© Дневник
Оставям настрана събитията от края на 70-те години, когато острият платежен проблем е преодолян чрез пряко политическо договаряне със СССР. Тогава Съветският съюз разрешава на България да реекспортира нефт и нефтопродукти на световния пазар по борсови цени и така да стопи натрупания непомерен дълг. Към 1984 г. страната достига необикновено ниски равнища на дългова тежест в конвертируема валута, преди да навлезе в третата - "генерална" - криза на комунистическата икономика в България. Тя поставя на окончателно изпитание интелектуалните и стопанските ресури на системата, като слага и печата на историческа присъда върху нея.
В чисто схематичен план кризата от края на 80-те години не се различава принципно от предшестващите я две. (...) Но отвъд функционалните прилики общият контекст на събитията от 80-те години ги прави съвършено уникални.
Преди всичко въпреки иманентната й капсулираност българската комунистическа икономика вече бе значително по-отворена към света.(...) Засилващата се ударна вълна на външния вектор отразяваше също така тясното обвързване на страната (по наложени й геополитически съображения) с най-слабото звено на световната икономика, каквото е Третият свят, или по-точно с тръгналия по "некапиталистически път на развитие" (т.е. превърнал се в клиентела на СССР) негов сегмент. Накрая решаващи и непознати в миналото импулси отвън изпращаха промените в Съветския съюз. "Перестройката" тръгна да развързва езиците, да задава въпроси (повече, отколкото да дава отговори), да възбужда мисленето и въобръжението. В специфичните български условия се създаде
особено перверзна ситуация
в която маразматичното старо ръководство (за разлика от свързаното с нови лица съветско) трябваше да имитира промяна, да търси собствен път на палиативна адаптация и да прави компромиси с подготвящата "своя си" преход към нов режим овълчена по-млада генерация.
Съществена последица от този нов контекст бе, че изходът от кризата не можеше вече (както в предходните случаи) да бъде чисто "вътрешносистемен", в рамките на социалистическия блок. Всяко възможно решение минаваше през някаква форма на "договаряне" със Запада, което в по-общ план неизбежно трябваше да бъде политическо договаряне. (...)
Тук се съсредоточавам върху конкретен аспект от действителността в края на комунистическия режим: съпоставката между разбиранията за кризата и изхода от нея на част от "информирания" държавен "елит" и на част от "критичните икономисти".
Първата група е редуцирана до възгледите на ръководството и апарата на БНБ. Тя (централната банка - бел. ред.) бе едновременно най-пряко изложена на острите финансови проблеми и сред "най-окултните" институции. Нейните представители рядко участваха в по-широки публични дебати. Това беше цената за достъпа до светая светих на режима и лично до Живков, пред когото БНБ изнасяше без упойка особено болезнените дисбаланси, свързани с външния свят. Преотстъпеното "право на знание" беше неутрализирано от изискването за херметичност.
Очертаването кръга на носителите на другата гледна точка е по-субективно. Несъгласие по време на българския комунизъм проявяват различни икономисти, но от тях тук са изключени апаратните "критикари" (източник на нескончаема поредица от "нови икономически механизми"), представителите на академичните кръгове, проповядвали леко модифицирана инеология на реформаторството от 60-те години, или авторите на откровено невежи стопански проекти, родени чрез компилация на недоразбрани западни модели. Така интересът е сведен до няколкото имена, формулирали според мене най-задълбочения поглед върху кризисната икономическа ситуация, чиито становища бяха достъпни и достатъчно познати през онзи период. Противопоставянето на двете групи е начин да се експонира българският предел на критичното (но слабо познаващо конкретните реалии) мислене през късните години на комунизма, като той се съпостави с интелектуалния хоризонт на отговорните за взетите управленски решения. (...)
Рязката промяна през 1986 г.
е много ясно изразена в две напълно контрастни изказвания на В. Коларов пред пленуми на ЦК от началото и края на годината. През януари председателят на банката акцентира върху "забележителните резултати" във валутната област, илюстрирани с факта, че през 1985 г. нетните лихвени задължения на страната са намалели десетократно в сравнение с 1980 г. (...) В края на годината изказването на В. Коларов като че ли се отнася за друга икономика. В него валутният проблем е основният фокус, като се говори за "небивало в други години значително спадане на валутните постъпления". (...) Тонът е вече изнервен, "набелязват се мероприятия", сред които "осигуряване необходимите допълнителни кредити" (във външен план) и "безкомпромисно" спазване на валутната самоиздръжка (във вътрешен). Все още се излъчва самоободряваща решителност. "Това, което стана във валутната област през 1986 г., заявява В. Коларов, не следва и не може да се повтори догодина или в другите години на деветата петилетка." Както показват събитията обаче, развива се именно черният сценарий. (...) В годишния доклад на БНБ за 1986 г. (подготвен през 1987 г.) за първи път в прав текст е формулирано предупреждение за опасността от изпадане в неплатежоспособност. (...)
След 1985 г. икономиката навлиза в цикъл на остър валутен глад и дългов капан. БНБ отбелязва, че на предприятията ежегодно се утвърждават нереалистично високи валутни задачи за постъпленията (по оценка на банката с 30 до 60% над възможностите), с които се обосновават искания за значително увеличаване на вноса. (...) През 1985 г. българската икономика (а още по-малко обществото) не притежава потенциала за радикални промени, които да избегнат зараждащата се дългова криза. Реакциите не отиват по-далече от рефинансиране на вътрешния/външния дълг и до серия от палиативни разсрочвания. Открито или негласно, подобна "лесна" стратегия се уповава на историческия опит, на "обичайното право" на българския комунизъм, излизал от всички по-ранни сътресения чрез
оркестрирани от Съветския съюз "комбинации"
Нагласата, че това отново ще се случи, е непокътната в ранната фаза на кризата, а по-късно (в нейния край) ще се преобрази в ирационална илюзия. По всичко изглежда, чуждестранните кредитори също дълго продължават да гледат на СССР като на платец от последна инстанция. В българския случай класическите предупредителни индикатори на западните банки се задействат сравнително късно именно защото страната е възприемана като длъжник, който има по-мощен длъжник зад себе си. А когато нещата стават очевидни и съветската подкрепа и отказана, от края на 1989 г. българските власти загребват без задръжки в остатъците от валутния резерв.
Че ситуацията е принципно различна, става ясно около средата на 1987 г.
Към този момент западните финансови институции започват постепенно да действат по-стандартно, затягайки условията на българския кредит. А у нас тръгват да се търсят решения, които звучат нетривиално за познатия контекст. БНБ е един от центровете, произвеждащи подобни възгледи, и съпоставката им с други институционални визии помага да бъдат разбрани ограниченията на икономическата терапия през терминалния стадий на комунистическия режим.
Две са най-нетривиалните за българския контекст стабилизационни предложения, които БНБ - с особена настойчивост след средата на 1987 г. - се опитва да прокара. Първото е комплекс от мерки, визиращи ограничаване на бюджетния дефицит и на неговото монетаризиране. Второто предложение се отнася до промяната във валутните коефициенти, чиято изкривена структура е един от стълбовете на комунистическата икономика. (...) На практика предложените от БНБ мерки са призив за (неизречена) девалвация на лева.
Ако интелектуалният дефицит "по върховете" е факт, то
какво предлагат съществуващите алтернативни визии?
"Критичните икономисти" долавят вътрешната противоречивост в самото целеполагане на политиката, която напълно убягва на "информираните елити". Приоритетът на темповете е посочен като неадекватна на ситуацията и задачите от 80-те години "заемка" от периода на индустриализацията. (...) В момента, когато "технократите" признават безсилието на своите решения, "критиците" са отишли по-далече, идентифицирайки причините за това. Узрява (и се превръща в публично достояние) ясна формулировка за дилемите между динамика и "качество" на растежа, между темп и балансираност (адаптивност) на икономиката, между темп и равновесие. Все по-често и по-аргументирано се твърди, че става дума за изключващи се стратегии, че втората линия има по-голямо значение и че в съществуващия контекст сляпото ускорение е контрапродуктивно. Настоява се, че в йерархията от ценности темпът на растеж следва да заеме подчинено място, като приоритет се отдаде на задачата за уравновесяване на икономиката и приспособяването й към външните промени.
Преподреждането структурира стабилизационната политика по нов начин, но властта не е в състояние да направи тази крачка.
