А може ли легенда за възглавницата

А може ли легенда за възглавницата

© Shtterstock



Статията е част от специалното издание на "Капитал" K:ids, което излиза традиционно преди началото на учебната година. Всички текстове от броя можете да намерите тук, а списанието на "Капитал" в PDF файл можете да свалите от тук.


Вера Асенова е икономист, политолог, университетски преподавател, преводач и редактор. Образователните и творческите й търсения я отвеждат от Централноевропейския университет в Будапеща до Калифорнийския университет в Бъркли; от Института за хуманитарни и социални науки във Виена до Центъра за европейски интеграционни програми в Ковънтри, Великобритания. Вера е майка на две дъщери и автор на детската книга "Птичето и дървото", изд. "Софтпрес"


"Мамо, разкажи ми истинска легенда, казва петгодишната ми дъщеря в очакване на редовната приказка преди заспиване. Има ли легенда за луната?"




"Има", казвам и започвам да разказвам за прекрасната девойка - луната, и силният горд момък - слънцето, за техния спор кой свети по-силно, кой е по-красив, по-важен и по-любим на хората. Този спор ги скарва и разделя и в крайна сметка ги обрича на безконечна гонитба. Получава се една легенда за невъзможната любов, която подсказва, че "любовта не завижда".


"Мамо", прекъсва ме моята слушателка, ама това истинска легенда ли е или ти си я измисляш?" "Истинска е." Бързам да не я разочаровам и продължавам нататък, като съм напълно убедена, че все някъде човечеството е поместило подобна легенда или басня за небесните тела. Завършвам разказа си и питам: "Хареса ли ти?" Тя казва: "Дааа! А може ли сега легенда за възглавницата?"


Големи теми или ежедневни истории


По времето, когато аз бях дете, всички приказки бяха дълги, с драматичен сюжет и поучителни. Приказки за възглавници, за някой, който си мие зъбите или избира подарък за мама, който се учи да казва "моля" или "извинявай", приказки за ежедневни ситуации просто нямаше. Днес наред с традиционните приказки има изобилие от полезни и увлекателни истории, които помагат на родителите и на децата да оприказнят, вместо да оприказват поведението, което искаме да насърчим у децата.


Това без съмнение е богатство и се цени от родителите, които в групите за споделяне на опит в социалните медии често търсят препоръка за книжки, с които да помогнат на децата си да се приучат към ползване на гърне, да си мият ръцете, да преодолеят скръбта от загуба на близък човек или да се отнасят по-милостиво към домашната котка. И добрата новина е, че понякога тези книжки наистина помагат. Тогава, когато са успели да намерят някаква вълшебна ключалка, през която детското въображение да прокара себе си в образа на главния герой.


Най-добрият от двата свята, разбира се, е този, в който книгата успява да постигне и двата ефекта - да заплете в големите теми ежедневните ситуации и да създаде от скритото послание живо същество - образ и подобие на самото дете у самото дете. Детето да си представи, че говориш за него, а не на него, чрез героя и неговите преживелици.


Героите вчера и днес


Очаквано, книгите за най-малките са населени с герои животни: патета, мишлета, птичета, лисички, мечета. Но в сравнение с героите преди днешният свят на детските герои се "демократизира" и включва все повече червеи, охлюви, паяци и калинки, змии и гущери, които не са непременно злодеи. Принцесите вече не мечтаят само за красиви принцове, а искат да станат лекарки и дори се сдружават с изконния си враг - дракона, който пък става летящата линейка Зог.


И ако в миналото приказките са били инструмент за патриархално възпитание, днес "поуките" са в синхрон с веруюто, че всеки може да стане какъвто си поиска, стига да иска. Това естествено ни отвежда в свят, в който децата искат твърде много неща, и на помощ идват книжките, посветени на ежедневни ситуации за справяне с проблема "искам" или с проблема "не искам (например да си подреждам стаята)".


В книгите за по-големи деца има естествено повече герои деца, но също и феи, еднорози, суперсили и заклинания. Само че и феите не са каквито бяха. Вече не са само добри закрилници, а могат много неща да объркат със своите капризи, претенции и досадно бръщолевене. Всъщност се оказва, че децата трябва да се грижат за феите вместо обратното, както е познато от класическите приказки. Дали това учи децата в ежедневието си да се грижат за своите по-малки братя и сестри или домашни любимци, не знам. Дали развенчаването на мита за принцеси и феи и замяната на сватбения хепиенд с триумфа на личностното развитие подготвя децата по-адекватно за днешния свят, знам още по-малко.


Но наблюдаваният факт е, че приказките днес отразяват света на възрастните и представата им за това какви трябва да бъдат децата в не по-малка степен от класическите приказки, спомагали в миналото за патриархалното възпитание. Или и преди, и сега приказката провежда някаква педагогика (от гр. детеръководство), където възрастният ръководи детето.


Преди няколко месеца на фестивала "ВарнаЛит" участвах в дискусия за детска литература и книгите за деца, която беше озаглавена "Деца, възрастни, деца". Дискусията беше между автори, а не между критици, професионална критика на детска литература, доколкото ми е известно, у нас няма. Разговорът беше между автори за писане на книги, но той беше и среща с деца читатели, които също задаваха въпроси и се нареждаха за автографи. Самото заглавие на панела "Деца, възрастни, деца" даде път на въпроса: "С какво в себе си се свързвате, когато пишете?" Да, писането на детска литература се прави от възрастни и е насочено към деца. Но интересно е първото "деца", началото, искрата на волтовата дъга деца-възрастни-деца.


Авторите дадоха различни отговори - детето в мен, което отказва да порасне напук на всички отговорности; детето, което съм била преди време, нещата, които си спомням от своето детство, но не като конкретни случки, а като гледна точка; децата около мен, тези, които съм родила и познавам, или тези, на които съм преподавател и търся тяхната безпогрешна обратна връзка. За мен е важно в тази верига от елементи деца-възрастни-деца връзката да бъде искрена. Никой няма нужда от вдетинени, разлигавени, пълни с умалителни и възклицателни фантасмагории. Децата усещат фалша и нерядко го назовават, като използват думата "глупости".


Често многото думи водят до излишност и неразбиране, което затормозява децата, дори когато книгата е за тяхната възраст. От друга страна, ако историята им е интересна, ще слушат и книги за по-големи. Като автори е важно да имаме какво да кажем, да сме наясно какво е то и да го кажем пестеливо, с възможно най-малко, но най-точните и красиви думи. Но още по-важно е да сме възрастни, т.е. да сме отговорни за думите си.


Всичко, което казваме на децата (а може би и на възрастните), поставя у тях зрънце, което после расте, захранвано от въображението и играта. Докъм петата си година те изживяват всичко наистина. Но, разбира се, ако твърде много се разстроят от някоя книга, сте длъжни да им кажете, че тя е само гледната точка на автора и това, което той или тя си представя. Понякога авторът може и да не знае по-добре, написал е каквото разбира. Ако насърчаваме детето да знае по-добре или по-различно от автора за феите, принцесите, драконите и гущерите, ние го учим на критическо мислене. А да научиш детето, че не всичко, което чете, е вярно, е много важен съвременен урок. Някои възрастни също могат да си го припомнят.


Вера Асенова

© Капитал

Вера Асенова


И накрая за Езика


Това е наистина вълшебната пръчица в занаята. Близък до децата, разбираем, но и изкусителен, в езика трябва да има и нови думи, и непознати фрази, изразителни форми, не ежедневни по възможност, а такива, които да отварят хоризонти. Езикът създава свят, но нека фикционалният свят бъде по-интересен от функционалния. Нека прагматиката на общуването с текстови съобщения, изпратени между другото по вайбър, инстаграм, уотсап, фейсбук месинджър или каквото там праща днешните есемеси, да не заразява света на детската литература.


Технологията променя езика, а с него се променя цялата комуникация. В ерата на уикипедия и гугъл се появиха и много книги с приказки, които предават съкратени версии на старите приказки в сборници, като включват легенди от Африка, Индия, племенното население на Австралия и Канада, от Виетнам и други места по света. И въпреки че краткостта сама по себе си е добродетел за всеки текст, езикът на тези "приказки" не е приказен. Той е прерàзказен. И забелязвам, че често в тази форма се губи не само поуката, но и емоцията.


Липсва най-важното - способността на езика да предизвика съпреживяване у детето. А както казахме за децата, това идва доста естествено и да го похарчиш е, меко казано, безотговорно. Отговорно е, струва ми се, да се пише с редактор. Не знам защо толкова много съвременни детски автори в България избират да не работят с редактор и често сами да издават своите детски книги. Вероятно причината е маркетинг и тя, сигурна съм, е напълно уважителна. Но невидимата и всеобхватна работа на редактора е много важна и когато той отсъства, си личи най-вече в езика. Не толкова в структурата или фабулата, не в идеята или в кулминацията, не в пролога или във финала, а в езика.


А приказките освен тяхната дидактична, педагогична и психотерапевтична функция правят нещо много по-важно - учат децата да говорят родния си език. Затова наша отговорност като родители, учители, автори е да ги запознаем с неговата красота и да им помогнем да го заобичат.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK