© Krassimir Youskeseliev
Митът за "недотам лошия комунизъм" никога не си е тръгвал от Източна Европа: от време на време само бива поизмит и отново вдиган на пиедестал
С дълбок глас и вид на преживял много Ферхат Кентел разказва за новите митове на турския национализъм. "Свещената кръв" е толкова популярна в съвременното турско общество, че присъства вече в музикални клипове по интернет, в реклами, дори и в учебни и псевдонаучни занимания. Ученици от едно турско училище например създали в час по химия "инсталация" на турското знаме със... собствената си кръв. После тържествено подарили произведението на генерал от армията.
Кентел е историк от университета "Билги" в Истанбул и в края на миналата седмица говори за особените отношения между сакрално и светско в родината си на конференция в София, посветена на политическата митология. Турският разказ прилича в значителна степен на картината и в другите балкански държави, а е показателен и за политическите и социалните трансформации на митовете в съвременния свят. Турското общество е общество в риск, то продължава да се развива в битката между секуларизация и религия, твърди ученият. И в тази битка въпросът за сакрализацията на кръвта, за принадлежността към род и нация подхранва вечното търсене на врагове и виновници за несгодите. Дълго време врагът е бил Гърция, но след преодоляването на междусъседските напрежения през последните години, все повече атаките се насочени навътре. Новите противници са либералните, светски настроени историци и интелектуалци, родоотстъпниците, в чиято категория попаднал и самият Кентел, защото се включил в подписка за извинение за арменския геноцид.
Митовете естествено дават храна и на
всевъзможни конспиративни теории
а тези в Турция спокойно могат да опишат и новите български конспирации: Европейският съюз, евреите, американците. Европа опитва инвазия в Турция, евреите искат да я превземат, за да сложат ръка на енергийните й трасета, а Кюрдската работническа партия (ПКК) цели разцепление на страната, подпомагана от ЕС и САЩ, смятат мнозина турци, по думите на Кентел.
Още по-забележителна е употребата на мита Ататюрк. Бащата на модерната турска държавност и неговото наследство отдавна са станали религия. Ататюрк е Аллах, мавзолеят му в Анкара е Кааба (древният храм, около който е построена Голямата джамия в Мека), а личните му записки и документи - новият Коран, разказва изследователят.
Заместващият механизъм е широко разпространен в Източна Европа и особено политиците на Балканите с охота го използват, смята проф. Луц Нийтхамер от Университета в германския град Йена. Специалистът по следвоенна Европа и устна история (Oral History) дава пример с един от най-могъщите съвременни митове - смяната на комунизма с национализъм. От комбинацията между разпада, последвал краха на комунизма, и националистически стремежи са раждат ужасяващи неща, каквито видяхме в Югославия, посочва ученият.
Нийтхамер подчертава, че митовете са национално обусловени, затова и конкретното демитологизиране зависи от съответната държава. В САЩ например вече се подлага на критична преоценка "тоталната неоспоримост на неолиберализма", властвала в последните 2 десетилетия.
Но в Европа, и най-вече в източните й краища продължава да важи друг мощен мит - за
"недотам лошия" комунизъм
което възпрепятства неговото изследване. Тъкмо през тази година, когато се навършват 20 години от падането на Берлинската стена, необходимостта от задълбочено обществено проучване изпъква още по-отчетливо. За съжаление това се случва на много малко места и резултатите не са особено обнадеждаващи. Професор Нийтхамер работи по изследователски проект върху т.нар. осталгия - носталгията по бившата ГДР и личните спомени, свързани с нея - и отбелязва странен факт. Носталгичното възприемане на миналото не е само "биологичен проблем за възрастните", а в много голяма степен се наблюдава при по-младите. "Тъкмо хората, които по време на срутването на Стената са влизали в пубертета, най-силно се съпротивяват срещу западната култура, и то защото си спомнят ГДР без нейните проблеми. В представите им това е нещо като авторитарно защитен детски свят", обяснява историкът.
На уютния исторически разказ в учебниците
по история на Балканите обръща внимание и Анамария Дуцеак Сегестен от Университета в Лунд, Швеция. Тя сравнява учебниците в Сърбия и Румъния и прави следното заключение: В тях са залегнали "добрите митове", подходящи за децата, за разлика от описанията в другите исторически текстове. На румънските ученици се разказват две легенди - за латинския произход на румънците и за националното единство, докато сръбските им връстници учат за грандиозната военната мощ на своите сънародници и за "исконното" сръбско Косово.
А какво става с българските митове и политическата им употреба? Според Лиляна Деянова от Софийския университет се забелязва
нов тип държавен национализъм у нас
Това е белег за нови процеси в дефинирането на нацията, които не се осъзнават от политическите и интелектуалните елити. Държава и националност вече са разединени, казва тя, давайки пример с дискусията около проекта "Батак" на Улф Брунбауер и Мартина Балева. На единия полюс бяха либерално настроени интелектуалци, които твърдяха, че националната история трябва да се "приватизира" (подобно на БТК ), т.е. историята да се "денационализира". На другия - историци като проф. Георги Марков, за когото глобализацията един вид застрашава националната история, обяснява Деянова. Според нея с намесата си в спора и със своя открит урок, изнесен в Батак, президентът Първанов обилно е подхранил националистическата тръпка в търсенето на враг и в крайна сметка е потвърдил това, което яростно е оборвал - Батак като мит. Нищо че малко преди това публично приветства германско-френския проект за общ учебник по история.
Заключението на Деянова е, че случаят "Батак" и дебатите около законите за паметта са израз на видимото вече и все по-неуспешно усилие да се удържи историческото наследство в новите условия на съществуването на нациите, когато има основателни тревоги за културното наследство и неговото препредаване на поколенията. Споменът не трябва да блокира гражданския дебат за настоящето, той не трябва да бъде зов за мъст, а памет-урок.
За да стане това обаче, е нужно обединяване на усилията на историци, интелектуалци, журналисти, както обобщава проф. Нийтхамер, "за да се погрижим критично кое е легитимното пространство на митовете и кое е враждебно към хората, нереалистично и без бъдеще".
