка, че семейните събирания му действат малко изнервящо. Освен това така поне е зает с нещо. Какво толкова лошо може да се случи? – успокоява се тя. Това е само за днес.


Междувременно обаче назрява свирепа буря. В хода на играта мозъкът и психиката на Ейдън постепенно попадат в плен на свръхстимулация и възбуда – истински пожар! Докато той полага усилия да се справя с различни ситуации, да изработва стратегии, да оцелява, да събира оръжия и да защитава земите си, нервната му система превключва на по-висока скорост и се приспособява към нея. Пулсът му се ускорява от 80 на 100 удара в минута, кръвното налягане се повишава от обичайните 90/60 на 140/90 – готов е за битка, но всъщност просто седи на дивана и движи само очите и пръстите на ръцете си. Конзолата практически приковава погледа му в екрана си и изпраща сигнал след сигнал: "Ясен слънчев ден е, времето за лягане дори не е наближило!".


Нивата на невротрансмитера допамин в мозъка се повишават, помагат му да запази интереса и вниманието си върху изпълняваната в момента задача и повдигат настроението му. Интензивната зрителна стимулация и ответната активност завладяват мозъка му и той се приспособява към високите нива на дразнения, затваряйки други части, които смята за маловажни.


Визуално-моторните зони в мозъка му се активизират. Кръвта се оттегля от червата, бъбреците, черния дроб и жлъчката в посока крайниците и сърцето – готов е да се бие или да търси спасение! Системата за възнаграждение в мозъка му също се активизира от притока на допамин. Ейдън е толкова обсебен от играта, че не забелязва по-малката си сестричка Ариана да се приближава, докато тя не покрива екрана с пълничката си длан, опитвайки се да привлече вниманието му.


– НедЕЕЕЙ!! – изкрещява той и грубо я отблъсва встрани. Ариана пада назад, избухва в сълзи и изтичва при майка си, която тихо се проклина, че е оставила Ейдън да играе толкова дълго.


– Добре, това беше. Време е да се приготвяш за лягане. Обличай пижамата, ако искаш, хапни нещо дребно и после – в леглото – казва тя, издърпва конзолата от ръцете му, като я изключва с рязко движение.


Ейдън отправя яростен поглед към майка си. Как смее да му проваля играта заради глупавата Ариана!


– Добре! – изкрещява той, изтичва нагоре по стълбите и затръшва вратата на стаята си. Примитивните дялове на мозъка му действат на пълни обороти, превръщайки го в разярено животно, готово да се бие с всеки противник. С един замах Ейдън сваля завивките си от леглото и запраща нощната лампа на пода, предизвиквайки силен трясък. Продължавайки да мисли колко зле са се отнесли с него и как да си отмъсти за това, той рита стената няколко пъти, след което удря с юмрук вратата, пробивайки голяма дупка в нея.


На долния етаж роднините му седят в тих потрес и шепнешком споделят помежду си, че никога не са го виждали такъв. Бащата се втурва нагоре по стълбите, за да укроти детето. Той спокойно го стяга в мечешка прегръдка в очакване гневът на сина му да отмине.


Когато допаминът в мозъка и адреналинът в тялото на Ейдън започват да намаляват, яростта му губи своята целенасоченост. Сега натрупаната енергия приема неорганизирана, аморфна форма. Момчето се чувства така, сякаш не може да овладее мислите си и да се вземе в ръце. То гледа отнесено, докато таткото му помага да облече пижамата си, след което двамата бавно слизат долу. Нивата на хормоните на стреса все още са високи и това пречи на детето да се отпусне и започне да мисли ясно. То всъщност изглежда малко объркано. Роднините му го гледат със смес от загриженост и любов, но в същото време се чудят дали родителите ще допуснат случилото се току-що "да му се размине". Майката интуитивно усеща, че директният визуален контакт ще го превъзбуди отново, и затова се приближава бавно към него отстрани и започва нежно да гали гърба му.


Когато любимата му леля го поглежда със съчувствие, Ейдън инстинктивно приема намеренията й с подозрение. Работещият в примитивен режим мозък възприема визуалния контакт като предизвикателство и момчето отново започва да се напряга. Майка му се намесва и го отвежда горе в неговата стая. Тя намалява светлината, слага го да си легне и започва да му чете някаква приказка, за да го успокои. Нервната му система се опитва да се саморегулира обратно към нормалното си състояние, но по всичко личи, че все още е в плен на силната възбуда.


Тази нощ, след като най-сетне заспива, Ейдън се буди неколкократно от панически атаки – сърцето му препуска бясно, кръвта пулсира в ушите му. Той изпитва страх от тъмнината и се притеснява, че с гневния си изблик е разстроил и отблъснал родителите си. Междувременно майка му прибира конзолата и решава да я вземе със себе си на работа в понеделник. (Тя всъщност изпитва желание да я изхвърли в кофата за боклук, но все пак става въпрос за доста скъпа вещ!)


На следващата сутрин вътрешната буря на Ейдън е затихнала, но той се чувства, сякаш е потънал в мъгла, апатичен, разстроен и изтощен. Изпитва нарастваща необходимост от нещо сладко, тъй като кортизолът, известен още като хормон на стреса, кара нивото на кръвната му захар да се движи нагоре-надолу. Ще минат седмици, преди тялото, мозъкът и психиката на момчето да успеят да възстановят до известна степен баланса си.
Междувременно майка му потвърждава решимостта си "да се отърве от тези проклети видеоигри".


*Тази история представлява сценарий, основаващ се на действителни събития - бел.авт.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK