Лиско се завръща с нови приключения

След приключенията му в гората, морето и при квадратните същества лисичето Лиско се завръща при малките читатели в компанията на неразделните пакостници Димби и Домби. От четвъртата книга в поредицата на Борис Априлов (от издателство "Ракета") ще се разбере защо когато нещо е затворено, то трябва да се отвори, както и че понякога най-сложните фокуси имат просто обяснение. Илюстрациите са на Петя Димитрова - Leupep.

Лиско съгледа куфара и прекъсна песента си.

- А, куфар!... Човек не може да се разходи спокойно.

Върви си, пее си и изведнъж - куфар!... Остави това, но до куфара все ще се скрие някой да те изплаши.

- Хайде! - обърна се Димби към приятелите си. - С този не се излиза на глава.

- Наистина - съгласи се успокоеният вече Мокси. - Чуваш песен на мечка, скриваш се, а се появява Лиско.

Тримата се приближиха към лисичето и тъй като вече бяха станали четирима, куфарът не им изглеждаше толкоз страшен.

- Какво правите до този куфар? - запита Лиско.

- Чудим се - отвърна Димби.

- Защо?... Какво има?

- На куфара имаше надпис - поясни Димби.

- На него пишеше нещо - поясни Домби.

- И изведнъж - нищо! - рече Димби.

- Няма надпис, няма нищо! - потвърди Домби.

- Как да няма? - отвърна Лиско. - Вижте!

Погледнаха към куфара и изтръпнаха. Надписът се беше появил отново. Димби се обърна към Домби, който вече трепереше.

- Домби, какво стана?

- Не знам, Димби... Преди малко нямаше.

- А сега има.

- А преди това пак имаше.

- А после нямаше.

- Да, но сега пак има, Димби... Слушай!

- Какво?

- Да се махаме, казвам... Този куфар си прави, каквото си ще.

Този път се учудиха четиримата.

- Виж! - повдигна ръка Димби. - Отново изчезна.

- Не вдигай ръка! - помоли Домби. - Ще те види.

Димби свали ръката си.

- Ей! - извика внезапно Лиско към куфара. - Какво правите с надписа?

Куфарът продължаваше да стои безмълвен.

- Да се измитаме! - предложи Мокси.

- Разбира се - съгласи се Домби. - Не ми е приятно да гледам как ту го има, ту го няма. Нещо, което си го има, трябва да си го има, и обратно.

- Млъкнете!

Помълчаха.

- Докога? - запита Мокси.

- Докато помисля - отвърна Лиско.

- Губим време за бягане - обади се Домби.

Надписът затрептя и изплува върху капака на куфара. Приятелите тихо се отдръпнаха до храстите. От това място можеше да се избяга лесно. Чакаха. Не ставаше нищо. Лиско не изтрая.

- Къде отиваш? - уплаши се Димби.

- Този куфар ме интересува - отвърна Лиско

- Защо?

- Ще ми се да го отворя.

- Чухте ли? - възмути се Мокси.

- Чухме - отвърна Домби.

- Не е ли луд?

- Лиско, върни се!

Лисичето се върна, но главата му си остана обърната към куфара.

- Не мога. Ако не го отворя, ще се презирам цял живот.

Димби го хвана за опашката:

- Моля ти се, Лиско!... Не виждаш ли, че това не е обикновен куфар? Някакъв си надпис по него прави, каквото си ще.

- Каквото му скимне! - поясни Мокси. - Де да знаеш...

- Точно така! - потвърди Домби.

- Какво точно така? - заинтересува се Мокси. - Отде знаеш какво щях да кажа?

- Исках да кажа: де да знаеш дали няма да му скимне да ти направи нещо лошо.

- Това щях да кажа - съгласи се Мокси. - Ако не беше ме прекъснал, щях да го кажа преди тебе.

Лиско сякаш не слушаше приятелите си. В този момент той мислеше на глас:
- Точно така!... Нещо, което е затворено, трябва да се отвори - това знам аз... Видиш ли нещо неизвестно, направи да ти стане известно...

- Кой казва така? - прекъсна мислите му Домби.

- Говоря по принцип - отвърна лисичето. - Трябва да се открива. Да се намират нови неща. Колкото може повече. Представяте ли си, ако трябва да живееш само със старите неща.

- Това си го казвал вече.

- Да, Мокси, но така се откриват нови земи и морета.

- Но никой не е тръгнал да ти отваря куфари!

- Защо не? - погледна го Лиско.

- Защото е куфар, а не море! - извика раздразнено Мокси.

- Има разлика между моретата и куфарите!

- Разликата си личи от пръв поглед - настоя Димби. - Никой не те бие да отваряш куфари!

- Защо не? - отвърна лисичето. - Там стои затворен куфар, следователно трябва да се отвори!

- Защо?

- Представете си, че в него има нещо.

- Слушате ли? - запита Домби.

- Да си вървим! - предложи отново Мокси. - Не ме интересува какво има в разни ми ти куфари, които си показват и скриват надписите. Слушайте мен, вътре има нещо много страшно.

- Това ме интересува - каза сякаш на себе си лисичето.

- Някаква тайнствена сила - прошепна Мокси. - Или пък нещо друго.

Лиско направи крачка напред.

- Ще го отворя сам.

Още крачка напред.

- Моля те, Димби, спри го!

- Не мога, Домби...

- Ох! - въздъхна Димби. - Всъщност и на мен ми се проверява, но предпочитам други да отварят, пък аз само да проверявам.

Лиско бавно пристъпваше напред. Лапите му внимателно опипваха земята, внимателно се отделяха от нея, тялото му беше опънато, опашката лазеше по тревата, нагоре стърчаха само ушите, готови да доловят най-малкия шум, да не говорим за очите, които не се отместваха нито от куфара, нито от надписа, нито пък от тайнствената пръчка, изправена като удивителна.

Наблюдателите от храста трепереха свободно и открито. Никой не смееше да проговори. Лиско вече бе достатъчно близо, ако вдигнеше лапа, можеше да докосне надписа. Той наистина вдигна лапа и я насочи към куфара...