© Дневник
Отказът на комунистическите власти да използват цените като инструмент за управление на ограничените ресурси също е виновен за високата инфлация в първите години след 1989 г.
Становищата на БНБ по бюджетния дефицит и по валутния курс са най-артикулираните елементи от визията й за лечение на влязлата в дълбока криза българска икономика. Наред с тях обаче са налице и други позиции, където прозират разнородни интелектуални и идеологически рамки - доктринални догмати, мисловни клишета, политически бариери и страхове, отсъствие на професионални знания... Всички те образуват набор от табута, предопределящи несистемния, непоследователен, крайно нерешителен и безсилен характер на следваната политика. Забраните не са формулирани в явен вид, но се долавят между редовете на запазените документи.
Преди всичко следва да се помни, че
при цялата си "радикалност" БНБ е рожба на системата
монобанката (както всяка институция или човек) не може да надскочи себе си. По много от случаите, които има да решава, предложенията й се свеждат до съвсем традиционни административни процедури.(...)
В най-критични ситуации БНБ без проблем се обръща към първичните форми на "ръчно управление". Това се случва през 1989 г., когато проблемът с дълга достига принципно нова фаза с откритата промяна в позицията на западните банки и тоталната деградация в политическата обстановка. Тонът на БНБ става изнервен, тя започва да обмисля "стратегическо отстъпление", подчинено на директивата плащанията по дълга да продължат на всяка цена. Режимът познава живота в икономическа изолация и по-деликатните разсъждения около тънки инструменти като валутния курс са изоставени - паниката и грубата реалност връщат към изпитаната практика на централизирано боравене с валутните ресурси и към познатите способи за затягане на вноса чрез простата счетоводна еквивалентност между внос и износ.(...)
Подготвяното "нехаотично отстъпление" при минимални загуби се свежда до "коренна промяна в мисленето", като "новото мислене" не е нищо друго освен познатото някогашно валутно самофинансиране в условията на пълна изолация от световния капиталов пазар.(...)
Разбира се, призивът за затягане в нито един момент не премахва многопосочните привилегии и изтичания на средства. Само като любопитна илюстрация споменавам предложението на самата БНБ за "специално" третиране на фирми, работещи с Монголия, чрез осигуряване на допълнителен достъп до валута. Решението е банката "да предоставя привилегии при продажбата на конвертируема валута на фирмите, произвеждащи стоки за износ в МНР; БНБ да отпуска валутен кредит с по-благоприятна лихва за покупката на окомплектовка и материали за стоки, предназначени за износ в МНР; да се предоставят и други банкови стимули (при вътрешно финансиране) на фирмите за разгръщане на тяхната работа на този важен пазар" (писмо на В. Коларов до МИП от 19 юли 1989 г.).
През октомври 1989 г. В. Коларов отправя последното преди падането на режима предупреждение, че се върви към неплатежоспообност. Спасителната сламка вече се нарича "постепен преход към конвертируемост на лева". Както стана дума, химерата за конвертируемостта витае още от 60-те години, но в края на 80-те тя вече е навлязла и в най-официалния политически речник. (...)
С характерния за технократското съсловие начин на мислене БНБ вярва в "просветеното" планиране и в "точните" сметки. (...)
Накрая напълно недосегаеми са охранителните функции на тоталитарната политическа власт. Каквото и да се прави, каквото и да се критикува, разходите за "специалните ведомства" (армия и репресивен апарат) остават неприкосновени. При целия моден за перестроечните години патос срещу ниската "социална ефективност на "нематериалната сфера", която БНБ поставя сред основните "финансово-бюджетни" източници на инфлацията, банката се чувства длъжна да вметне, че "не става дума, разбира се, за разходите за външна политика, идеология, отбрана и сигурност, които следва да се осъществяват, както решава Политбюро на ЦК на БКП". А те са огромна тежест. Строго секретна (написана в два екземпляра) "Справка за "другите парични разходи" по баланса на паричните доходи и разходи на населението през годините на осмата петилетка" позволява косвено да се установи, че възнагражденията на служителите в "специалните ведомства" възлизат (данните са за 1980 - 1983 г.) на около 20-23% от общия фонд работна заплата в икономиката.
Но по-важни от тиковете на дългогодишната традиционна практика са симптомите на това доколко вижданията относно по-дълбоките дилеми пред икономическата политика в условията на криза са ограничени от самото мислене на управляващите елити. Следи в това отношение са пръснати из множество документи.
Най-общите концептуални бариери в позициите на БНБ си остават представите за "социалистическия пазар". Той нито за момент не се разглежда извън плана и държавната собственост. В подобен контекст дори коректни твърдения звучат като нонсенс. "Теоретичната основа" на представите е изкривена или плитка, отсъстват адекватен аналитичен апарат и стройна обща схема, с които монетарната проблематика да бъде поставена в смален вид. Тези дефицити са запълнени от интуиция, от плъзгане по проявленията и от напълно куриозни твърдения.
В по-конкретен план
едно от най-натрапчивите ограничения
е невъзможността икономическата динамика да се мисли извън клишето за високи темпове на растеж. Тази дълбоко вкоренена нагласа има своите онтологични корени в комунистическите представи за стопанския живот. През втората половина на 80-те години тя е допълнително подсилена от ранния стратегически лозунг на М. Горбачов за ускорение в Съветския съюз, който веднага (както обикновено) бе сляпо подхванат от българското ръководство. А отказът да се разсъждава в термините на двупосочна динамика има важни практически последици. Той не позволява в частност цикличността да бъде възприемана като естествена форма на стопанското развитие и оттук изключва всякаква антициклична политика, предлагаща (според съответната фаза) мерки както за ускоряване, така и за забавяне на растежа. По този начин се стига до напълно неадекватни решения, прегряващи икономиката в моменти, когато тя има нужда от точно обратното.
"Темповата психология" се оказва истинска незрима преграда пред разумната оценка на ситуацията. "Официалното" експертно знание за функционалните зависимости в българската икономика през 80-те години например си дава сметка за силната зависимост на растежа от вноса, изразена (по тогавашния жаргон) във висока "валутоемкост" на националния доход. В справка до правителството БНБ отбелязва, че "при тази валутоемкост на производството у нас... всяко ограничаване на вноса в несоциалистическа валута води веднага до забавяне на темповете на растежа и до забавяне или задържане на подобряването на жизненото равнище на народа... И през миналата година, и досега през тази година практически мерки за ограничаването на планирания внос бяха възможни само с високата цена на забавяне или дори спиране на и без това недостатъчно бързия и до известна степен крехък растеж на икономиката" (документът е от 2 септември 1987 г. - бел. ред.). Но на тази ситуация винаги се гледа като навременно и противоестествено положение. И въпреки че цялата конюнктура императивно налага забавяне на растежа поради дълговия проблем,
властта не излиза от своите стереотипи
а търси палиативи в обратна посока В духа на проповядвания от нея "нов стил" БНБ би предпочела да се отиде към неявна девалвация, но правителството решава друго. "Министерският съвет беше принуден да дава указания на банката вносът на суровини, материали, окомплектовки и резервни части по същество да не се ограничава" (пак там - бел. ред.). БНБ е наясно с импортната еластичност на растежа и с отражението й върху задълбочаващата се дългова криза, ала за партийната йерархия форсирането (или поне поддържането) на темповете е напълно безалтернативна ментална схема.
Наред с по-дълбоките интелектуални корени фетишизирането на темповете е свързано и със силен политически мотив. В режима битува страх, че всяка засечка би могла да породи масови недоволства. Работи инстинкт за самосъхранение на властта срещу възможни брожения, който намира израз в несменяемата литургика с "грижата за съхраняване и повишаване" жизненото равнище на населението. Това не е самопоказна пропагандна конструкция, а начин на мислене, предопределящ конкретни решения. От началото на 60-те години партията е все по-чувствителна към (и зависима от) набиращите сила потребителски настроения на хората. Съответно все по-често й се налага да търси възможностите за "ухажване на масите", с което (при съществуващите стопанска структура и установен икономически ред) лесно се компрометира постигането на средносрочна макроикономическа стабилност.
Политическият страх наред с идеологията е главната пречка и пред използването на цените като инструмент за рационализиране (управление) на ограничените ресурси
Публикацията е със съгласието на издателя. Подборките в текста са на редакцията.
