Монобанката или обезсмислянето на парите*

© Дневник

Общите принципи на комунистическата парична система са вече сравнително добре изяснени. Стилизирано и съвсем сбито, със задна дата, те могат да бъдат скицирани в рамките на един параграф. В тази икономика парите до голяма степен са лишени от изконните си свойства, като вместо чрез свободни цени на стоките, труда, капитала и валутата обемът на предлагането се регулира (при фиксирани цени) посредством планиране на натури и/или спонтанно възникващи дефицити. Хиперцентрализираната и опростена до крайност финансова система е организирана около монобанката (термин, общоприет за обозначаване емисионните банки в системата на плановата икономика), която съвместява задачите на емисионен институт, на единствена кредитираща централа, на резервоар на спестяванията и валутните резерви и на разплащателен център в конвертируема валута.

При тази схема класическите инструменти и функции на паричната политика губят смисъл. Търсенето на пари не е резултат от решенията на свободни потребители и инвеститори, а паричното предлагане не се управлява с помощта на обичайната за пазарната икономика двузвенна банкова система, включваща централната банка и автономни търговски банки.

Монобанката (в непосредствена и постоянна връзка с плановите органи) се стреми директно да предопределя както търсенето, така и предлагането на пари. В тази институция кредитните и емисионните функции са напълно слети, а ограниченията пред прякото финансиране на бюджетните дефицити са премахнати. Предприятията са поставени в условия на "меки бюджетни ограничения", което означава, че техните загуби и плановите им нужди от оборотни средства във всеки даден момент се покриват чрез автоматично отпускан кредит. Оттук

хроничното натрупване на лоши дългове

периодично преструктурирани, опрощавани или погасявани от бюджета. Естествено, планиращите органи не са в състояние да предвидят, овладеят и проконтролират всичко, с което са натоварени, поради което в разширяващите се сегменти от икономиката започват да си пробиват път квази или напълно монетарни и ценови форми: повява се "сива икономика" с "по-пазарни" цени, постепенно се губи контрол върху работната заплата и движението на работната сила, възниква още по-открита инфлация, масовизира се паралелният валутен пазар с по-реален валутен курс.

Цялата история на социалистическото реформаторство е опит тези процеси да бъдат помирени с монопола върху собствеността и върху политическата власт. Принципната невъзможност това да се случи води до добре известните периодични провали на реформите и до точно обратните на очакваните резултати - в действителност се гради една хибридна, противоречива и напълно неуправляема система.

Особено съществено е, че икономиката въпреки своята склонност към автаркия в рамките на социалистическия лагер никога не е била напълно херметична. Тя е принудена да контактува с "външния", капиталистическия свят, като в множащите се допирни точки между двата блока непрестанно възникват напрежения. Българското стопанство (а и тези на редица други комунистически държави) хронично генерира кризи по дълга си в конвертируема валута, решавани с подръчни инструменти за макроикономическа стабилизация и (по правило) с палиативната спешна подкрепа на Съветския съюз.

През втората половина на 80-те години това вече не се оказва възможно, поради което

последната криза се превръща в летална

както за стопанския, така и за политическия режим. В крайна сметка икономиката на комунизма е постепенно разядена от непосредствения допир със световния пазар и от неговите косвени (но съвсем не по-маловажни) въздействия. Всички те налагат непосилни за централизираната система императиви, поставят на все по-сурово изпитание вродената й скованост, пренасят модели на потребителско поведение, които бавно и сигурно рушат склеротиралия стопански механизъм.

Финалът е познат: макар и неспособна да овладее тоталността на стопанското битие, старата власт се оказа напълно подготвена да организира (сред хаоса на неизбежната макроикономическа криза, съпровождаща срутването на комунизма) поединично спасяване на своята номенклатура и на нейното поколение, да трансформира политическото си господство в икономическо присъствие из зараждащия се втори български капитализъм...(...)

Настоящият текст се вписва в стихийната и фрагментирана "българска архивна революция", по-конкретно в нейното икономическо измерение. Проникването в тази материя стана възможно едва с отварянето на редица ключови архиви през последните години. Най-важните от тях са фондовете на БНБ, Партийният архив, фондовете на Министерския съвет и донякъде на Българската външнотърговска банка (БВТБ). По различни причини (вкл. немарливост, незаинтересуваност и слаба квалификация) все още не са публично достъпни значителни масиви на Министерството на финансите, на Държавния комитет по планиране и на други важни стопански ведомства.

Тяхната открита част и попадналата в други ведомствени архиви документация обаче показват, че вероятно там не се съдържа качествено различна информация. Основният изворов материал в книгата идва от БНБ - не само най-отворената към миналото си институция, но и главен протагонист в разглежданите събития.
Нека отбележа, че в официално отворените фондове интересуващият се читател продължава инцидентно да се натъква на останали засекретени документи или на такива, чието ползване на практика е възпрепятствано по неписани съображения и правила. Почти излишно е да се споменава, че в различни моменти

въпросните масиви са прочиствани

че в тях не са предавани ключови текстове или че много от най-важните решения просто не са оставяли писмена следа.(...)
Изобщо въпреки очакванията (оправдани само отчасти) сензационните и поразителните находки не са най-значимият резултат от "архивната революция". По-важното е, че тя изважда на показ от небитието една система на мислене и действие, което е вътрешно цялостна, посвоему "рационална" и същевременно дълбоко неразумна в основанията си.

Неведнъж е отбелязвано, че уловка в използването на архивите на комунизма е изследователят да се плъзне по тяхната критичност, неволно да възприеме гледната им точка. Да се избегне този капан е възможно. Това, което архивите разкриват, е , че самата визия на комунизма не е монолитна, съществуват множество, не една, негови гледни точки. А основна "самозащита" е превръщането в сюжет на книгата именно ограниченията в критичната саморефлексия на системата.

Автоматичният кредит

Отношението към кредита в тоталитарната комунистическа система е плод едновременно на идеологически предразсъдъци и на даденостите в организацията на стопанско-политическото битие.

Идеологията се намесва още с характерни за марксизма идеи, клиширани и догматизирани впоследствие. Марксовата икономическа визия е изначално пропита от подценяване на кредита като нещо производно, второстепенно и почти "срамно". Тя предпоставя примат на производството, отношение към финансовия капитал като към "рентиерски" и спекулативен, натоварването му с основни отговорности за непредвидимостта, кризите и хаотичността в капиталистическата икономика. При комунизма тази философия намира своето завършено въплъщение.

Кредитът (в по-общ смисъл финансите) е изтласкан в периферията на стопанското поведение. Той губи естественото си място преди всичко поради ликвидирането на пазарната цена на капитала: наред с останалите фиксирани цени лихвата престава да играе каквато и да било съществена роля. Движението на финансовите потоци става по непазарни принципи, а отсъствието на ефективни бариери пред разходите обезличава мисията на парите (кредита) като инструмент за рационализиране на спестяванията и инвестициите.

Въпреки че в начина на функциониране на икономиката през годините настъпваха промени, няколко принципа в движението на парите останаха непокътнати до края на режима. Основният от тях е, че при привидната си подреденост

комунистическата утопия винаги е била само фасада

зад която властва пълно отсъствие на правила. Тяхното нарушаване идва и "отгоре" (поради всевластието и произвола на върхушката) и "отдолу" (поради постоянното търсене на modus vivendi и на начини за изнудване от изпълнителите на по-ниските равнища). (...) Практически никога не е съществувал "окончателен" план (а следователно и истински планова икономика), тъй като всеки диктатор (в по-общ смисъл всеки овластен) ненавижда правилата.

*Заглавията в поредицата са на "Дневник"