© Дневник
Непосредствено след 10 ноември 1989 г. обществената агора бързо се изпълни с разноцветни диагнози и предложения за излизане от икономическата криза. От една страна, отприщеното говорене, а от друга, пълната обърканост на Партията пораждаха какофоничен фон, върху който лесно се открояваше началният интелектуален багаж на прехода. Разделителната линия в отношението към макроикономиката премина през очакванията (и готовността да се приемат) на най-острите стабилизационни мерки.
До самия край на 1990 г. управляващите лавираха с надеждата да замажат (както това многократно се бе случвало в българското минало), да получат политическа отсрочка и да се прегрупират организирано с оглед на създаващата се нова обстановка. Но както видяхме, освен от тези тактически мотиви позицията им беше предопределена и от чисто професионална ограниченост. Наложилото се клише за "постепенния преход" обобщаваше наслоения от старото комунистическо реформаторство, недоразбрани и несистемни заемки от западно икономическо знание, елементи от прагматичен опит, натрупан при управлението на текущата и на предишни кризи. В сместа отсъстваше основното - разбирането за причините; ясна и количествено оразмерена представа за мащаба на бедствието; вътрешно обвързана визия за изхода.
Алтернативната позиция
се прояви публично почти веднага, с обнародването на няколко емблематични публицистични текста на "критичните икономисти", маркиращи както силата, така и ограничеността на представите им. (Въпреки че територията на "критичния фронт" се разшири мигновено, тя също не представляваше хомогенно цяло, а включваше всевъзможни утопични или невежествени конструкции.) Най-високият еталон в тяхната позиция бе зададен от В. Антонов, който не само разполагаше с най-сериозния концептуален багаж в анализа на кризата, но и успя да го приведе на ударен и ултимативен език. В статия, поместена на 29 декември 1989 г. в "Работническо дело", той сумира ширещите се заблуди, даде забележително точни количествена оценка на съществуващите неравновесия и безкомпромисна прогноза за императивите на предстоящата макроикономическа стабилизация. Атаката беше прецизно насочена към основните точки на вече обявената, набързо скалъпена паникьорска партийна позиция. (...)
Статията на В. Антонов зададе тона и на основните насоки в отношението на "критичните икономисти" към стабилизацията. Текстът засили убеждението, че без "шок" стабилизиране на икономиката не е възможно: убеждение, превърнало се в отличителен белег на реториката на онова, което тогава се наричаше политическа опозиция. Ясно бе посочено, че
противопоставянето "шокова терапия - постепенен преход" е фалшива дилема
Обясняваше се, че преходът към пазарна икономика "ще има силни шокови ефекти, но те са неизбежни във всяка радикална реформа (а в тогавашната ситуация дефлационните мерки са задължителни), независимо от това дали те ще приемат формата на споразумение с МВФ и отсрочване на дълга, или ще бъдат взети от едно независимо в решенията си правителство". (...)
Ако непосредствено преди и в началото на промяната контурите на макроикономическата стабилизационна програма бяха очертани достатъчно точно от "критиците", то институционалната и социалната консистенция на прехода оставаха само приблизително, често превратно доловени. Онова, което във висша степен убягваше и на най-критичните, беше предстоящата революция в собствеността с всичките й многостранни, преливащи се последици и аспекти - без съмнение най-оригиналният принос на следкомунистическа Източна Европа в социалното инженерство.
В текстовете на В. Антонов например можеха да се намерят разсъждения за политическите ефекти от една или друга стабилизационна мярка, но не и за това как де факто приватизираната държавна собственост години наред ще разяжда опитите да се стабилизира икономиката. Три седмици след преврата в статия на И. Костов се четеше призив за "смело решение в полза на реформите", като отказът от тях според него би означавал "още по-пълно изтощаване стопанския потенциал на страната, а след това - проникване на чужди фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. В това отношение не трябва да има никакви илюзии. Никой няма да дойде, за да ни помогне. Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и да увиснем на шията на чужденците. Може би има хора, които не биха имали нищо против "щастливото посрещане", но това е само защото не си дават сметка за последиците. Опитът на развиващите се страни показва на мнозина измежду нас какво следва след първоначалната еуфория". (Иван Костов. "Никаква отсрочка" - в. "Работническо дело", 30 ноември 1989 г.).
Тази левичарска фразеология съседства с искания за радикални промени, но
и в по-отчетливите "пазарни" писания бяха налице незрими граници
Твърденията например, че "нищо не е в състояние така да подкопае монопола (на властта) като пълноценното развитие на диференцирани пазарни форми в стопанския живот" и че "планът и пазарът... са антиподи и несъвместими категории", се свързваха с представи, които прибавят "смекчаващи" епитети към родовото понятие: "не съществува по-рационална система за обществен избор на макроикономически варианти от регулираното пазарно стопанство" (Румен Аврамов, "Кой пречи на икономическия плурализъм?", "Ново време", 1989 г. кн.10). Подсъзнателни вътрешни задръжки пречеха на иначе безкомпромисни анализи да направят следващата крачка и да видят възможности за промяна в едно обозримо бъдеще. (...)
Необходимо бе да мине време, преди да се осъзнае, признае и изговори гласно, че онова, което се ражда в прехода, е капитализъм, като релевантният въпрос от какъв именно тип и до днес остава открит. Показателно е, че дори на кръглата маса, където се ковяха езикът и правилата на предстоящите събития, думата не бе спомената. Въпреки разкрепостените призиви за "смяна на цялата система" и за "премахване на измислената социалистическа икономика" очакванията не отиваха отвъд "нормална пазарна икономика, която работи въз основа на реалните икономически закони" (изказване на Желю Желев на кръглата маса от 15 март 1990 г.). Спешността на стабилизационните и политическите задачи, но и плахостта на помислите отхвърляха на втори план въпросите за прекрояването на собствеността. Говореше се за "трансформиране на държавната собственост в други видове собственост с традиционни и нетрадиционни методи и започване с разпродажба на сравнително малки обекти" (изказване на Венцеслав Димитров на кръглата маса от 15 март 1989 г.). В самоуправленски дух се наблягаше на премахването на съществуващите "преобладаващи ограничения на правата на самостоятелността, независимостта, инициативата и творчеството на непосредствените производители, като всички средства за производство... се предоставят... във владение, разпореждане и стопанисване... в това число там, където е възможно, чрез продаване. Но не могат да се продадат 100, 120 или 150 млрд. производствени фондове изведнъж" (изказване на Георги Петров на кръглата маса на 15 март 1989 г.) Ключ в консенсусния модел на бъдещето беше смътната представа за "нормалното", олицетворена от "равнопоставеността на формите на собственост", свободната инициатива и стопанската конкуренция. А тя все още съжителстваше с призиви за "калкулиране" на нови пазарни цени, съобразени с търсенето и предлагането...
Много е важно да си дадем сметка, че трудностите да се "въобрази" предстоящото отразяват и
отколешен (докомунистически) интелектуален недостиг
Страхът от така нужната решителност на промените беше последица не само от политически ограничения, но също от дефицит на знание и нисък полет на въображението... Това се отнасяше изцяло за управляващите "елити", а в голяма степен и за техните критични опоненти. Неравномерно разпределеният изходен "запас" mainstream икономически познания между различните източноевропейски страни се превърна в осезаемо препятствие. Полша например можеше да излезе веднага след своята "кръгла маса" със смислена стабилизационна програма не просто поради наличието на опозиция, а заради интелектуален контекст, който отсъстваше у нас: общност от икономисти, социализирани на Запад; непрекъсвало напълно (колкото и да е бивало ограничавано) идейно общуване с външния свят; запазена връзка с някаква национална традиция; разбиране (постигнато от собствен болезнен опит) какво представлява, защо се "пуска" и как се излиза от хиперинфлация...
Нашата научна общност беше тотално (само)изолирана от единствено смисления жив (човешки) обмен със световната икономическа наука. ІДневник
