Откъс от "Черните камъни" на Хюс Кайер

Хюс Кайер

© Stefan Tell, Издателство

Хюс Кайер



На 77 години, Хюс Кайер е един от най-популярните писатели в Нидерландия както за деца, така и за възрастни и няколко поколения са израстнали с книгите му. Носител е на многобройни награди, сред които два пъти на Германската награда за детска литература, четири пъти на най-голямата нидерландска детска награда "Златен калем" и на Нидерландската национална награда за детска и юношеска литература. През 2012 г. му е присъдена и навярно най-престижната награда за детска литература - отличието "Астрид Линдгрен". Книгите му са преведени на много езици, някои са превърнати в театрални постановки и се радват на голям успех.


Безкомпромисната гледна точка на детето винаги присъства в творчеството на Кайер, но в същото време посредством своите млади герои той рисува прозорлива картина на света на възрастните. Неговата загриженост се разпростира над социалната и религиозна тематика, а в сърцевината на книгите му е посланието за толерантност, разбирателство и човеколюбие.


Преди няколко години на български излезе една от най-популярните му книги - "Книгата на всички неща", а сега предстои и премиерата на "Черните камъни" - и двете в каталога на издателство "Жанет 45". Впечатляващото графично оформление на Люба Халева успява да накара Кайер да пристигне лично за представянето им в София и Пловдив. Първата му среща с читатели ще е на 12 юни от 17:30 ч. в Камерната зала на Драматичния театър в Пловдив, а следващата е на 13 юни от 18:30 ч. в Младежкия театър в София.


Откъс от "Черните камъни" на Хюс Кайер

© Издателство




Откъс от "Черните камъни" от Хюс Кайер
ИК "Жанет 45", 2019
Превод от нидерландски Мария Енчева
Оформление Люба Халева


Каква беше причината? Защо разгадаваше незабавно сложни технически конструкции, а иначе разсъждаваше така мудно?
– Причината – обяви Долон на глас – е в липсата на думи.
Кимна. Истина си беше.
Можеше да си повтаря, че трябва да задава въпроси, ала каква полза, като няма думи? Трябваше да се отправи на лов за думи.
Сири мина покрай него, нарамила коса.
– Да си прекараш деня добре – пожела му тя мимоходом.
Не се обърна.
В походката ѝ личеше отчаяние. Долон можеше да я придружи до градините, да поговори за последен път като дете с нея. Но не го стори. Знаеше, че няма с какво да я разведри.
Утре Сири щеше да даде синовете си на кулата. Нищо не можеше да се направи. Те щяха да се връщат прашни и изтощени като Бодор. Сири щеше да остане самотна в градините.
Очите на Долон се напълниха със сълзи, сърцето му се вледени. Как беше възможно да е очаквал утрешния ден с такова нетърпение?
Кулата беше впечатляваща и идеалът на Народа на кулата беше достоен, но заслужаваха ли двете всички жертви? Откритието на Долон не биваше да утежнява живота на хората.
В този момент му хрумна, че откритието му няма да е някоя техническа конструкция, а нещо различно, нещо, за което още му липсваха думи.
– Последен ден – измърмори той. – Да не го пропилявам.
Отправи се към края на града. Струваше му се, че върви безцелно, докато краката му не го отведоха до колибата на Драмок.
Той се усмихна. Краката му си знаеха работата. Ако имаше човек, който да разбира от думи, то това беше Драмок.
Долон се загледа през храстите, зад които се спотайваше колибата. Щом се запровира през тях, отнякъде се дочу трополене на забързани стъпки и пращене на клони. Някой – човек или животно – побягна. Долон изчака звуците на бягащото същество да заглъхнат, след което изпълзя от храстите.
– Мъдри господине – заговори той, – аз съм, Долон. Днес е последният ден от детството. Може ли да вляза?
– Глупакът от миналия път ли? – изкрещя старецът. – Лудият с шантавото стихотворение?
– Да, мъдри господине – провикна се Долон.
– Какво си въобразяваш, каменоломецо? Защо постоянно досаждаш?
– Обещах ви да дойда пак – извика Долон.
– Гледай ти, гледай ти! – Драмок избухна в дрезгав смях. – Значи аз съм виновен, така ли? Притрябвали са ми безвкусните брътвежи на обичните ми съграждани! Може да съм стар, но не
съм сенилен.
Долон мълчеше.
– Кажеш им нещо дружелюбно – не спираше Драмок – и те ти висват пред вратата като гладни псета. Да те няма, чуваш ли!
Долон въздъхна и седна на земята.
– Тръгна ли си? – изкрещя старецът. – Не. Още не си е тръгнал. Чака отговор на детинските си въпроси. Защо това, защо онова. Дали съм можел да му обясня какъв е смисълът на живота. Дали не е по-добре да си мъртъв. Ах, момче, изтощавам се само като се замисля. Тръгна ли си вече?
Долон откъсна тревичка и налапа крайчеца ѝ.
В колибата на Драмок настъпи продължителна тишина.
– Влизай, откривателю – прозвуча уморено отвътре.
Долон скочи и се шмугна в колибата. Настани се срещу Драмок и зачака. В колибата миришеше неприятно, сякаш и въздухът в нея беше стар като обитателя ѝ.
Драмок се вгледа в гостенина, без да крие неприязънта си.
– Тази младеж! – измърмори той. – Колкото по-безлични са чертите на лицето ѝ, колкото по-силна глупост струи от очите ѝ, толкова по-опасно проблясва амбицията в безукорните ѝ
зъби.
Долон не вдяна нито дума. Изчака Драмок да привърши с оплакванията си.
– И аз съм бил млад – добави старецът, – но поне имам доблестта да се срамувам! А ти ми стоиш тук с тая физиономия, сякаш някой ти е дал право да ме разпитваш! Младежта очаква отговорите да ѝ се сервират на поднос, въобразява си, че така е редно. Аз сам стигах до всеки извод! Но хубаво, питай.
Ще ти отговарям, но няма да обяснявам, защото от много обяснения човек полудява, обезумява, дъската му почва да хлопа, сещаш се. Нищо няма да ти обяснявам.
Долон кимна.
– Имам един въпрос.
Драмок се изкикоти.
– Ето, знаех си – рече той и се вгледа развеселен в сбърченото чело на Долон.
– Вярно ли е – започна Долон, – че на най-горното ниво призовават определен вид момчета?
Усмивката на Драмок застина. Той отмести поглед и въздъхна тъжно.
– Трябва да призная – рече той след малко, – че въпросът ти ми допада.
– А какъв е вашият отговор? – попита Долон.
– Ами какво да ти кажа? Сложно е. Има много ъгли, от които да
– Отговорете ми! – прекъсна го Долон.
Драмок залюля горната половина на тялото си. Почеса се по главата.
– Отговорът ми е "да" – каза той накрая. После впи очи в Долон като змия, която дебне плячката си.
Долон се вгледа безстрастно в Драмок. След малко сведе глава.
– Що за момчета? – попита той.
Драмок си потърка очите и изпъшка.
– Кулата – заговори той, – кулата изтръсква от себе си каменоломците, които бавят строежа или отслабват конструкцията ѝ – и отново се взря в Долон.
Долон не издаваше емоциите си. Държеше се така, сякаш водеше подобни разговори всеки ден.
– Кулата сама ли изтръсква каменоломците, или го правят хората?
– Кулата и Народът на кулата са едно – отвърна Драмок. – Няма какво повече да се каже – добави той строго.
Долон кимна. Разбра.
– Възможно ли е да защитиш момчетата, които кулата изтръсква от себе си? – продължи той.
– Долон – заговори Драмок с друг тон, – ти не си от тях.
– Не става дума за мен – отговори Долон кратко.
– Не става дума за теб ли? – Драмок вдигна изненадан вежди. – Тогава защо въобще се занимаваш?
– Ще ми отговорите ли? – попита Долон хладно.
Драмок люлееше тяло и ръмжеше ритмично. Внезапно плесна глухо с ръце.
– Не знам – рече той. – Може би има начин да излъжеш кулата, но досега не съм чувал някой да го е направил.
Отговорите на Драмок се защураха като призраци из главата на Долон. Старецът беше потвърдил предположенията му.
В думите му нямаше нищо успокоително.
Долон се надигна.
Дори правилните въпроси не му носеха покой. А колко ли още въпроси имаше, които дори не се сещаше да зададе? Хиляди. Хиляди въпроси с хиляди тревожни отговори.
– Последно, мъдри господине – каза той. – Как е възможно вие да сте толкова по-възрастен от всички други каменоломци?
– Причината е тази, че нямам идеали – отвърна Драмок кратичко.
Долон му отправи студен поглед.
– Няма да обяснявам – припомни Драмок.
Момчето кимна. В ума му изплуваха нови въпроси, за които не намираше думи.
– Благодаря ви, мъдри господине. Ще ви оставям.
– Време беше, каменоломецо – изръмжа Драмок.
Долон се приведе, за да мине през отвора на колибата.
– Опитай се преди окаяната си смърт да се отбиеш поне още веднъж, откривателю – подвикна Драмок подире му.
– Обещавам! – изкрещя Долон и се отдалечи.
Когато се събуди на следващата сутрин, Долон забеляза, че в съня си беше прегърнал брат си. Явно се беше вкопчил здраво в него, защото ръката му беше изтръпнала.
Денят на Встъпването.
Долон отиде до отвора на колибата и се загледа навън.
Слънцето вече огряваше най-горното ниво на кулата, докато в основите ѝ беше още мрак. Наближаваше тържественият час.
Слънчевите лъчи се спуснаха към шестото ниво, после към петото; малко по малко тъмнината се оттегли.
Долон въздъхна и излезе. Кулата продължаваше да е най-красивото нещо, което беше виждал някога, и макар копнежът му да се беше примесил със страх, желанието да участва в строежа ѝ не беше отслабнало.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK