Банковата гаранция

Банковата гаранция

© ИВАН ГРИГОРОВ



Банковата гаранция е търговскоправен институт, чието приложение се засилва особено в отношенията между дружествата на едрия капитал. По силата на легалната дефиниция в Търговския закон банката писмено се задължава на плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея. Банковата гаранция е от категорията на т. нар. абсолютни търговски сделки. Тя е едностранна и формална банкова сделка, определя се още като акцесорна сделка и лично обезпечение. Субектът, който играе ролята на гарант по нея, може да бъде единствено банка.


При банковата гаранция се развиват отношения между три страни наредител, гарант (банката) и бенефициер.



Първото отношение е между банката и наредителя и то възниква от договор за поръчка, по силата на който банката гарант се задължава да издаде гаранция в съответствие с условията на договора, а наредителят се задължава да плати определено възнаграждение. В случай че банката направи разноски, наредителят е задължен да ги възстанови в пълен размер.




Второто отношение е между банката и бенефициера и това гаранционно отношение се поражда от банковата гаранция в качеството й на едностранна и формална сделка. Тя е едностранна, защото съдържа само правнорелевантното волеизявление на банката, и е формална, защото се изисква писмена форма като форма за действителност на сделката.


Третото отношение е между наредителя и бенефициера. В практиката то може да възникне по силата на всеки възмезден договор, при който в тежест на наредителя възниква определено парично или непарично задължение спрямо бенефициера, който се явява другата страна по този договор. В теорията това задължение на наредителя към бенефициера се определя като първично, за разлика от задължението на банката, което е вторично. Това подчертава характера на банковата гаранция като допълнителна сделка, която обслужва и улеснява развитието на главната сделка.


В теорията доминира становището, че банката се задължава спрямо бенефициера да плати задължението на наредителя, което той има към бенефициера по силата на възмездния договор между тях и че предмет на задължението на банката е изпълнението на задължението на наредителя. Тази господстваща концепция не отговаря изцяло на правната същност на банковата гаранция, защото в закона изрично се посочва, че банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея. Оттук следва изводът, че именно условията, фиксирани в гаранцията, са факторите, които изясняват в кой случай, при осъществяването на какви юридически факти и как банката ще плати. В практиката банковата гаранция се издава


най-вече срещу реално обезпечение


под формата на залог или ипотека, учредени от наредителя в полза на банката. По силата на банковата гаранция в правната сфера на бенефициера се поражда правото да иска от банката плащането на сумата, посочена в гаранцията. Пораждането на това право е обусловено от неизпълнението на гарантираното задължение от страна на наредителя спрямо бенефициера. Оттук в теорията преобладава и изводът, че задължението на банката е субсидиарно, т.е. то идва на второ място, след неизпълнение от страна на главния длъжник - наредителя. Следователно в полза на банката съществува т. нар. възражение за поредност. Това означава, че бенефициерът първо трябва да поиска изпълнение от наредителя (който е негов основен длъжник) и след като не получи такова, той може да поиска от банката да му плати сумата, посочена в банковата гаранция. За доказване на неизпълнението трябва да се представят доказателствата, описани в издадената гаранция.


Банковата гаранция и поръчителството си приличат по това, че са от категорията на т. нар. лични обезпечения. Разликите обаче са повече. Банковата гаранция е преди всичко търговско обезпечение в отношенията между търговци, а поръчителството се прилага основно в сферата на гражданските правоотношения и само в някои отделни видове търговски отношения. Поръчителството е договор (двустранна сделка), а банковата гаранция е едностранна сделка. Поръчителят дължи наред с главния длъжник, а върху банката гарант тежи задължение за плащане на определена парична сума само при евентуално неизпълнение от страна на наредителя по отношение на бенефициера. Именно поради това се счита, че отговорността на банката е субсидиарна. Задълженията на наредителя и банката са разделни, а не солидарни, т.е. банката не е солидарен длъжник и не дължи наред с наредителя. При поръчителството важи принципът - каквото и колкото дължи главният длъжник, такова и толкова дължи и поръчителят. При банковата гаранция банката може да се задължи да отговаря в различен обем в сравнение с обема на главното задължение на наредителя. Още нещо - задължението на банката е винаги парично, независимо дали главното задължение на наредителя е парично или непарично.


В теорията съществува становище, че е възможна банкова гаранция и във формата на договор. Този договор следва да се квалифицира като договор за банкова гаранция и той е различен от договора за поръчителство. Запазва се правната конструкция, свързана със субсидиарния характер на задължението на банката-гарант, което може да бъде в различен обем от обема на главното задължение. Освен това се запазва и фундаменталният принцип, че


задължението на банката е винаги парично независимо дали главното задължение на наредителя е парично или непарично.


Доктрината дели банковите гаранции на условни и безусловни. Условните са по принцип каузални сделки. Това означава, че валидното възникване и съществуване на субсидиарното и гаранционно задължение на банката се обуславя и зависи от валидното възникване и съществуване на главното задължение на наредителя. Следователно банката, за да неутрализира евентуални неоснователни претенции на бенефициера, може да се позовава на възражения, свързани с отношението между наредителя и бенефициера, произтичащо от договора между тях.


Безусловните банкови гаранции са абстрактни сделки. Това означава, че възраженията по тях могат да се основават само на недействителност на самата банкова гаранция, на неизпълнение на изискването да се представят необходимите документи, посочени в банкова гаранция.


Друга класификация на банковите гаранции е на такива с право на регрес и други без право на регрес. Принципът е, че ако друго не е уговорено, в случай че банката плати субсидиарното си и гаранционно задължение, в нейната правна сфера възниква и съществува право на регресен иск срещу наредителя, който не е изпълнил своето главно задължение към бенефициера. Освен това се счита, че банката може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор бенефициер.


Интересен е случаят, когато банка поеме задължение пред вложителя на парични средства, че тя гарантира насочването им по сметка на строителна компания във връзка със задължение на строителя да построи и прехвърли по нотариален ред имоти срещу предварителното им заплащане. Това е случай, който трябва да се разграничи от традиционната банкова гаранция. Според практиката на Върховния касационен съд в този случай гаранцията не обхваща изпълнението на задълженията на строителната компания към вложителя. Счита се, че по силата на сключения договор между вложителя и банката, банката е поела задължение да контролира изразходването на внесените от вложителя средства по една сметка на дружеството строител, което не означава, че банката гарантира изпълнението на задължението на това дружество за построяване на възложените имоти. Няма основания да се приеме, че банката се е задължила, вместо или наред със строителното дружество за изпълнение на поетите към вложителя задължения за построяване на обектите, предмет на договора между строителя и вложителя. Задължението на банката е само по отношение привеждането на внесените от вложителя суми по определена в договора сметка и разходването им от тази сметка за строителство. Поетото от банката задължение към вложителя е различно от това на строителя, поради което неизпълнението от страна на строителя не ангажира отговорността на банката. Тя не може да отговаря за неизпълнението на строителя, тъй като не е поемала задължение към вложителя да построи платените от него обекти.


Друг интересен случай е банковата гаранция, свързана с договорите за продажба на електроенергия между енергийните дружества и индустриалните потребители. Тези договори по принцип се актуализират с допълнителни споразумения в края на всяка календарна година. На потребителя обикновено се предлага анекс с две алтернативни форми на търговско обезпечение - запис на заповед и банкова гаранция. Обезпеченията се предлагат с оглед големия размер на несъбрани вземания от енергийните дружества спрямо неизправни длъжници на консумирана, но неизплатена електроенергия и търсене на законно допустими начини за обезпечаване на събирането им. Комисията за защита на конкуренцията се е произнасяла, че в енергийния сектор обезпечаването със запис на заповед и банкова гаранция е допустимо от закона и се прилага широко в страни с развит търговски обмен.

Още от Дневник +

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK