Разказът "Череши", по който писаха седмокласниците

Разказът "Череши", по който писаха седмокласниците

© Юлия Лазарова



На изпита по български език и литература, който е част от националното външно оценяване, седмокласниците днес писаха подробен преразказ от името на неутрален разказвач. Той бе по "Череши", разказ от Захари Карабашлиев, написан специално за изпита. В него той е използвал елементи и от други свои произведения. "Дневник" публикува разказа, който бе изпратен до медиите от Министерството на образованието. Отговорите на теста, който също бе част от изпита, можете да видите тук.


Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги, когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм... Часовете ми - винаги преброени, а селото, така или иначе, няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село - добруджански чернозем, старци, ветрове...


Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми - трябвало да се оправят документи, свързани с наследствените ниви и имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо. Качихме се в старата кола на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз - намусен, карам. Селото се намира на двайсетина километра на север от Варна.




За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен - колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята - в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни.


От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.


Спираме до парка в центъра на селото - акациеви дървета, тополи и люляк - оазис в летните дни на детството ми. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, тревата е добре окосена, дърветата - поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената им. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника - от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода - и сега схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник.


Качваме се отново на колата и стигаме до това, което бе останало от къщата. Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и храсти правят достъпа до руините невъзможен. Огромното акациево дърво e полуизсъхнало, но все пак е разперило клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина са обрасли с бурени, бурени, бурени...


Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност - да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която са ме водили някога, сега потънала в тишина и бурен.


Поспрях се пред голямото черешово дърво, натежало от плод, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал. Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи - червени, твърди, сладки череши. След малко майка ми казва обезпокоена:


Не толкова кратка история на самолета
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

- Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.
- Спокойно - казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи.
- За никъде не бързаме.
- Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.
- Няма какво да оправяме - казвам.
- Ама - заеква тя, - нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача
- Няма да има никаква среща - аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши.
Майка, очевидно притеснена, разперва ръце:
- Как така?
- Аз ще купя нейния дял - казвам с пълна уста.
- Ти?! - възкликва майка ми.
- Аз.
- Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!
- Кога? - Подскачам и докопвам още по-горен клон, още по-отрупан с череши.
- Когато тръгваше за Америка.
- Толкова ми е бил акълът тогава.
- Навеждам клона към нея.
- Искаш ли от тези тук, по-узрелите?


руини - развалини
пиедестал - каменна или бетонна основа, върху която се изгражда паметник
оазис - (преносно) тихо и спокойно място.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK