Ружа и нейният мавзолей срещу забравата

Живеещата в Париж писателка събужда и разработва спомена на чувствата

Ружа и нейният мавзолей срещу забравата

© Красимир Юскеселиев



"Рада се отнасяше към режима точно като майка си: възпитаваше ме да го мразя, заклеймяваше тоталитарните му атрибути, но в деня, в който получих предупреждение за изключване от организацията, тя се примири и ме научи да правя уставния възел (на чавдарската връзка - бел.ред.). Заедно с неподчинението тя ми завеща страха. Животът на мнозина от нас мина по тънкия ръб на сподавения бунт, на провокацията, която спирахме, щом станеше опасно."

Ружа Лазарова говори за пътя си до написването на "Мавзолей" на един дъх, както се чете и книгата й. В същото забързано темпо минава седмицата й в София, в която представи българския превод на своя роман, обрал вече овации във Франция. Между френското посолство, Френския институт, университета, Червената къща и безбройните срещи и интервюта българката, която от 1991 г. живее в Париж, препуска така, сякаш иска да навакса десетилетията мълчание за комунизма. Габи, Рада и Милена - в разказа на тези три жени (баба, дъщеря и внучка, главните герои на "Мавзолей") Лазарова пробва да счупи катинара, който 20 години след срутването на стената още държи личните гласове за миналото заключени.


"Тук все още няма опит с мисленето на личностния свят. Според мен комунизмът е отнел и това. Мълчанието, наложено в социалната сфера, с годините е навлязло и в личната", казва писателката, която всяка година се връща през август и не е загубила усещанията за случващото се тук. В нейния роман, както и в отговорите на задаваните й въпроси мълчание и страх вървят ръка за ръка, почти са синоними. Героите на "Мавзолей", в които се оглеждат изгубените поколения на комунизма, мълчат от страх, сподавят и пометват бунтовете си, но въпреки това мразят режима и неговата сивота.


Особената смесица от гняв и страдание, която Лазарова продължава да вижда тук, е един от подтиците, която я карат да се захване с книгата. "Мотивацията беше разностранна. От една страна, всеки път, когато се връщах в България, се сблъсквах със странно чувство: Аз някак вече си съм се успокоила в моя живот, докато родителите ми, брат ми все още живеят в тази омраза към комунистите. Семейните вечери, в които се зачекваха политическите теми, се превръщаха в бойно поле, наситено с нетърпимост. Виждах, че уж са променени изцяло, но страдат, и то без да го осъзнават."




Роля изиграва и неразбирането във Франция - към тоталитаризма и към България. Лазарова, която сменя професии, работи ту като журналист на свободна практика, ту в рекламата за малко, разказва, че допреди няколко години е било много трудно да продаваш български сюжети във Франция. Това оставя историите неразказани, несподелени. Междувременно учи политически науки, контактува с елита ("много културен и отворен, не еднопосочен и не едностранчив") и постепенно преоткрива за себе си XX-ия век с неговите злини. От следването, приятелите, книгите за диктатурата, които от 2000 г. излизат с все повече заглавия и големи тиражи, си изгражда


култура за тоталитарните режими


Освен това се оказва, че е пътувала все из бившите тоталитарни държави, включително и в далечни като Лаос, Камбоджа. ("Спрямо тук режимът на червените кхмери е просто безумен, много по-жесток."). Среща се и с оцелели от нацистките концлагери, чете спомените им. "Благодарение на тях разбрах, че паметта се разработва, тя се поддържа, възбужда, събужда, работи. Всеки си има своя път към паметта, аз се възползвах от опита на оцелелите от KZ. Някои от тях ходеха на всеки 5 или 10 години в лагера, ако той е превърнат в музей, в място на спомена. Събираха снимки, четяха текстове, разпитваха съвременници."


Тогава Ружа започва да разпитва хора в България, да търси и събира истории, спомени, анекдоти. Събира от близки, приятели и познати, а след като се оформят персонажите, целенасочено търси определени типажи, например "архитект над 60 години, за да ми разкаже как са работили архитектите по онова време" (героят на Драго). Не се стреми към изчерпателност, но иска да засегне възможно най-много теми и образи от онова време поне за малко.


Трудно ли беше? "Много трудно. Беше само преди 5-6 години, но


никой не говореше охотно


най-много по една-две случки от човек да съм събрала", споделя тя и дава пример с една от най-непосилните задачи - да се намерят свидетелства за казармата.


След като завършва книгата в началото на 2007 г., изведнъж езиците се развързват: "Бях тук на поредната ваканция и всички, които преди се страхуваха и почти нищо не бяха разказали, поискаха да говорят, когато разбираха, че книгата е готова", спомня си тя.


Странния ритъм на българското "проговаряне" за комунизма Ружа разбира така: "Според мен се бърка именно с досегашното ровене в миналото, което ми се струва много повърхностно и не е истинско." И на срещите в София тя чува често репликата - ама ние досега говорихме, какво още да говорим. Според авторката на "Мавзолей" истинското говорене още не е започнало. "Разработката на чувствата я няма."


Но как да се говори за комунизма, каква да е стилистиката, питам аз и зачеквам темата за "документалистиката на чувствата". "И на мен ми беше проблем, докато подготвях книгата. Документите, текстовете, които хората ми пращаха, за да не напиша тотални исторически глупости, ми се сториха ужасно сложни - смисълът беше удавен в някаква много претенциозна логорея, обществени пространства и т.н. Всъщност истината се крие зад тази научност, или по-скоро псевдонаучност", убедена е Ружа. Трудността на задачата си пролича и на дискусиите за "Мавзолей" миналата седмица, където бяха изразени мнения, че книгата е прекалено медийна и комерсиална. Ружа отговаря, че е работила сериозно по нея, всички детайли са обмислени, няма нищо случайно. Както например


сегашното историческо време


в което се води повествованието. То създава, от една страна, дистанцираност, която спомага за преодоляването на миналото (още повече замислено и написано първо на френски), но от друга, този изказ е още по-въздействащ. Цитат от романа: "Тези истории - на майка ми, на бабите и дядовците ми, на баща ми - трябва да бъдат разказани в сегашно време, плоско граматическо време без релеф, без нюанси, едно сегашно, което не свършва, а смазва миналото и бъдещето в нагнетена магма като ден без надежда. Едно повтарящо се и зашеметяващо сегашно време, което ви приобщава, стича се до вас и ви удавя."


"В нея има различни стилове, защото смятам, че светът, в който живеем, е много сложен, колажен, фрагментиран, и ми се ще и литературата да прилича на него", обяснява Лазарова. Според нея важно е да има също и хумор. В "Мавзолей" също ще го видите, макар и под смазващото небе на комунизма.


А как беше приет романът във Франция? Приятелите го посрещнали с въодушевление, "те първи осъзнаха, че това е книга за хората, които са се съпротивлявали. Казваха, че се разбира ежедневието - как всеки ден един обикновен човек е бил потискан, как се е чувствал, постепенно е бил деформиран от страха, от това, че непрекъснато крие помислите си, че лъже, че прави компромиси". Интересни са


реакциите на смесените бракове


Получава много писма и имейли с думите: "Най-сетне разбрах съпруга ми. Женени сме от дълго време, чувствах, че у него/нея има тъмни страни, той/тя не говори, но вече го/я разбирам и много ви благодаря". "Мавзолеят" като брачен консултант, каква ирония, нали?


В България се учудва колко много хора са дошли на срещите, искат да говорят и се радват, че се говори. Учудва се същевременно и на често задавания й въпрос не поема ли прекалено голям риск, не е ли осъждащият разказ за миналото много опасна задача. "Това за съжаление показва до каква степен хората тук все още се страхуват. Мнозина наистина смятат, че рискът е огромен. Колко дълбоки са следите от комунизма се вижда и от това, че все още не можем да приемем за нормално, че някой някъде е написал книга за България. Но освен страха има и друго. Тоталитаризмът беше изключително затворена система, буквално лагер. Тази затвореност води и до нетолерантност, невъзможност да се чуе другият. Ние се слушахме сами себе си. Бяхме много идеологизирано общество, а идеологията не допуска диалог", разсъждава Лазарова. На подобно отношение се е натъквала и във Франция - попадала е на много крайни левичари, сталинисти, с които диалог не е възможен: "Аз говоря и те си говорят каквото си искат."


Ружа все пак е донякъде оптимист, защото


в България "има някакъв назрял момент"


"Но не знам дали и хората предполагат какво означава това. А то означава непрекъснато да бъдеш честен поне със себе си, непрестанно да знаеш как си бил повлиян и какви компромиси си направил, за да може истината за режима да се пренесе за другите поколения, а не някакви носталгични елементи или повърхностни разсъждения, било то отдясно или отляво." Според нея няма защо да се търси "хубавото" в комунизма. "За мене това е един тоталитарен режим", казва тя и добавя, че често става объркване. "Смесват се личните спомени от детството, което винаги е щастливо, младостта винаги е хубава възраст, и спомените от комунизма. Но те са две различни неща и трябва да бъдат разграничавани."


"Мавзолей" е добра стъпка в това разграничаване. За целия път обаче са нужни много крачки...

Ружа Лазарова, "Мавзолей", изд. "Сиела", София, 2009


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (24)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Петър
    *****
    Неутрално

    Признавам, че не съм чел книгата, нито познавам авторката. Но всяка книга, която напомня за кошмара, в който съм живял, за времето което отне възможността ми да постигна онова, към което съм се стремял, за ограбената ми младост и опустошения живот на милиони - такава книга винаги ще бъде полезна. Защото ако поколенията забравят що е това комунизъм, той може отново да избуи и трагедията да се повтори. А това ще сложи и края на човешката цивилизация.

  2. 2 Профил на ядосано
    *****
    Неутрално

    аман от посредствени книги!

  3. 3 Профил на Sin
    *****
    Неутрално

    Много заинтригуващо !
    Но защо такова дребно заглавие и така скрита ! Благодаря все пак за информацията, ще я проуча непременно !
    ( Трийте тапунгерите. Този под Нр.: 2 изобщо не чете, още по-малко книги, това е ясно като бял ден ! )

  4. 4 Профил на Червената кочина
    *****
    Неутрално

    Бравос таваришчи и таваршки!

    Ла Плас о' Руж...

    Краснаята Площад...

    Мазолея Джугашфилски ако не,
    на Димитров ако не,
    на Улянов да е той поне
    Навек припомнян!

    Майор Деянов Гъци Хубавеца Ламби Параваноглу...
    гемороид до гемороид
    на всеки циометър.

    О миг поспри, ти тъй си чумав!

    "Ружа и нейният мавзолей срещу забравата"

  5. 5 Профил на Drug
    *****
    Неутрално

    Петре, та с какво казваш комунизма ти опустоши живота и ограби младостта? Гладен ли беше, жаден ли, лечение ли ти отказаха или вземаше по-малка заплата от останалите? На мен ми даде възможност да се изуча например без да съм бил сина на един-кой си. При това комунистическото ми образование ми даде възможност да намеря работа на Запад. Дали днешното българско образование може да го направи? Аз не знам, но май- не!
    ***
    Та не бъркай собствените си неудачи с комунизма защото май точно такива, като теб ще докарат края на цивилизацията.

  6. 6 Профил на ДЕМАРКСИФИКАЦИЯ
    *****
    Гневно

    Какво значение има за вас
    дали поколенията някога ще забравят
    как е било при юдомарксиската тоталитарска диктатура
    при положение, че сте съгласни да се заглушават
    важните обществени проблеми при СЕГАШНОТО
    уж немарксиско управление???

    Можете ли да посочите поне 1 /един/ марксистки политик
    което вече да е бивш -- публично да се е отрекъл
    от криминалната идеология и практика на марксизма
    ???????????????????????????????????????????????????

    Петър
    * 1

    Признавам, че не съм чел книгата, нито познавам авторката. Но всяка книга, която напомня за кошмара, в който съм живял, за времето което отне възможността ми да постигна онова, към което съм се стремял, за ограбената ми младост и опустошения живот на милиони - такава книга винаги ще бъде полезна. Защото ако поколенията забравят...

  7. 7 Профил на ***
    *****
    Неутрално

    До #5: А на леля ми, комунизмът едвам позволил да се изучи, защото е дъщеря на бивш "капиталист."

    А защо работиш на Запад вмество в Монголия например?

  8. 8 Профил на Георги Грънчаров
    Георги Грънчаров
    Рейтинг: 1441 Неутрално

    Драго, поздравления за материала! Четох интервю с авторката в блога на Петър Добрев, а сега и тук, явно и тази книга отива в списъка ми с предстоящи покупки!

    Поздрави, Г. Грънчаров

    "Извращавайки миналото, ние извращаваме настоящето"
  9. 9 Профил на Jazzprom
    Jazzprom
    Рейтинг: 703 Неутрално

    Сега чета книгата. Добра е и си струва да се прочете. Особено от по-младите хора, които имат бегли спомени от това време. Романът проследява живота на три поколения, чете се на един дъх и струва 12 лева.

    Това е положението...
  10. 10 Профил на о. Павел
    *****
    Неутрално

    За съжаление годините вървят, поколенията се сменят и скоро темата за комунизма няма да е актуална. Това обаче не означава, че комунизмът като начин на мислене е преодолян. Напротив, България продължава да се управлява и експлоатира от бивши комунисти и техните отрочета.

    Трагедията е, че СДС се оказа комунистически параван и се провали в управлението си. Не беше забранена БКП-БСП, не бяха съдени виновните за 45 години диктатура, не бяха извадени досиетата, не беше въведена просвета за същността на комунизма и последиците от него.

    .............................

    Социология на призраците -
    http://archiman.livejournal.com/

  11. 11 Профил на Приятно четене
    *****
    Неутрално

    Най-хубавото време ще настане, когато хората с осакатени съдби, приписващи личните си проблеми и провали на една сила извън тях - имагинерния комунизъм, един по един си отидат и на историята започне да се гледа с погледа на нормалните.

  12. 12 Профил на За "нормалния" поглед на новородените
    *****
    Неутрално

    (Към#11, Притяно четене,)
    Надявам се, този "нормален" поглед към историята да не е празният поглед на новороденото, който беше присъщ на повечето от строителите на ... каквото там беше. Кошмарът на преживяното ще се повтори, ако градим настоящето без памет и съвест.
    История е само осмисленото минало. Тя се пише от пораснали.
    Грандиозното, вселенско сгромолясване, на реалния комунизъм изтри горчивината от систематичните репресии.
    Днес комунизмът трови въображението само на последователите си.
    Тъжна гледка са те, людоедите – идеалисти.

  13. 13 Профил на Както казва Жорката
    *****
    Неутрално

    Както казва Жорката "няма bad experience". То като не влиза и от Тримата братя и златната ябълка няма да хванеш поука. А за желаещите има Задочни репортажи на Г. Марков. Освен интересни реминесценции грабваща е и литературната форма.
    Толкоз.

  14. 14 Профил на turnovka
    *****
    Неутрално

    за книгата научих от приятели от Франция. Тук не беше излязла още. Сега си я купих и я прочетох наистина на един дъх. Страхотна книга! Препоръчвам я на всеки, който иска да погледне " с гняв назад" ... И с усмивка напред разбира се, защото трябва да се живее!

  15. 15 Профил на Петър до Drug
    *****
    Неутрално

    Драги ми, не съм умрял от глад при комунизма; само че "когато заживееш само за насъщния, на скот същински се обръщаш", е казал крал Лир (едва ли полираната ти чутура е посягала към подобна литература). А собствените ми неудачи се превърнаха в удачи, само че далече от България. И не затова се обръщам към тебе, просто не си струва, защото за пасмината ви важи онова, което е казано преди много години; "Те нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили". Прочети в същия този вестник, в който май ти плащат да лаеш, за последните изявления на г-н Медведев. А колкото до юнака, написал мнение 11 - няма такова понятие "имагинерен комунизъм", защото 100 милиона избити не са нещо "имагинерно", а съвсем реално. И винаги ще напомнят за червената чума.

  16. 16 Профил на muncho
    *****
    Неутрално

    Петре готвех се да споря с тебе но от 2 рия ти тьп постинг сьс 100 млн избите разбрах че си безнадежден случай. Ходи си избивай комплексите другаде. Колкото за авторката нещо пак на манджа с грозде ми намирисва - кцде това Камбоджа каде Лаос та мавзолей та смесени бракове мале мале....турлу гювеч а не книга. Машала.

  17. 17 Профил на Bicho Raro
    Bicho Raro
    Рейтинг: 1441 Неутрално

    Изключително посредствена книга. Ето откъс от нея:

    В един мразовит ден*

    В един мразовит ден на февруари 1964-та, арестуват Гошо Струната, бивш кабаретен цигулар, обичан от оцелелите софийски бонвивани. Милиционери го блъскат грубо в камионетка. Случайните минувачи се извръщат и ускоряват ход с подчертано безразличие. Нищо не са видели. Някой да е видял? Никой. Впрочем имало ли е нещо за гледане? Нищо. Някаква камионетка минала на бавен ход по "Раковска", спряла за малко и потеглила; с една дума, нищо особено.

    Минувачите се пръскат по уличките в центъра с натежали от страх крака. Прибират се вкъщи, изгонват децата да си играят в стаята и се затварят в кухнята със съпругата, с тъщата или тъста. Усилват звука на радиото или пускат водата да тече, защото и стените имат уши. Казват тихо, едва доловимо: "Арестуваха Гошо Струната". После отпиват голяма глътка ракия, за да сгреят стомаха и сърцето си.

    След втората мълчалива глътка някой пита защо. "Защо?" На кого може да му хрумне такъв безсмислен въпрос след двайсет години на произвол и престъпления, на истини, превърнали се в лъжи, и на лъжи, издигнати в истина? Някой все пак задава въпроса. Съпругата? Тъстът? "Защо са арестували Струната?" Защото безразсъдно разказал виц: знаеш ли каква е разликата между българската и английската пощенска марка? Англичаните плюят откъм лепилото, българите откъм лицевата страна, където е портретът на Димитров.

    Причини да приберат Гошо има колкото щеш: говореше няколко чужди езика, но не и руски; носеше костюми отпреди войната, купени във Виена или в Париж, от време на време вадеше цигулката и свиреше не оптимистичен бригадирски марш, а тъжна градска песен.

    Започнали са да говорят за Гошо Струната в минало време, въпреки че е сигурно само неговото арестуване. "Колко пъти си видял някой безследно изчезнал да се появи отново?" Съпругата се сеща, че децата са все още будни, и отива да ги приспи. Тъстът реже кисело зеле и сланина за ракията, а тъщата притопля супа от картофи и праз.

    Съпругът пали цигара, за да прогони спомена от камионетката и мъчителното усещане за безсилие и срам, че не се е противопоставил на арестуването. Трета глътка ракия. Четвърта. Ревовете в стаята го изкарват от нерви. Скача и напердашва децата – доказва си, че е мъж с авторитет, а не мухльо. Съпругата отива в кухнята да потърси негласна утеха от роднините. Няма да я получи. Вечерта ще мине в безразличие и мляскане.

    Габи седи неподвижно в кухнята и гледа стената. Минал е повече от час. На връщане от работа една приятелка й каза на ухото за Гошо. Придружи я до спирката, изчака с нея автобуса и я бутна вътре. Със смазано сърце, притисната от намусени непознати, Габи се вози до последната спирка, дълго влачи крака в снега, без да усети студа. Заключи външната врата, седна в кухнята, единственото отоплявано помещение, и напразно зачака да бликнат сълзите, за да є олекне.

    Габи става, рови в шкафа и най-сетне открива шишенце зад натрупаните за черни дни пакети. На дъното е останал един пръст ликьор. Колебае се, не є дава сърцето да лиши сладкишите си от пияни вишни. После с рязък жест изсипва всичко, сяда и върти чашата в ритъма на часовниковите стрелки. Очите на Габи са като солници, които вятърът на лошите вести постепенно е пресушил; ако успееше да заплаче, от тях щеше да падне сол на кристали.

    Чува превъртане на ключ и вдига поглед към часовника. Дъщеря й влиза в кухнята и мъката на Габи се излива в глупав гняв.

    – Колко е часът? Много късно се прибираш.

    – Не е късно.

    – И без да ме предупредиш.

    – На двайсет години съм.

    – И на петдесет пак ще си ми дъщеря. Или се прибираш за вечеря, или намираш начин да ме предупредиш, иначе се притеснявам.

    – Проблемът си е твой.

    – Не ми дръж такъв тон! – Габи удря по масата. – Къде си ходила? Миришеш на цигари.

    – Не пуша, сто пъти съм ти казвала. Приятелите ми пафкат и дрехите ми смърдят.

    – Ако пушиш, ще ти забраня да излизаш. И говори правилно, какви са тези думи?

    – Ти ли ще ме учиш как да говоря? Откога си пийваш?

    – Не ми дръж такъв тон!

    Виковете секват, въздухът е натежал от невидими искри, готови да избухнат в скандал. Рада се затваря в стаята. Мрази майка си, затова че не е започнала нов живот с друг мъж, че не е родила повече деца, че се вкопчва в нея и я задушава с вечното си безпокойство.

    Габи върти чашата, един, два, пет, сто пъти. Надига натежалото си слабо тяло и отива при Рада.

    – Яла ли си?

    – Не.

    – И аз не съм яла.

    – Чакала си ме, така ли?

    Тази реплика винаги вбесява Габи, но сега тя търси помирение.

    – Нищо не съм приготвила. Искаш ли да хапнеш?

    Малко сирене, кисело мляко и хляб. Дъвчат мълчаливо. Габи изплюва най-сетне камъчето...

    "Tolerance is a crime when what is tolerated is evil or sin" - Thomas Mann
  18. 18 Профил на Bicho Raro
    Bicho Raro
    Рейтинг: 1441 Неутрално

    А ето и един много точен коментар относно откъса В един мразовит ден*, написан от читател на име Вишински:

    "За авторката не бях чувал до вчера. Не знаех че има такава жена, не бях чувал за нея, не бях чел нищо нейно. Тази страница, както е цитирана по-горе, този именно откъс от книгата й са първите ми впечатления. По тях съдя и за творчеството, и за възможностите й. Това ми е базата за оценка, друга просто нямам.
    Оценката ми е - слаба работа. Не става. Дано другите й книги да са по-добри.
    Все съм си мислел, че за да пишеш ти трябва талант. Защото, иначе какво излиза? Сяда всеки, който има желание пред листа, запълва го с думи и изречения и се получава художествено произведние. Де да беше така лесно...
    Чел съм руски книги, от руски автори за онова време. Някои от тях са били свидетели (например Солженицин) на онези времена и пишат от първо лице, единствено число. Други пък са по-млади хора, те преразказват онова, което са чули. Разлика от художествена гледна точка няма, защото четеш и сякаш виждаш пред очите ти прочетеното. Всичко е озезаемо, всичко е реално, всичко е достоверно, всичко можеш буквално да видиш, чуеш и докоснеш.
    Чета горните откъси. И пресонажите висят във въздуха... Неубедително и нереално е всичко, освен битовите сцени, за тях - след малко.
    Откъсът започва с ареста на улицата на цигулар. Арестуването не става в дома му, посред нощ и докато жертвата спи, както се е правило винаги, ами на улицата. Нереалност номер едно е това, съществена. На улицата се е арестувало тогава (говоря с такава форма на минало време, защото съм набор на авторката и като нея не съм виждал никога подобни неща, а съм само слушал за тях) само при краен случай - например, арестуваният скандира против народната власт или е облечен по начин, видимо дразнещ народната власт и пр. На улицата не се е арестувало в останалите случаи, защото хем арестуваният може да избяга, хем се привлича внимание, хем вражеските дипломати да видят случайно това и да започнат поредната злостна империласитическа кампания и т.н... Арестите стават по домовете, след полунощ, докато жертвата е напълно безпомощна. Хем не бяга, хем никой не вижда.
    Излиза, че всички минувачи били познавали арестувания. Доколкото се разбира, годината е 1965. София е близо милион вече, половината са новодошли от провинцията. Колко от "случайните минувачи", станали свидетели на ареста са познавали арестувания, за да казват едва доловимо по къщите си "Арестуваха Гошо" и да бият децата си по този повод? Написаното по-горе създава усещане за масовост на познанствата на минувачите с Гошо, а битовият алкохолизъм и боят над децата бил повсеместен по едва ли не цяла София същата вечер...
    После за Габи. Пояснявам специално за авторката: жените по целия свят, от всички времена, раси и народи, се делят на две групи: такива, дето не пият и такива, дето пият алкохол. Втората група се дели на такива, дето само попийват и на такива, дето си къркат редовно, но случая това е маловажно. От коя група е Габи? Ами, май от първата, от непиещите. Това го потвърждава и дъщеря й - пита я от кога пие, ако за Габи попийването си е било нещо редовно, дъщерята няма да се впечатлява. Уважаема госпожо авторке, вие виждала ли сте жена, която е от първата група, на непиещите? Виждала сте, нали? Тогава, защо пишете глупости, които впечатляват с марсианската си нереалност? Непиещите жени пият алкохол на празници - на Нова година, на рожден ден и прочие. И тогава не пият - сипват им по 25 грама, а те ги "пият" по два часа. Само докосват с устни чашата, поглъщат само капчици. Таква жена, госпожо авторке, никога не изиспва пиенето в чащата си "с рязък жест". Никога. Ако видят, че алкохлът е на дъното на шишето, те връщат обратно шишето и не пипат алкохола. Да го ползват после за сладкиши, или нещо подобно. Да, пият също и когато не се чувстват добре здравословно - "по 50 грама ракия, за да ги стопли вътрешно", при простуда. Виждала ли сте как пият в такива случай? Аз съм виждал. Мръщят се, едвам преглъщат, а непоносимостта им към алкохола е изписана даже по ноктите на ръцете им. Не въртят чашите с ракия или вишновка, уверявам ви...
    А ако героинята ви е алкохоличка - така е и трябвало да напишете. Попйва си, пък се натъжила за Гошо и й се допило, пък в къщи нямало и затова си го изляла на дъщеря си... Или едното, или другото. Защото, както е сега представено, такъв образ просто не може да има.
    По-натам следват сцени на истерия в стил "разведена самотна жена от 90-те години на 20 век", които малко трудно се вместват в анти-тоталитарната насока на книгата, но това е вече друга тема."

    "Tolerance is a crime when what is tolerated is evil or sin" - Thomas Mann
  19. 19 Профил на nomer37
    nomer37
    Рейтинг: 524 Разстроено

    Мда кризата явно си казва думата върху някои лица без лицето естествено, то е богопомазано, макар последно да е нещо средно м/у еретик и невярващ!

    "Отдавна твърдя, че социализмът има нещо общо със СПИН. Предимно се предава по наследство и по полов път." Антон Кутев
  20. 20 Профил на гневен
    *****
    Неутрално

    ПРЕПИСАНО

    "Смесват се личните спомени от детството, което винаги е щастливо, младостта винаги е хубава възраст, и спомените от комунизма. Но те са две различни неща и трябва да бъдат разграничавани."

  21. 21 Профил на ...
    *****
    Неутрално

    VеnRus е с типичната за българските псевдолеви шизофрения
    От една страна косъм не дава да падне от светлото комунистическо минало и го брани като Матросов с тялото си а от друга страна отрича промените в климата като редови западен консерватор
    Луда работа...

  22. 22 Профил на Emo
    *****
    Неутрално

    Дами и Господа, след 9 дни ще станат 20 години откакто комунизмът падна. Нека да живеем живота си сега, а не в миналото.
    Let's finally move on!

  23. 23 Профил на Az
    *****
    Неутрално

    Тази книга звучи като поредната глупост родена след огромни напъни.

  24. 24 Профил на незабравящ
    *****
    Любопитно

    А защо беше стената? Нали такава хубост беше живота тогава?





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK