Откъс от "Дракончето с шоколадово сърце" от Стефани Бърджес

Издателство "Ибис"

Издателство "Ибис"



Авантюрин е най-свирепият и смел дракон в планината. И тя е готова да го докаже на семейството си, като напусне сигурността на пещерата им и залови най-опасната плячка от всички – човек. Но когато мъжът, когото среща, я измамва да изпие вълшебен горещ шоколад, Авантюрин се превръща в дребно момиче, с малки тъпи зъби, никакъв огън и без нито един драконски нокът.


Тя все още се чувства най-свирепото създание по тези ширини, но сега е открила и своето истинско призвание: да овладее изкуството да приготвя шоколад. Всичко, което трябва да направи, е да си осигури място като чирак (каквото и да е това) в шоколадова къща (което звучи възхитително вкусно) и тя ще успее да се справи с новото предизвикателство за нула време


Изпълнена с шоколадови изкушения великолепна история, чиято героиня научава истинското значение на това да бъдеш силно, безстрашно човешко същество (и дракон също).




Романът е финалист за наградата "Локус". Подходящ е за деца на 8 – 12 години .


Издателство "Ибис"

Издателство "Ибис"


Откъс от "Дракончето с шоколадово сърце" от Стефани Бърджес, предоставен от издателство "Ибис":


ГЛАВА 1


Не мога да кажа, че някога съм се чудила какво е да бъдеш човек. Дядо Гранат винаги казваше: "По-добре да не говориш с храната си", а както всеки дракон знае, хората са най-опасното от всички ястия.


Разбира се, като млад дракон, единственото нещо, свързано с тях, което бях виждала, бяха техните скъпоценности и книги. Скъпоценностите бяха възхитителни, но книгите им – просто ужасно досадни. Какво разхищение на мастило! Независимо колко упорито присвивах очи, никога не успявах да прочета повече от първите няколко параграфа от нечетливия дразнещ текст. Последния път, в който опитах, толкова се подразних, че изгорих до пепел три от техните книги с гневните си издишвания.


– Нямаш ли по-възвишени чувства? – попита брат ми, когато видя какво съм направила.


Джаспър искаше да бъде философ, затова винаги се опитваше да бъде спокоен, но неговата опашка започна да се мята застрашително, разпращайки златни монети из пещерата, докато гледаше гневно димящата купчинка пред мен. – Само си помисли. Всяка една от тези книги е била написана от създание, чийто мозък е с размера на половината от твоята предна лапа. И все пак очевидно дори те имат повече търпение от теб!


– О, така ли? – Обичах да дразня възвишения Джаспър, докато загуби самообладание. И сега, след като бях унищожила моите малки хартиени неприятели, бях готова за забавление. Затова се подготвих, люспите ми леко трепереха от скрито удоволствие и казах: – Е, всеки, който иска да прекарва времето си, четейки и драскайки, трябва да има миниатюрен мозък.


– Арргххх!


Той издаде най-задоволителния яростен рев и скочи напред, приземявайки се точно на мястото, където бях стояла преди миг. Ако не го бях очаквала, щях да се блъсна в планина от разпилени диаманти и смарагди и моите все още нежни люспи щяха да бъдат наранени. Но Джаспър беше онзи, който се приземи там, докато аз радостно подскочих на гърба му и потрих муцуната му в купчината от камъни.


– Деца! – Майка ни надигна глава от предните си лапи и издаде продължително и мъчително изсумтяване, което разпрати още златни монети из пещерата. – Някои от нас се опитват да спят след дълъг и изтощителен лов!


– Щях да ви помогна с лова – казах, скачайки от Джаспър. – Ако ми бяхте позволили да дойда.


– Люспите ти дори не са се втвърдили достатъчно, за да издържат на вълче ухапване. – Голямата глава на мама се наведе надолу към блестящите ѝ синьо-златисти лапи. – Какво остава за куршум или заклинание от магьосник – добави уморено. – След трийсет години може би, когато почти ще си пораснала и готова да летиш...


– Не мога да чакам още трийсет години! – изревах аз. Гласът ми се понесе с ехтене из пещерата, а дядо и двете ми лели издадоха сънливи протести откъм дългите тунели на нашия дом, но аз не им обърнах внимание. – Не мога вечно да живея затворена в тази планина, правеща нищо, не излизаща никъде.


– Джаспър използва своите години на уединение, за да изучава философия. – Гласът на мама вече не звучеше уморено; беше станал студен и твърд като диамант; докато вратът ѝ се издигаше все по-високо над мен, нейните огромни златни очи се присвиха в опасни цепки, фокусирани само върху мен, нейната непокорна дъщеря. – Други дракони намериха своето призвание в литературата, историята или математиката. Кажи ми, Авантюрин, успя ли да откриеш своето призвание?


Стиснах зъби и забих ноктите на дясната си предна лапа в купата от златни монети под мен.


– Уроците са скучни. Искам да изследвам света.


– И как по-точно планираш да общуваш със създанията, които ще срещнеш, докато го изследваш? – попита мама с мек тон. – Или си успяла да напреднеш с ученето на езици повече, отколкото предполагам?


Джаспър се изкикоти приглушено зад мен. Обърнах се и издишах кълбо дим към него. Той го остави да се пръсне пред лицето му, без да му навреди, а очите му блестяха развеселено.


– Вече говоря шест езика – промърморих, докато се обръщах към майка ми.


И все пак още не можех да вдигна глава, за да срещна погледа ѝ.


– Когато сестра ти беше на твоите години, можеше да говори и пише на двайсет езика – каза майка.


– Хмм.


Не посмях да издишам дим към мама. Щях да изсумтя на Цитрин, ако тя беше заклещена тук с нас, вместо да живее далече, в своя съвършено необикновен, единствен по рода си дворец с драконовски размери. Цитрин пишеше епична поезия, която изпълваше другите дракони с възторг, и беше боготворена като кралица от всяко създание, което я приближеше.


Никой не можеше да се мери с моята по-голяма сестра. Нямаше смисъл дори да се опитвам.


Можех да усетя как погледът на мама става по-пронизващ, сякаш четеше мислите ми.


– Езикът е най-голямата сила на дракона, разпростираща се отвъд царството на зъба и нокътя – изрецитира мама един от любимите философи на Джаспър.


– Знам – промълвих.


– Наистина ли, Авантюрин? – Дългият ѝ врат се изви, докато навеждаше огромната си глава, за да ме погледне в очите. – Защото куражът е едно, но безразсъдството е съвсем друго нещо. Може да се мислиш за свиреп звяр, но отвъд тази планина не би оцеляла и ден. Затова по-добре бъди благодарна, че имаш по-въз- 11 растни и мъдри роднини, които да се грижат за теб.


Само две минути по-късно мама спеше непробудно, нейните дълбоки вдишвания и издишвания свистяха през пещерата така спокойно и равномерно, сякаш не бяхме спорили.


– Един ден? – прошепна Джаспър, след като тя бе заспала. Той отърси последните скъпоценни камъни, останали по гърба му, и ми се ухили, показвайки всичките си зъби. – По-скоро нито час. Нито дори половин час, доколкото те познавам.


Взрях се гневно в него, размахвайки крилата си, и отговорих:


– Мога да се грижа перфектно за себе си. По-голяма и свирепа съм от всичко друго в планината.


– Но дали си по-умна? – изсумтя той. – Бих се обзаложил на всичкото злато в пещерата, че дори вълците са по-добри във философските спорове от теб. А и вероятно не правят пожар всеки път, когато загубят!


– Оххх!


Завъртях се, удряйки с опашка. Но нямаше изход. Стените на пещерата бяха твърде близо и ги чувствах все по-близо с всяка секунда. Те ме притискаха, докато почти не можех да дишам.


И се предполагаше да прекарам още трийсет години, затворена в тази планина, слушайки роднините ми как ми правят забележки, че ми е скучно.


Няма начин!


Тогава осъзнах какво точно трябва да направя.


Но не бях глупава, независимо какво си мис- 12 леха. Затова изчаках, докато Джаспър се умори да ме дразни и се сви с една от своите нови човешки книги – една, която не бях изгорила. Беше философски трактат, затова бях сигурна, че ще бъда в безопасност.


– Отивам на разходка в тунелите – казах му, след като прелисти петата поред страница с нокътя си.


– Мхм-хмм – Джаспър промърмори, без да ме погледне. – Авантюрин, чуй това: този човек мисли, че не е морално да ядеш месо. И риба, също! Той не би наранил никое дишащо създание, затова яде само растения. Не е ли изумително?


– Изумително? Та той гладува! – Ушите ми потрепнаха от ужас. – Казах ти, че хората имат малки камъчета вместо мозъци!


Но брат ми дори не ме чу. Дим се извиваше в дълга, щастлива струйка от ноздрите му, докато държеше малката книга близо до очите си, ръмжейки тихо в задоволство.


Прекрачих опашката му, крак след крак, към моя път към свободата.


Силни похърквания се носеха от дългите тунели на пещерите, където дядо Гранат, леля Турмалин и леля Смарагд спяха. За щастие, по това време на деня, когато слънцето беше в най-високата си точка, нямаше вероятност някой да се събуди от звуците на търкулнали се камъчета от ъглите на пещерата. Снишавайки се ниско, аз си проправих път към един страничен тунел. Преди две години бях открила, че този тунел е твърде малък за който и да е от възрастните, за да могат да го използват. В самия му връх беше тайният изход от пещерата, закрит от заоблен камък с размера на главата ми.


Отдавна го бях показала на Джаспър, но той никога повече не беше ходил до него, освен когато го бях завлякла там. Брат ми беше най-щастлив, свит в нашата пещера с книга или дращейки дълги, многословни трактати с един от ноктите на предната си лапа, потопен в мастило.


Аз бях тази, която обичаше да отмества камъка и да показва върха на муцуната си през дупката, и да поема дълбоки, гъделичкащи глътки свеж въздух, и да наблюдава облаците, които се носеха по небето отгоре. Никога не се бях осмелявала да отивам по-далече, но понякога лежах с часове, просто мечтаейки за деня, когато най-накрая ще ми бъде позволено да разперя крила и да полетя в безкрайното небе.


Днес за пръв път нямаше да се огранича само с мечтаене.


Щях да покажа на Джаспър – и мама – точно колко способна съм да се грижа за себе си. Тогава възрастните вече нямаше да имат извинение да ме държат скрита.


С радостна възбуда, която ме изпълваше, сгънах крилата си близо до страните си и се впуснах към света навън и свободата.


Да се измъкна от дупката, беше по-трудно, отколкото бях очаквала. Раменете ми се заклещиха на отвора, докато почти не изревах от усилието. Трябваше да захапя устата си и да преглътна дима, който ме задавяше, за да запазя тишина. Най-накрая, най-накрая се освободих с шумно пук! То ме запрати с претъркулване на земята навън и болка, която ме накара да изскимтя. Прибраните ми крила се одраскаха толкова силно в грубите, остри ръбове на скалите, че част от сребристите и пурпурните ми люспи се бяха прокъсали.


Какво беше казала мама? Люспите ти дори не са се втвърдили достатъчно, за да издържат на вълче ухапване...


Изскърцах със зъби и се изправих на четирите си крака, внимателно държейки крилата си полусвити. Всяко подухване на вятъра върху тях ме караше да потрепвам, но аз прогоних с ръмжене болката.


Явно нямаше да направя първия си опит за летене днес. Нямаше значение. Не беше нужно да летя, за да уловя плячката си.


За първи път в живота ми небето се издигаше синьо и просторно навсякъде около мен, а аз бях свободна. Назъбеният връх на планината се извисяваше зад мен. Надолу лежеше гориста долина. А между тях, някъде между нагънатите хълмове и скосени каменисти пътеки, вървяха животни и хора.


Поех надолу по планинския склон, следвайки миризмата на храна.


ГЛАВА 2


Ловуването не се оказа толкова лесно, колкото бях очаквала.


Пътеките по склона бяха от груба пръст и при всяка моя стъпка наоколо се разхвърчаваха камъчета и топки прах. Независимо колко бавно и внимателно поставях краката си, не можех да спра тези ужасни малки камъчета, които подобно на шпиони бързаха да предупредят всеки, че идвам. След цели два часа, които бях прекарала навън, бях готова да подпаля целия планински склон, а стомахът ми ръмжеше по-високо от мен.


Отново и отново чувах птици да чуруликат, просто молейки да бъдат изядени. Веднъж дори подуших апетитни топлокръвни животни, промъкващи се надолу по пътеката само на петдесетина крачки от мен. Толкова близо! Но когато се затичах, за да ги хвана неподготвени, потокът от камъчета се превърна в порой под краката ми, изпращайки ме право в групичка бодливи борови дървета. А когато най-накрая стигнах мястото, където моята плячка се беше събрала, тя отдавна бе изчезнала.


Беше толкова несправедливо, че не можех да го понеса. Отметнах назад шия и я разтърсих в безсилие. Но дори не можех да издам рев, в случай че моето семейство ме чуеше.


Те вероятно вече бяха будни, вътре в планината. Разбира се, не биха си помислили да ме търсят веднага. Преди често отивах да изследвам тунелите. Но ако не се върнех скоро, щяха да започнат да се чудят къде съм и ако ме намереха, преди да съм успяла да хвана и една плячка, никога нямаше да ми позволяват отново да изляза от пещерата.


Не можех да се върна с празни нокти, независимо какво щеше да ми струва това!


И тогава чух тих мъжки глас, пеещ по-надолу от мен.


Трябваше да е човек.


Ноздрите ми потрепнаха. Всичките ми сетива се разгоряха за живот, докато улавях аромата на топъл, вкусен бозайник. Още по-хубавото беше, че се смесваше с миризмата на горящ бор.


Той бе запалил огън. Той стоеше на едно място.


И пееше.


Никога нямаше да ме чуе, че приближавам!


Мускулите ми се напрегнаха в готовност, краката ми се свиха в подготовка за скок. Но не се впуснах напред. Дори и аз не бях толкова безразсъдна.


Може и да не обичах човешките книги като Джаспър, но бях чула всяка една от историите на дядо. Ами ако този човек имаше мускет? Или меч?


Хората бяха най-опасната плячка на драконите. Дори мама не ходеше често на лов за тях сама. Дядо ни беше научил да стоим далече от тях винаги когато се окажем сами, да избираме по-безопасните, по-добрите ястия, а дядо имаше толкова здрави люспи, че можеше да отклони с тях всяко острие или куршум.


Погледнах прокъсаните места на крилата ми, които боляха, и издадох нисък, нещастен рев на недоволство. Усещах здравия разум като канара в стомаха ми.


Но тогава


Ох! Люспите ми настръхнаха, когато внезапно си го представих: израза в очите на Джаспър, докато нося човек в нашата пещера. Аз. Самата аз. Напълно сама! щщДори и мама ще трябва да признае, че съм готова да се грижа за себе си във външния свят. Нямаше по-добър начин да се докажа. Трябваше да го направя!


Поех дълбоко дъх и се сниших към земята. Мръсотия и камъни се триеха в корема ми, докато пълзях напред. Човешкият глас не прекъсна нито веднъж, докато се приближавах по-близо и по-близо. Започнах да различавам думите от езика, който разпознах.


– и извитият път, о, извитият път никога не свърши.


Ха! Нямаше пътища по света, които никога да не свършват някъде.


Казала бях на Джаспър, че хората имат камъчета за мозъци!


Най-накрая видях моята плячка. Той беше намерил закрита падина на планинския склон, заобиколена от три страни от камъни и борови дървета. В центъра беше изградил огнище и беше клекнал до него, с гръб към мен. Докато надничах между дърветата, задържах дъха си, стискайки устата си затворена, така че горещият дим на моето вълнение да не може да избяга и да го предупреди.


Той не държеше меч или мускет. Слава богу. И не беше един от онези рядко срещани човеци, които владееха магия – най-лошият вид от човешките хитрини, – защото онези от тях се обличаха в черни одежди, които ги караха да изглеждат, сякаш нямат крака. Дядо беше нарисувал един от тях за мен и Джаспър и ни беше накарал да обещаем никога да не ги доближаваме, докато защитните ни люспи не бяха имали сто години да се втвърдят. Този човек обаче беше облечен в безопасни слоеве парцалив плат в лилаво и розово, който разкриваше слабите му крайници доста ясно.


Все пак, ако исках да успея, се налагаше да бъда бърза. Достатъчно бърза, за да не извади меч или лък със стрела от голямата торба до него или брадва, или


По-голяма и по-свирепа съм от него – казах си строго. – Аз съм най-страшното създание в тази планина.


Тогава той започна да се обръща в моята посока.


Сега! Отворих устата си в безмълвен рев и скочих.


– Аргххх!


Човекът изкрещя и изпусна в гърнето каквото там държеше. Залитна назад, спъна се в един камък и падна по гръб, докато се носех триумфиращо към него.


Тогава аз също изкрещях, тъй като наранените ми крила се ожулиха в кръга от боровите дървета по пътя ми:


– Аргххх!


Паднах, отскачайки от дърветата, и се приземих тежко точно до огъня, прибирайки крилата си до мен.


– Ох, ох, ох!


Упс. Докато очите на човека се разширяваха, осъзнах, че бях казала това на глас.


– Гррррррр!


Изправих се и оголих всичките си петдесет зъба. Така беше по-добре. Човекът мигаше силно, пот се стичаше по лицето му. Той отвори устата си, но не излезе звук.


Извисявайки се над него, се приготвих да го нападна.


И тогава го подуших.


Наситен, сладък, екзотичен аромат. Богат и разцъфтяващ и носещ се точно под носа ми.


Извих дългия си врат към огъня със смъртоносна бързина.


– Какво е това?


– Ккккааакво?


Втренчил се в мен, човекът отстъпи крачка назад.


Пренебрегнах отстъплението му. Имах достатъчно време да го хвана по-късно. Всичко, което ме интересуваше точно сега, бе гърнето, което беше поставил над огъня, гърнето, чиито изпарения се носеха наоколо и дразнеха сетивата ми с нещо толкова невероятно, че устата ми вече се бе напълнила със слюнка. Трябваше да го имам!


Гърнето беше пълно със скучна вряла вода, но в нея бълбукаха кафяви вълнички, докато нещо тъмно и буцесто се разтваряше.


– Какво си сложил в това гърне? – попитах заповеднически.


– Това ли? – Той спря да се движи. – Това е шоколад.


– Шоколад?


Никога не бях чувала за шоколад. Джаспър никога не го бе споменавал, а той беше прочел всяка книга от човешката философия, до която можеше да се добере. Как можеше неговите философи да са толкова развълнувани за яденето на растения, когато съществуваше нещо толкова вкусно?


Наведох муцуна до гърнето толкова близо, колкото се осмелих, без да го преобърна. Тогава поех продължително дъх през носа си.


О, небеса.


Ниско ръмжене на нетърпение се откъсна от мен, изпълвайки малката поляна.


Това е шоколад?


Досега всичко, което бях искала, бе месо, независимо дали опечено, сурово или леко препечено. Бях предполагала, че не би могло да има нещо по-добро. Но сега


Така ли се чувстваше Джаспър за неговата философия?


Трябваше да знам какъв е вкусът на шоколада. Не можех да изтърпя и секунда повече без това знание! Извих врат, наведох се напред и


– Чакай! – скочи човекът.


Дръпнах се назад, невярваща.


– Да не би току-що да ми каза да чакам?


Яростта накара наранените ми крила да се разперят, докато се взирах в него. Той беше дребен и незначителен и се опитваше да ме държи настрана от моя шоколад?


– В крайна сметка ще трябва първо да те изям – казах тъжно.


– Не! – Той се приближи бързо към мен, с ръце вдигнати високо. – Имах предвид, че шоколадът още не е готов. Това трябва да е горещ шоколад. Не съм приключил с приготовлението му. Дори не съм добавил подправките!


Сведох очи към него.


– Имаш предвид, че това ще стане още по-хубаво?


– Никога преди не си опитвала горещ шоколад, нали? – попита той.


– Е – Спомних си за предупрежденията на дядо за хитруванията на хората. – Може и да съм. Няма как да знаеш.


Човекът се поколеба за момент. После се наведе и вдигна дървената лъжица от земята с трепереща ръка.


– Вярвай ми – каза той. – Трябва да имаш пълноценно изживяване.


Преди да мога да отговоря, той се обърна и започна да разбърква.


Наблюдавах го внимателно, седнала на задните си крака, докато чакам.


Докато лицето му се изостряше от концентрацията, той започна да шепне, почти пеейки думите. Пак ли бе започнал глупавата си песен? Ритъмът не звучеше по същия начин, но кой имаше желание да слуша човешки глупости? Не и аз. Дори не се опитах да го разбера.


В момента, в който той понечи да бръкне в джоба си, аз го сръгах в рамото с нокът.


– Без мечове!


– Аз... аз – заекна човекът. – Не е меч – най-накрая успя да довърши. – Виж. – Той извади кесия от джоба си. – Това е просто канела.


Канела? Наведох се надолу към кесията с подозрение. Ако се опитваше да ме отрови


– Ще опитам малко от нея. – Той протегна треперещ пръст към кесията и загреба малко кафеникавооранжев прашец. После го лапна. – Ето виж.


Подуших, което беше още по-добро. Отворената кесия миришеше невероятно.


– Сложи от това – наредих аз.


Исках да помириша тази комбинация. Вече можех да кажа, че сместа от канела и шоколад ще бъде прекрасна.


Той добави няколко щипки, дишайки тежко.


Оххх, бях права. Тези нови аромати бяха дори по-хубави.


Почти си пожелах да не трябваше да го водя при семейството ми, за да го изядат. Би било далеч по-удовлетворяващо да запазя този човек като домашен любимец, който да ми прави горещ шоколад винаги когато си пожелаех.


А и щеше да бъде усърден, можех да предположа. Докато разбъркваше горещия шоколад, той продължаваше да си шепне през цялото време по този странен музикален начин, тялото му беше напрегнато от концентрация. Предполагам, че трябваше да слушам по-внимателно и да се опитам да разбера думите, но наистина, кога изобщо се бях интересувала от нещо, което хората казваха? Освен това бях твърде заета да се наслаждавам на аромата от гърнето. Ако можех, щях да се обвия в тези ароматни изпарения и да се търкалям в тях часове наред. Горещ шоколад. Ето съкровище достойно за дракон!


Трябваше да претърся багажа му за още шоколад, когато приключех. Вече знаех, че отново ще искам горещ шоколад. Много горещ шоколад.


Най-сетне той погледна и ми отправи нервна, трепереща усмивка.


– Готов е – каза ми. – Да сипя ли в чаша, или


Изсумтях, изпращайки кълбо дим към лицето му.


– Наистина ли мислиш, че бих могла да пия от някоя от твоите човешки чаши?


– Предполагам, че не – отговори той. – Подобре да пиеш направо от гърнето. –Уви меката си човешка ръка в парче плат, за да не се опари, и повдигна гърнето за дългата му дръжка. – Внимавай, още е горещо.


Отправих му презрителен поглед и протегнах едната си предна лапа.


– Аз съм дракон.


Ноктите ми се обвиха около малкото гърне, обгръщайки го като най-скъпоценния камък. Внимателно го повдигнах към муцуната си. Затворих очи и излях богатата гореща течност в гърлото си.


Оххххх!


Екстаз завладя сетивата ми. Замаях се от удоволствие.


Шоколад, шоколад, шоколад


– Ахххх!


И тогава всичко избухна в мен и светът стана черен.

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 9817 Неутрално

    Дядо Грант няма да се хареса на много хора тук

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  2. 2 Профил на Fiji
    Fiji
    Рейтинг: 3715 Неутрално

    До коментар [#1] от "penetrating":

    Един вече се заяви като ти писа минус:)
    А пък аз се замислих за това, че дори и драконите, с риск за живота си, се измъкват от пещерата и търсят свобода, а колко много от нас предпочитат сигурността на пещерата.

  3. 3 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 9817 Неутрално

    До коментар [#2] от "Fiji":

    Мисля, че не е свързано с думата, а с мен самия (само констатация)
    Имам си няколко верни "почитатели" и съм им много благодарен за минусите :)

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK