© Красимир Юскеселиев
"Рада се отнасяше към режима точно като майка си: възпитаваше ме да го мразя, заклеймяваше тоталитарните му атрибути, но в деня, в който получих предупреждение за изключване от организацията, тя се примири и ме научи да правя уставния възел (на чавдарската връзка - бел.ред.). Заедно с неподчинението тя ми завеща страха. Животът на мнозина от нас мина по тънкия ръб на сподавения бунт, на провокацията, която спирахме, щом станеше опасно."
Ружа Лазарова говори за пътя си до написването на "Мавзолей" на един дъх, както се чете и книгата й. В същото забързано темпо минава седмицата й в София, в която представи българския превод на своя роман, обрал вече овации във Франция. Между френското посолство, Френския институт, университета, Червената къща и безбройните срещи и интервюта българката, която от 1991 г. живее в Париж, препуска така, сякаш иска да навакса десетилетията мълчание за комунизма. Габи, Рада и Милена - в разказа на тези три жени (баба, дъщеря и внучка, главните герои на "Мавзолей") Лазарова пробва да счупи катинара, който 20 години след срутването на стената още държи личните гласове за миналото заключени.
"Тук все още няма опит с мисленето на личностния свят. Според мен комунизмът е отнел и това. Мълчанието, наложено в социалната сфера, с годините е навлязло и в личната", казва писателката, която всяка година се връща през август и не е загубила усещанията за случващото се тук. В нейния роман, както и в отговорите на задаваните й въпроси мълчание и страх вървят ръка за ръка, почти са синоними. Героите на "Мавзолей", в които се оглеждат изгубените поколения на комунизма, мълчат от страх, сподавят и пометват бунтовете си, но въпреки това мразят режима и неговата сивота.
Особената смесица от гняв и страдание, която Лазарова продължава да вижда тук, е един от подтиците, която я карат да се захване с книгата. "Мотивацията беше разностранна. От една страна, всеки път, когато се връщах в България, се сблъсквах със странно чувство: Аз някак вече си съм се успокоила в моя живот, докато родителите ми, брат ми все още живеят в тази омраза към комунистите. Семейните вечери, в които се зачекваха политическите теми, се превръщаха в бойно поле, наситено с нетърпимост. Виждах, че уж са променени изцяло, но страдат, и то без да го осъзнават."
Роля изиграва и неразбирането във Франция - към тоталитаризма и към България. Лазарова, която сменя професии, работи ту като журналист на свободна практика, ту в рекламата за малко, разказва, че допреди няколко години е било много трудно да продаваш български сюжети във Франция. Това оставя историите неразказани, несподелени. Междувременно учи политически науки, контактува с елита ("много културен и отворен, не еднопосочен и не едностранчив") и постепенно преоткрива за себе си XX-ия век с неговите злини. От следването, приятелите, книгите за диктатурата, които от 2000 г. излизат с все повече заглавия и големи тиражи, си изгражда
култура за тоталитарните режими
Освен това се оказва, че е пътувала все из бившите тоталитарни държави, включително и в далечни като Лаос, Камбоджа. ("Спрямо тук режимът на червените кхмери е просто безумен, много по-жесток."). Среща се и с оцелели от нацистките концлагери, чете спомените им. "Благодарение на тях разбрах, че паметта се разработва, тя се поддържа, възбужда, събужда, работи. Всеки си има своя път към паметта, аз се възползвах от опита на оцелелите от KZ. Някои от тях ходеха на всеки 5 или 10 години в лагера, ако той е превърнат в музей, в място на спомена. Събираха снимки, четяха текстове, разпитваха съвременници."
Тогава Ружа започва да разпитва хора в България, да търси и събира истории, спомени, анекдоти. Събира от близки, приятели и познати, а след като се оформят персонажите, целенасочено търси определени типажи, например "архитект над 60 години, за да ми разкаже как са работили архитектите по онова време" (героят на Драго). Не се стреми към изчерпателност, но иска да засегне възможно най-много теми и образи от онова време поне за малко.
Трудно ли беше? "Много трудно. Беше само преди 5-6 години, но
никой не говореше охотно
най-много по една-две случки от човек да съм събрала", споделя тя и дава пример с една от най-непосилните задачи - да се намерят свидетелства за казармата.
След като завършва книгата в началото на 2007 г., изведнъж езиците се развързват: "Бях тук на поредната ваканция и всички, които преди се страхуваха и почти нищо не бяха разказали, поискаха да говорят, когато разбираха, че книгата е готова", спомня си тя.
Странния ритъм на българското "проговаряне" за комунизма Ружа разбира така: "Според мен се бърка именно с досегашното ровене в миналото, което ми се струва много повърхностно и не е истинско." И на срещите в София тя чува често репликата - ама ние досега говорихме, какво още да говорим. Според авторката на "Мавзолей" истинското говорене още не е започнало. "Разработката на чувствата я няма."
Но как да се говори за комунизма, каква да е стилистиката, питам аз и зачеквам темата за "документалистиката на чувствата". "И на мен ми беше проблем, докато подготвях книгата. Документите, текстовете, които хората ми пращаха, за да не напиша тотални исторически глупости, ми се сториха ужасно сложни - смисълът беше удавен в някаква много претенциозна логорея, обществени пространства и т.н. Всъщност истината се крие зад тази научност, или по-скоро псевдонаучност", убедена е Ружа. Трудността на задачата си пролича и на дискусиите за "Мавзолей" миналата седмица, където бяха изразени мнения, че книгата е прекалено медийна и комерсиална. Ружа отговаря, че е работила сериозно по нея, всички детайли са обмислени, няма нищо случайно. Както например
сегашното историческо време
в което се води повествованието. То създава, от една страна, дистанцираност, която спомага за преодоляването на миналото (още повече замислено и написано първо на френски), но от друга, този изказ е още по-въздействащ. Цитат от романа: "Тези истории - на майка ми, на бабите и дядовците ми, на баща ми - трябва да бъдат разказани в сегашно време, плоско граматическо време без релеф, без нюанси, едно сегашно, което не свършва, а смазва миналото и бъдещето в нагнетена магма като ден без надежда. Едно повтарящо се и зашеметяващо сегашно време, което ви приобщава, стича се до вас и ви удавя."
"В нея има различни стилове, защото смятам, че светът, в който живеем, е много сложен, колажен, фрагментиран, и ми се ще и литературата да прилича на него", обяснява Лазарова. Според нея важно е да има също и хумор. В "Мавзолей" също ще го видите, макар и под смазващото небе на комунизма.
А как беше приет романът във Франция? Приятелите го посрещнали с въодушевление, "те първи осъзнаха, че това е книга за хората, които са се съпротивлявали. Казваха, че се разбира ежедневието - как всеки ден един обикновен човек е бил потискан, как се е чувствал, постепенно е бил деформиран от страха, от това, че непрекъснато крие помислите си, че лъже, че прави компромиси". Интересни са
реакциите на смесените бракове
Получава много писма и имейли с думите: "Най-сетне разбрах съпруга ми. Женени сме от дълго време, чувствах, че у него/нея има тъмни страни, той/тя не говори, но вече го/я разбирам и много ви благодаря". "Мавзолеят" като брачен консултант, каква ирония, нали?
В България се учудва колко много хора са дошли на срещите, искат да говорят и се радват, че се говори. Учудва се същевременно и на често задавания й въпрос не поема ли прекалено голям риск, не е ли осъждащият разказ за миналото много опасна задача. "Това за съжаление показва до каква степен хората тук все още се страхуват. Мнозина наистина смятат, че рискът е огромен. Колко дълбоки са следите от комунизма се вижда и от това, че все още не можем да приемем за нормално, че някой някъде е написал книга за България. Но освен страха има и друго. Тоталитаризмът беше изключително затворена система, буквално лагер. Тази затвореност води и до нетолерантност, невъзможност да се чуе другият. Ние се слушахме сами себе си. Бяхме много идеологизирано общество, а идеологията не допуска диалог", разсъждава Лазарова. На подобно отношение се е натъквала и във Франция - попадала е на много крайни левичари, сталинисти, с които диалог не е възможен: "Аз говоря и те си говорят каквото си искат."
Ружа все пак е донякъде оптимист, защото
в България "има някакъв назрял момент"
"Но не знам дали и хората предполагат какво означава това. А то означава непрекъснато да бъдеш честен поне със себе си, непрестанно да знаеш как си бил повлиян и какви компромиси си направил, за да може истината за режима да се пренесе за другите поколения, а не някакви носталгични елементи или повърхностни разсъждения, било то отдясно или отляво." Според нея няма защо да се търси "хубавото" в комунизма. "За мене това е един тоталитарен режим", казва тя и добавя, че често става объркване. "Смесват се личните спомени от детството, което винаги е щастливо, младостта винаги е хубава възраст, и спомените от комунизма. Но те са две различни неща и трябва да бъдат разграничавани."
"Мавзолей" е добра стъпка в това разграничаване. За целия път обаче са нужни много крачки...
Ружа Лазарова, "Мавзолей", изд. "Сиела", София, 2009
