ООН не може да бъде световен шериф

Само два пъти в своята история Организацията на обединените нации (ООН) е дала мандат за силово решаване на конфликти, като това става единодушно един-единствен път. През 1950 г. Северна Корея напада Южна, а същевременно СССР излиза от Съвета за сигурност в знак на протест срещу недопускането на Китай в ООН. Това е използвано от президента Хари Труман, който успява да си осигури подкрепата за силови действия в Корея. Макар и под флага на ООН войната на полуострова всъщност е американска. Единственото единодушие в рамките на Съвета за сигурност при вземането на решение за война е след иракската инвазия в Кувейт през 1990 г. Операция "Пустинна буря" в началото на 1991 г. е продукт на края на студената война и началото на новия световен ред.

При всички останали световни и регионални кризи обаче ООН е

повече регистратор и по-малко участник


в тяхното разрешаване. Доказва го и характерът на т.нар. мироопазващи мисии, общо 55 на брой, 13 от които продължават и в момента. Всички те започваха към края на конфликта при раздадени карти и разпределени сфери на влияние и интереси. В много голяма степен това се дължи и на факта, че ООН няма свои сили - тя разчита на персонал от страните членки, които пък са склонни да отпускат войници и полицаи, когато рискът е малък.

Всъщност организацията беше създадена именно за да предпази бъдещите поколения от войни и за да поддържа международния мир и сигурност. През 1942 г. - броени месеци след включването на САЩ във Втората световна война, когато германските войски са навлезли дълбоко в съветска територия, а японската армия шества из Източна Азия и Пасифика, президентът Франклин Рузвелт, държавният секретар Кордел Хъл и неговият заместник Съмнър Уелс вече разработват планове за следвоенно устройство на света. Шокът от войната разтърсва толкова дълбоко американското общество, че след нейния край единствено ксенофоби и изолационисти оспорват нуждата от създаването на нова международна система, на нов световен ред. Именно този дух роди ООН, призвана да наследи неуспялото да изпълни целите си Общество на народите.

Хартата на ООН е приета на 24 октомври 1945 г., а на 10 януари 1946 г. се провежда и първото заседание на общото събрание в Уестминстър, Лондон, в присъствието на представители на 51 държави основателки. Седмица по-късно се провежда и първото заседание на Съвета за сигурност, а на 1 февруари е избран и първият генерален секретар - норвежецът Тригви Ли.

Съмненията, че ще разполага с необходимата ефективност и инструменти, за да изпълни заложената в основата си цел - запазване и налагане на мира, се прокрадват още преди ООН да се появи на бял свят. През 1942 г. проф. Никълъс Спайкмън от Йейлския университет предрича, че новият следвоенен ред ще остане "свят на политиката на силата, в който интересите на САЩ ще налагат запазването на баланса на силите в Европа и Азия".

Той се оказва изключително прав. "Фундаменталните модели на властта" и "политиката на силата" обсебват международната сцена и на практика ограничават до минимум ефективната роля на ООН, смята дългогодишният служител и заместник генерален секретар на организацията от 1974 до 1986 г. Брайън Уркхарт, наричан нерядко Човека ООН. Факт е обаче, че визията на Рузвелт как трябва да изглежда бъдещата международна организация е далеч от всякакъв идеализъм. Това е една прагматична система, основана върху върховенството на "четиримата полицаи" - победителите от Втората световна война САЩ, Франция, Русия и Англия.

Следвоенното развитие потвърди в някои отношения и промени в други заложената рамка на организацията. Балансът на силите е гарантиран от правото на вето в рамките на Съвета за сигурност, от правото на всяка от петте постоянни членки да блокира всяко решение, което не е в неин интерес. С началото на студената война през 1946 г. единодушието на петте велики сили става на практика немислимо, а Съветът за сигурност все повече се превръща в място за премерване на силите на Изтока и Запада.

Първият сериозен тест е Близкият изток

Когато през 1947 г. Великобритания внася в ООН въпроса за бъдещето на Палестина, САЩ са непоколебими, че той трябва да бъде решен в рамките на Съвета за сигурност и Общото събрание. Вашингтон подкрепя действията на пратениците на ООН в района, но въпреки постигнатото примирие между арабите и раждащия се Израел цялостно решение на проблема въз основа на резолюцията на Общото събрание от 1947 г. така и не е постигнато. Откритата на следващата година първа мироопазваща мисия на ООН в района е слаба утеха и само показва безсилието на организацията при реалното разрешаване на кризи.

По-интересно обаче е наддаването между великите сили, които определят насоките на развитие на ООН. Сериозните проблеми на студената война в международната организация преминават повърхностно. САЩ се въздържат от каквато й да е намеса в съветската сфера на влияние по време на трагичните събития в Унгария и Чехословакия през 1956 г. и 1968 г., но трибуната на ООН е използвана, за да се отприщи недоволство срещу репресиите и подтискането на човешките права в Източна Европа. СССР подкрепят Северен Виетнам по време на Виетнамската война в края на 60-те и началото на 70-те години, но не застават пряко срещу САЩ. Ситуацията се повтаря и при американските действия в Гренада и Панама през 1983 г. и 1989 г. По време на кубинската криза от 1962 г. пък Съветът за сигурност е използван като сцена, за да бъдат показани на света ядрените ракети, които СССР тайно е разположил на "Острова на свободата" (Пауъл дублира този подход преди месец). Конфликтът тогава е избегнат както благодарение на дипломатическите усилия на главния секретар на ООН У Тан, така и поради въздържането от силови действия от страна на американския президент Джон Кенеди.

Силата на ООН си остават регионалните конфликти

макар и там думата на великите сили да тежи повече от всички останали, взети заедно. Когато обаче те вдигнат ръце, ситуацията излиза извън контрол. През 1960 г. правителството на току-що придобилата независимост държава Конго иска завърналите се белгийски войски да бъдат изгонени от американците, Айзенхауер прехвърля проблема на ООН и Конго затъва в гражданска война за десетилетия.

Десетки регионални и вътрешни конфликти в други части на света доказаха невъзможността на международната организация да решава сама проблемите. Сините каски, които са в Близкия изток от 1948 г., не наложиха мир и стабилност в региона. Индия и Пакистан продължават да спорят и да се стрелят за Кашмир, а миротворците ги наблюдават от близко разстояние. Кипър остава разделен вече 29 години, а ООН продължава да се мъчи да сближи непримиримите позиции на гърци и турци.

ООН не успя да предотврати осемгодишната война между Ирак и Иран (1980-1988 г.), взела над милион жертви. Сините каски първи напуснаха екваториална Африка, когато започна клането в Руанда и за броени седмици загинаха 800 000 души. Миротворците на ООН мълчаливо наблюдаваха насилията над мюсюлмани, хървати и сърби в бивша Югославия и вдигаха рамене с извинението, че "нямат мандат за действия".

Епизоди като този от 1970 г. около Бахрейн само потвърждават правилото, че

успехите на организацията се броят на пръсти

По време, когато Лондон готви изтеглянето си от протектората, Иран предявява претенции да сложи ръка върху него. С превантивни действия У Тан успява да предотврати конфликта, а Бахрейн получава независимост. "Перфектната превантивна операция е тази, за която никой не е чул, преди тя да е успешно завършила", заяви У Тан тогава.

ООН придоби уникален статут. Тя е безспорен център на международната общност, от който обаче зависят твърде малко неща. Призвана да урежда световните кризи и конфликти, тя няма нито средствата, нито инструментите да го прави и редува шумни провали (Сомалия, Руанда, Босна) със спорни успехи (Ангола, Камбоджа, Салвадор, Мозамбик). ООН няма инфраструктура за спешни операции и е пряко зависима от волята на петте постоянни членки, или поне на най-мощните сред тях. На този фон фактът, че сините каски на ООН получиха Нобелова награда за мир за 1988 г., а организацията като цяло и персонализирана от генералния си секретар Кофи Анан беше удостоена със същия приз през 2001 г., първата година от ХХI век изглежда почти мелодраматичен. Критикувана като "гнездо на комунисти" и "слуга на империализма", ООН отново е изправена пред поредния си тест - разоръжаването на Ирак. Дали пък вече отчетливо налагащият се нов световен ред не иска и нова международна организация, която да отговаря на новите реалности?

Ключови думи към статията:

Още от Дневник +

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK