Голямото четене

Финалът на "Голямото четене" е след 9 дни. БНТ вече излъчи филмите, създадени по 12-те най-любими романа на българите. "Дневник" ви представя режисьорите и застъпниците за всеки от тях. Гласуването продължава на chetene.bnt.bg.

"Властелинът на пръстените": Книгата-филм

Манол Глишев (застъпник) и Владимир Люцканов (режисьор)

МГ: Много от книгите, не само тази, попаднаха в класацията заради филмите по тях, в което не виждам нищо лошо. Естествено, че филмът прави книгата популярна. Но книгите се филмират именно защото са популярни. Властелинът на пръстените" е много сантиментална, без да е сладникава. Вътре става дума за много страдание, героите загиват, няма нищо захаросано в нея. Дори книгата е писана по време на едно доста несантиментално събитие като Втората световна война. Това не е несериозна книга, за всички онези, които смятат, че тя е просто фантасмагория. Това е книга, в която си личат много богата ерудиция на автора, богато въображение и нещо, което не се забелязва на пръв поглед - психологически момент. Толкин е обвиняван, че героите му са плоски. Но те не са, само че за да го разбереш, трябва да четеш.

МГ: В България са ни много хубави финалните 12, разнообразни книги, докато във Великобритания е имало само английски книги, което пак не е лошо. Българите явно четат много книги от най-различни автори. Смятам, че една книга няма нужда да бъде защитена, тя е тук. Тя трябва да се прочете. И според мен всеки най-много би спечелил, ако прочете 12-те книги, стига да намери свободно време.

"Време разделно": Без предубеждения

Палми Ранчев (застъпник) и Светослав Драганов (режисьор)

ПР: Това е единствената книга, която бих защитавал. Имам десетки любими книги, но те не са сред финалните 12. А тази ми е направила специално впечатление. Дори част от логиката на защитата ми е, че ще си защитавам юношеската любов. Ще я защитавам с удоволствие, защото се появиха много хора, които я нападат - че авторът получил Димитровска награда, че била по поръчка. Това няма никакво значение. Книгата показва величието на литературата. А литературата съществува независимо от автора, независимо от ордените, от ЦК и всичко друго. Нападките са несъществени. Антон Дончев е написал най-доброто, на което е способен. Докато снимахме филма, от време на време трябваше да имитирам четене. И докато имитирах, аз се зачитах и установявах, че не мога да я оставя - такъв драматизъм на фразата, на отделния абзац е постигнал писателят, разказът е толкова драматичен и динамичен... въобще не съжалявам, че я защитавам, защото това е книга, зад която би застанал всеки българин, стига да чете без предубеждения.

ПР: Аз лично бих предпочел други 12 книги, но ако съм задължен да включа български роман, това ще е "Време разделно". Тази класация е обърната към хора, които не четат, или поне не достатъчно и са под въздействието на един-два романа, а не към хора, които четат повече.

"Граф Монте Кристо": Проста философия

Атанас Димитров (режисьор) и Алфред Фосколо (застъпник)

АД: "Граф Монте Кристо" е много красив роман, но трябва всички, които ще гласуват за нея, да знаят, че историята е съвсем реална.

АФ: Темата е неправдата, отмъщението и предателството. Аз приех да я защитавам не за себе си, а за да представлявам всички тези хора, със съдба подобна на моята, които срещнах в затворите. Ако тази книга спечели класацията или поне висок рейтинг, това значи, че българите гласуват против предателството, това е референдум против корупцията и доносничеството. Книгата е лесна за четене, което съвсем не означава, че е лишена от съдържание. Не е задължително да излагаш философска тема с философски речник.

Чрез общи познати режисьорът Атанас Димитров се запознава с Алфред Фосколо, в чийто живот има удивително много прилики с този на Едмон Дантес. Фосколо е от смесен брак между българка и французин. През 1968 г. е осъден на 15 години затвор за шпионаж. Всъщност шпионажът е разпространение на позиви две години по-рано (героят от романа е задържан за това, че носи в себе си писмо от Наполеон). Фосколо си признава, че за разлика от героя в книгата не е съвсем невинен, но пък е осъден по измислено обвинение. Арестуван е (също като в книгата) малко преди да се ожени, и излежава 3 години от присъдата си.

"Железният светилник": Живият роман

Бойко Василев в екип с Хрисимир Данев

БВ: Това е книгата, която в момента ни се случва. Да видим как ние вършим работата - не е ли по същия начин като в книгата: когато те строят църквата в Преспа, първо има въодушевление, после скандали за пари, после крадец, после се нарочва най-свестният от всички и въпреки всичко - гол в последната минута, църквата е готова. Начинът, по който гледаме на себе си, това, което ще каже обществото, понякога излиза, че е по-вярно от това, което ние мислим за самите себе си. И това показва, че романът е жив. Затова във филма ние казваме, че той е сред нас. Ако Талев беше написал и петата книга от поредицата, имало е такава идея, какъв сериал става от това - с цялата кръв, която се излива, с една родова история, която се развива, предателства, героизъм, силни и слаби страни... просто Марио Пузо би бил надминат. Това не е наивна или пък патетична книга. Тя показва както нашите качества, така и недостатъците ни, казва ни "поправете се".

БВ: Доста чуждестранни заглавия можеха да влязат на финала, Достоевски например. Но тези, които са гласували, до голяма степен са оформени от кино, телевизия. Българският читател е човек, който се връща много към детството си, за него е важна майка му и по някакъв начин първият, детският спомен. Той гледа много телевизия и е спрял да чете някъде 1983-1984 г. Спрял е количествено, защото сега като качество чете по-добре.

"Майстора и Маргарита": Чиста фантазия

Борис Десподов (режисьор) и Димитър Стоянович (застъпник)

Б.Д.: Това е една от любимите ми книги, защото тя е чиста фантазия. Това е необятна фантазия - дяволи, ходят и говорят, летят... Чете се леко и има всякакъв вид емоции в нея. Филмът започва с обяснението на Дими Стоянович, че книгата не може да се преразкаже. Вероятно може да се направи хубав филм, но когато покажеш цялата тази фантазия, не ти остава място да си го измислиш сам. И точно там е големият провал на филмите, направени досега - буквализмът.

Д.С.: Ние съзнателно не се и опитахме да преразкажем тази фантазия, защото това е някак си несериозно. Книгата предполага експеримент, каквото всъщност направихме. А от "Майстора и Маргарита" може да се опита да се направи абсолютно всичко.

Б.Д.: От финалните 12 са не бива да се правят някакви по-големи изводи. Четенето е индивидуален акт, той не подлежи на социологизация. Съжалявам само, че "Записки по българските въстания" не е вътре. Ако разсъждаваме върху нея и "Под игото", то "Под игото" е какво българинът иска да бъде, а "Записките..." - това, което е.

Д.С.: Българският читател изглежда готин според книгите, които е избрал. Тук има всичко. Залага на сигурното - това, което знае, което е чел, не експериментира с новото. А това е типично за всички други български черти, така е и с литературата. Българинът е консервативен, леко изостанал и притеснен, но това е нормално.

"Малкият принц": Книга за деца, но не съвсем

Стоян Радев (режисьор) и Георги Лозанов (застъпник)

ГЛ: Това е една от класическите, ако не и най-разпознаваемата философска книга на XX век. Тя пренася цялото знание в един многокомуникативен, стигащ много бързо до теб, и то през емоцията, вариант. Тя е трудна за защита, защото има два стереотипа, които трябваше да се преодолеят. Единият, че това е детска книга, но не много хубаво адресирана към децата. А книгата е за възрастни, но е разказана в реторика, която да даде особена стойност на детството в живота на възрастния. Вторият стереотип е, че това е сантиментална книга, която в крайна сметка опростява идеите, до които се докосва. Всъщност чрез тази простота идеите не само че се съхраняват, а разкриват една пустинно необятна територия на възможни прочити.

СР: Много хора смятат, че ако не спечели българско заглавие, би било срамота. Напротив, това за мен ще бъде знак за самочувствие и спокойствие. Класацията ражда у мен почуда. Но не в смисъла, че не съм съгласен с нея. Липсата на Достоевски е учудваща заради безспорното му място в световната литература, не защото очевидно тази класация произтича от нещо малко по-плитко, нещо, което е в ежедневен оборот.

ГЛ: Цялата класация и за мен е изненадваща. Защо "На изток от рая" е там? Може би защото разпознаваме в заглавието собствената си съдба - на изток сме, но не знам дали сме от рая. Въобще българският читател е симпатичен и объркан.

"На изток от рая": Добрата стара книга

Стефан Командарев (режисьор) и Петър Пунчев (застъпник)

СК: Добра, стара, истинска книга. Роман, в който човек потъва. Той ме връща във времето, когато бях ученик и в едни хубави дъждовни следобеди аз си седях вкъщи на едно канапе и четях такъв тип книги, без никакво желание да излизам навън.

ПП: Книгата е пестеливо, но емоционално наситено четиво с десетки неповторими герои. Някои от тях срещаш само на половин страничка, а имаш впечатлението, че си се родил с тях, живял си през десетилетията и сякаш ще си отидеш с тях. Наскоро дори я препрочете майка ми, която е на 84 години.

СК: Аз бягам в едно родопско село и там нямам телевизия, тоест, ако аз си седях само там, нямаше да чуя нищо за "Голямото четене" Тук гласуват хора, които гледат телевизия.

ПП: Като гледам финалните 12, българският читател изглежда като човек, който след дълги нощи на кошмари се събужда в добро здраве, с ясен ум и светла амбиция да се върне към традиционните човешки ценности, към Доброто в себе си и около себе си. Не би било пресилено да се каже, че "Голямото четене" е онова мащабно културно събитие, което би могло да обърне тенденцията на преклонение и захлас пред долнопробни чалгарски събития (далеч не толкова в музикалния смисъл) и риалити масовки като "Биг брадър" или "Страх" например.

"Осъдени души": Буря от страсти

Милена Андонова, режисьор, и Диана Добрева, застъпник

МА: Този роман е много дълбоко изследване, въобще Димитър Димов е изследовател на човека. Безпощаден е към себе си и към оценките за героите си, което за мен е ценност. Има някакво жизнеутвърждаващо нещо в цялата буря от страсти в "Осъдени души" и най-вече в разрушителната сила на жената, когато тя обича, като част от темата за любовта. Това всъщност не е любовен роман. Той е за себеразрушението, за желанието така да се впуснеш в живота, че да се унищожиш.

ДД: Решихме да направим филма точно така, както разбираме книгата - главната героиня, вървейки по улиците, да припознава героите на Димов в хората на днешното време, които се разминават с нея. Защото голямата тема за невъзможната любов, за хилядите прегради пред една любов, тя е вечна, тези герои са герои и днес.

ДД:За мен пет български романа са много. Ако бяха три, за да може да влезе и Достоевски, щеше да е перфектно. Аз лично не мога да си представя световната литература без Достоевски. Да го няма него е все едно да няма литература. Колкото по-голяма комерсиализация има в една държава, толкова по-сигурно е, че ще спечели "Властелинът на пръстените". Според мен класацията е някъде по средата между масовата и немасовата литература.

"Под игото": Роман без подсладители

Андрей Слабаков (режисьор) и Андрей Пантев (застъпник)

АС: Едно от нещата, в които съм убеден, е, че този роман е толкова актуален сега, колкото е бил тогава, защото наистина няма разлика в това, което се случва. Една група хора искат нещо да променят и всички, които твърдят, че им помагат в крайна сметка са някакви гадини, мижитурки, предатели и гадове. Има един идиот, който им вярва. Това у българина явно е закодирано, тази ситуация се повтаря нонстоп в историята. Явно сме си такива.

АП: Тази книга често пъти може да се развие с личния ти вкус. Тук се вижда една канонада, български роман, който се пръква от нищото, няма преди това традиция. В "Под игото" има едновременно луди, предатели и мъченици. Това Вазов откъде да го знае като философски подход към живота изобщо. И в това е величието на тази книга, че няма захаросани герои. Неподправено се показва една разнолика, противоречива, но величава действителност. Колкото и да се вълнувам от един чужд роман, това е като живота на емигранта. Ти знаеш дълбоко в себе си, какъвто и началник да си станал там, че ти си човекът с акцента и не си част от онова общество, което те е приело. Има различни демитологизатори, които се отнасят снизходително към Вазов, но точно това е комплексарско. Не е комплексарско да си посочиш майката като най-добрата, а да харесваш повече Ким Бейсинджър.

"Пътеводител на галактическия стопаджия": Нужда от пародия

Лъчезар Аврамов (режисьор) и Любен Дилов-син (застъпник)

ЛА: Това е книга, която колкото повече четеш, толкова повече неща има вътре. Тя е много забавна в най-умния смисъл на думата, защото забавлението не трябва да се приема само като чисти смешки една до друга. И това е най-големият плюс - забавлява те искрено.

ЛД: Романът е космополитен. Той драматично те лекува от провинциализма. "Пътеводителят..." е страхотен учебник по иронична дистанция - нещото, което много липсва в българското говорене и мислене. Ние сме много вътре във всеки един смисъл. Тук не казваш, че не ядеш аспержи, а че мразиш аспержи, това още от Ботев е завещано - да се обича и мрази силно. Затова книгата е готина, защото е иронична. Пародия е не само на фантастиката като жанр, но и на науката. Тя е изключително мъдра, заради това, че по смешен начин са представени някои от най-големите парадокси на съвременното знание, където всеки ден човек е изправен пред кръга на Зенон.

ЛД: Класацията рисува един много симпатичен българин. Голяма част от избора е повлиян от други фактори - като чуеш "Осъдени души" и се сещаш за песента на Лили Иванова. Но пък това е единственият български космополитен роман, който не се занимава с някакви наши мъки и страдания или трептене на славянската ни душа, а с тема, която е паневропейска и много важна по онова време.

"Сто години самота": Невъзможни образи

Милко Лазаров (режисьор) и Севда Шишманова (застъпник)

МЛ: Книгата е такава, че ако не бяхме отишли до Колумбия, нямаше как да направим филм. Къде другаде можем да срещнем толкова близки хора на Маркес? Те носят кодове, те са като герои от книгата, все едно за тях е писана. Но от този роман не може да се направи филм, там няма драматургична линия. Няма една нормална случка, няма главен герой, по нея може да се направи клип на "Продиджи" само.

СШ: Книгата има много универсален код, прескача граници и пространства. Установих го в Колумбия - страна, която те разтоварва от всички условности на присъствието. Тя те кара да се чувстваш нормално. Там хората изглеждат така, сякаш нямат претенции към материалното. Когато четеш, те води емоционалният код, който ти създава някакво усещане, провокира нива на усещане, които са извън класическия сюжет на обикновена книга, провокира емоционалното, условното. Дори Маркес казва, че няма да даде на никого да филмира това място, защото то не може да получи образ.

МЛ: Голямата изненада за мен беше, че "Моби Дик" не влезе в топ 100. Много български книги влезнаха, но малките нации се изразяват по този начин. Има леко шовинистичен вот. Пауло Коелю беше опасно близо до 12-те, но все пак не успя. Явно доста манекенки имат интернет. Класацията е напълно представителна, все едно избираме парламент. Това е някаква ревизия, която ни показва какви сме и защо сме такива.

"Тютюн": Изстрадалият роман

Петър Попзлатев, режисьр (няма застъпник. Попзлатев е решил, че Димов е най-добрият защитник)

ПП: Романът "Тютюн" по категоричен начин показва още преди 50 години, че българската литература е на нивото на европейската. Може спокойно да провокира европейския читател, защото с конфликтите, драмите, нивото на цивилизованост, възприятието на живота по нищо не отстъпва на романи, които характеризират онова време. След завършването му бива подлаган на ожесточена критика в рамките на Съюза на писателите. Прави се един опит да бъде унищожен както романът, така и писателят. Само ерудицията на Димов и разума, му позволяват да излезе от тази ситуация с чест. Защитил се е много добре. Но после до края на живота си не написва друг роман.

ПП: Иначе "Голямото четене" е превъзходна инициатива поради това, че се възбужда интерес и възможност да се очертае кръгът от интереси на българите. Считам, че той е точно толкова хаотичен, колкото беше животът ни в последните десетилетия. Естетическите критерии винаги идват един етаж или няколко стъпала след другите неща, които определят живота. Не се учудвам на тази извадка поради изключително интересното време, в което живеем, начина, по който се променят основни стойностни категории. Но "Записки от подземието" на Достоевски трябваше да е в класацията.

Всичко, което трябва да знаете за: