"Просто защото ми харесва"

Холандският журналист Дирк ван Хартен, който реши да остане в България

2001 г.

Един срещу друг стоят двама мъже, които не се познават. Единият е млад холандец, другият е видимо по-възрастен, неясно откъде. Намират се във влак между Будапеща и Прага. Споглеждат се няколко пъти леко неудобно. По-възрастният човек вади салам и хляб... започва да говори на неразбираем език. Става ясно, че е от малко българско село, че говори само български и малко руски. Успява все пак да разкаже на холандеца, че отива при сестра си, която не е виждал от близо 50 години. Тя се е оженила малко след Втората световна война за чужденец и заминала на запад. После комунизмът ги разделя. Така двамата някак започват да си говорят и холандецът изважда сирене.

2009 г.

"Тогава си казах, че може би трябва да посетя страната, от която този човек идва. Той беше толкова мил. На 70 години излизаше за пръв път в чужбина." Това разказва холандецът от влака, който обаче вече е холандецът, който реши да живее в България.

Дирк ван Хартен е журналист на свободна практика. През октомври 2008 г. се пренася в България. Преди да дойде, не знае много за страната. Идва за пръв път като турист през 2004 г. Каца в Бургас и оттам започва да обикаля. "Аз не си падам по масовия туризъм и със сигурност не съм човек, който ще лежи на плажа цял ден. Моята почивка е активната", казва спокойно Дирк. Той говори бавно (много често насича изреченията си с паузи, което обаче не е изнервящо).

"Всъщност тук се чувствам като у дома. Като се връщам от Амстердам, докъдето отскачам от време на време, ми харесва усещането, че живея тук", продължава. Усмихва се и казва, че София всъщност е успокояващ град - "знам, че повечето българи няма да се съгласят с мен, но в Амстердам, където има по-малко хора, пространството също е по-малко. Някак е претъпкано, постоянно около теб има някой."

Често поглежда през прозореца, като говори (но не тогава прави паузите в изреченията си). Преди да се срещнем, казва, че ще му е интересно да застане срещу микрофона и да види разликата, а преди да започнем да говорим, казва, че ще си води записки (не го прави). Говори малко и неуверено български език.

Историята като модерна журналистика

Дирк ван Хартен е завършил история, но още в университета му втръсва от академичната среда и решава, че няма да се занимава с наука. "Журналистиката е един вид модерна история", някак си оправдателно се засмива. Тогава се опитва да работи на свободна практика, но не се получава. Впоследствие работи в организация, която консултира холандския парламент по социални проблеми. След това завършва журналистически курсове в Ротердам, "които вероятно са една от най-добрите школи в Холандия", разказва Дирк. След това започва да стажува във вестници. Сега е чуждестранен кореспондент на десетина холандски медии, сред които една от основните новинарски агенции - ANP.

Причината да е на свободна практика е, че е почти невъзможно да се сключи дългогодишен договор с холандска медия. Бил е за по няколко месеца или най-много година на различни места, но "когато изтича определеният срок, просто си тръгваш". Казва, че предпочита вестниците пред списанията. "Харесва ми ритъма на това да правя нещо всеки ден. Но обичам разнообразието и свободата и точно това ми дава работата ми на свободна практика - мога да правя много неща. А и като свикнеш с несигурността, това се превръща в приятен начин на живеене", заявява с усмивка. Според него всъщност най-голямата разлика е, че човек е "по-малко замесен в правенето на продукта". Определя това като някакъв вид дистанция, която е предпазваща за автора. "Не си наясно какво се случва в редакцията, контактите, интригите." Казва, че все пак понякога колегите му липсват, а повечето от тях са го подкрепили, когато е решил да дойде тук. Естествено имало е и такива, които са го предупредили, че ще се разочарова много бързо и ще се върне до три месеца.

Без отговор

Първото нещо, което го шокира, като идва, е фактът, че "никой не отговаря на мейлите". "В Холандия, като получиш писмо, се опитваш да му отговориш в рамките на ден. Или поне аз така бях свикнал да работя. А този ми вид контакт, особено както и българският ми не е добър, е много важен." В началото той много разчита на това, но в повечето случай не е получавал отговор. Другото нещо, което е направило впечатление на Дирк, е културата на привидната учтивост. Според него тя често е само параван. "Хората ти казват мило: да, разбира се, ще говорим, ще направим и после нищо." Не скрива, че все пак, докато е бил тук, е срещнал и много искрени и учтиви хора.

Говори много спокойно и в разказа му постоянно има дистанция, която не е неприятна. Той много харесва България, но има неща, които според него са невъобразими и недопустими. "Мисля, че в тази страна има толкова неща, за които може да се протестира. Защо няма революция ?", пита и със сериозен тон казва, че за него България не е напълно демократична страна. Смята, че дори на пръв поглед някои неща да са се променили, "тук все още е 1989 г. Особено в политическата култура нещата са останали същите."

"Когато погледнеш хората в парламента - те не се държат като парламент. Повечето от тях, изглежда, че обслужват собствения си интерес. Правителството прави всичко друго, но не и да управлява."

Общество, което реагира

Според журналиста преследването единствено на личния интерес е характерно за много нива на обществото в България. "Хора, които не знаят и не мислят какво е добре за страната като цяло." Забелязал е в разговорите си с българи, че повечето се ядосват на ситуацията, в която живеят. После той ги пита какво ще направят, за да я променят, и в повечето случай отговорът, който е получавал, е бил: "Нищо" (казано на неговия български). "Оправдават се с това, че не може да има промяна. Хората се съгласяват с реалността - сякаш си казват, че така е било винаги. 45 години комунизъм не стигат, 500 години турско робство също явно не са достатъчно", учудено констатира холандецът и продължава: "Те просто седят и се оплакват - няма да гласуват и няма да направят нищо."

Според него е необходима промяна на манталитета - така че хората да поискат да действат като едно цяло в името на нещо по-голямо от собствения си интерес. Да има общество, което реагира. Протестите през януари са били показателни за това разделение, смята журналистът. Защото са били организирани от малки групи, като всеки е имал свои искания.

Едно от нещата, които го учудва по време на протестите през януари, е именно малкото хора. "Защо нямаше десетки хиляди хора, вместо това те бяха около 2 хил. И то главно пенсионери и студенти." Смята, че не е имало никакво оправдание за насилието, което полицията е упражнила и за това как просто е решила "да изчисти улиците на София". "Бях на Орлов мост и до мен седеше човек, който каза, че е на 77 години. Беше облечен в костюм, с вратовръзка и бомбе. Беше много развълнуван и ядосан от това, което се случваше. Каза, че това са комунистите (полицаите, които гонят протестиращите) и че те отново са тук. Той метна една снежна топка, която едвам достигна един от полицаите. В следващия момент бягах със стареца на ръце, защото полицаите ни преследваха", разказва потресено Дирк и пита: Защо?

Невъобразими и недопустими

Другите неща, които намира за невъобразими и недопустими, са това, което се случи с регистрацията на "Синята коалиция", промяната в изборните закони в последния момент. "Това доказва, че България е недемократична, да в сравнение с Куба и Венецуела може и да е. Не е за вярване как правителството буквално се опита да открадне изборите, като се опита да увеличи прага за коалиции и как това се случва без особени дискусии." Въпреки шокиращите неща, които се случват тук, в холандските медии няма голям интерес към тези събития, защото се приемат за прекалено вътрешна информация. Това го изненадва, тъй като страната му е може би един от най-големите критици на България в ЕС.

Сравнявайки живота в Холандия, той отчита, че наистина хората могат да правят почти всичко каквото поискат, но на определено ниво. "Разбира се, това е нещо, за което ние плащаме доста пари. Имаме високи данъци. Ако бях българин, нямаше да искам да плащам данъци, защото ще ми се струва доста глупаво предвид това, което се случва с тях", казва и се засмива.

Той прави това често - понякога сякаш от неудобство или просто от учтивост. В повечето време краката му са кръстосани и въпреки че разговорът тече гладко, сякаш е заел отбранителна позиция. Според него да имаш правото да живееш, както искаш, освен всичко друго е и нещо, което трябва да се постигне - "да принадлежиш към нещо изисква много усилена работа".

Дали България може да достигне до това ниво. "Може би след 100 години" (отново се засмива, но този път за кратко) Смята, че ще е нужно време, като първото най-важно нещо за България е да има малко по-висок стандарт на живот, малко по-високи доходи.

Ммм... Сиренето

Най-много от Холандия му липсва сиренето. Холандското според него определено е по-добро от българското. "Липсват ми и малките барове на Амстердам, които са спокойни... качеството на обслужване, което там е доста по-добро от България." Журналистът казва, че понякога още се учудва от отношението, което получава тук в ресторантите или баровете. Липсва му и водата, морето и пристанището на Амстердам. Харесва пристанища и смята, че те винаги са били сърцето на града. Няма място, на което да обича да се връща, казва го категорично. Обича да пътува из България - често обикаля планините. Харесва и храната тук, но няма любимо ястие. "България има много голямо и силно културно наследство, което понякога се сблъсква със съвременните идеи. И ще е голяма загуба, ако в желанието си да станат европейци българите се откажат от това си наследство."

"Мисля, че през повечето време съм искал да бъда каубой или индианец, никога не можах да реша... Не, никога не съм имал големи мечти за това какъв искам да бъда и как да го постигна. Винаги съм се интересувал от пътуванията и журналистиката", разказва сега. Силно привлечен е от тази част на Европа. "Идеята да дойда в България всъщност доста здраво се беше заклещила в главата ми. Беше ми интересно какво става тук, защото тогава страната още не беше част от ЕС." Преди това поддържа връзка с "българско момиче" и тъкмо когато решава да се пресели заради нея, връзката приключва. "Това поотложи плановете ми, но в крайна сметка в един момент ми втръсна от уредения ми живот в Холандия, от всичко сигурно и дойдох." На мнение е, че всеки журналист има тази мечта да поживее и поработи някъде в чужбина... "Аз просто осъществявам тази мечта." Плановете докога ще остане зависят от финансовото му състояние. Казва, че със сигурност ще се опита да бъде тук до януари. Но всъщност много му се иска да остане повече. "Просто защото ми харесва."