Ади Цанова, която знае пътя между Антарктика и Прищина и мечтае за Ми и двете момичета

сценография Венера Иванова
стил Христина Колева
грим и коса Слав



Ади Цанова е на 34 години. Един от първите сватбени агенти у нас, автор на книги за организиране на сватбената церемония и етикет. Нарича себе си "бойна сватбена машина" и имаме основания да й вярваме. Създател и собственик на сватбена агенция "За сватбата на вашите мечти". Създател и председател на Асоциацията на сватбените агенти и консултанти в България (АСАКБ). Омъжена, с две дъщери.


Има хора и случки, които се появяват в живота ти, за да ти осветят пътя. Да ти кажат тихо нещо, което, крещейки, не чуваш.
Ето с такава роля Ади се появи в моя живот.
Затова този портрет няма да е обикновен. Отказвам се от всичките научени трикове за писане през годините и ще ви разказвам за Ади. Така, както тя ми се случи. В няколко действия, на точното време и точното място. Поне в моя си живот.


Действие първо: Момичето, което получи Антарктика в знак на любов
Виждам я за първи път в един столичен ресторант. Седи на масата и усилено удря по клавитурата на лаптопа. Сама е, но като я гледам, имам чувството, че е част от една голяма и щастлива група, която моите очи не виждат, но сетивата ми усещат. "Здравейте, аз съм Ади", казва и след десет минути вече си говорим на ти. Салатата й стои встрани от компютъра и там ще си остане до края на първата ни среща. В ежедневието й е така - често няма време за храна, а и Ади не е от хората, които превръщат апетита към храната в своя движеща сила. Апетитите й са други. Движещите сили - също. Решавам да започна направо и съвсем директно, защото Ади предразполага за това.




Какво трябва да знам за теб?
Че съм обичана и обичаща жена. Че имам две прекрасни момичета, Стефи и Лени, които съм износила с гордост и невъздържана радост и които изпълват живота ми с музика. Че съм успяла да осъществя най-голямата си ЖИТЕЙСКА мечта – да бъда млада майка. (Ади е родила първата си дъщеря на 19 години, при това съвсем планирано.) Че един човек ме заведе там, където започваш да живееш отначало. Че не се притеснявам да споделя на мига онова, което мисля. Че мечтая да остарея с Милен сред множество внуци, правнуци и да продължа да бъда обичана и да обичам така, както сега. Че вярвам в доброто във всеки човек.


Ади има ужасно щастлив брак. (Тук чукам на дърво за нея, защото аз съм от тези с грозно разпадналите се бракове.) Нарича мъжа си нежно Ми вместо Милен. Моли ме непременно да спомена имената на двете й дъщерички, защото "те адски много се радват". Разказва ми и за баба си, която прилежно събира всички журналистически статии, написани за нея, и ги подрежда в класьори. В нашето новородено приятелство тя интуитивно усеща тъгата ми по неосъщественото ми семейство и няколко дни по-късно ще ми изпрати мейл, в който се казва: "Понякога трябва плътно да се затвори една врата, за да не стане течение и да се затворят другите, които съвсееем мъничко са се открехнали пред теб." И представа си няма колко на място ми го каза...


Как се запозна с Милен и как разбра, че това е твоят човек? В училище. Винаги съм го усещала и чакала. Даже от много малка си представях, че ще изглежда така. Той е най-добрият ми приятел. На него мога да кажа всичко, даже и да се изложа здраво. Все едно ми е. Той ме разбира и обича такава, каквато съм. Аз съм човекът в нашия брак, който спечели повече. И казвам това с ръка на сърцето.


Какви са страните на любовта? Обядвах с приятелка в един ресторант. Милен ми се обади, каза, че идва след минутка, помоли ме да му поръчам салата и супа. Знаех, че идва, видяхме се сутринта и сме заедно от много време. Но... когато влезе, нещо в мен пак се преобърна по начин, по който се преобръщаше и когато бях на 13. Казах си: "Ех, Ади, ти си няк`ва зверска щастливка да си все още влюбена в този човек!" Дали отговорих на въпроса за страните на любовта...?!


Тогава какво дава и какво взима бракът? Аз съм родена да бъда семейна. Ние, хората, сме създадени на този свят, за да споделим радостите и тъгите му с някого. Нищо не ми е взел бракът, но ми е дал много, и то все положителни неща.


Изпадаме в едно от ония състояния на мълчание, за които руснаците казват "музы прелетают"... Не бях чувала наскоро човек да говори така за брака. Докато броя наум своите малко примери за здрави семейства, Ади ми разказва как Милен й подарил за рождения й ден преди година и половина... Антарктика! Станало така: били на къмпинг (както всяка година), имало голям купон (Ади е родена на 20 август - типична лъвица!) и в разгара на веселбата Милен извадил един огромен картонен ваучер за екскурзия до ледената част на Земята и го дал на Ади с най-нежното признание - "Обичам те"... Защо точно Антарктика? "Две години на десктопа ми стоеше снимка на Любов Орлова", казва ми тя. И коя е тя, питам. "Руска актриса, на нея е кръстен един огромен кораб, с който се прави въпросният круиз из Антарктика, отговаря ми Ади. Бялата тишина и аз на борда на "Любов Орлова" - това беше моята идея за пълно щастие. Когато получих ваучера, просто мислех, че ще умра от щастие." Ади и Милен се оказват пасажери точно на този кораб - "Любов Орлова". Мисля си, че понякога животът ни предлага такива метафори за това, което изживяваме, че нямаме право дори да ги тълкуваме. А и няма нужда.


Опиши ми Антарктика, както я видя. Антарктика не се "вижда", тя се усеща с всички сетива. Дъхът ми спира само при мисълта, че бях там... Аз все още през вечер я сънувам. Не си мисля през деня за нея, защото не искам да я опорочавам с проблемите си. Един от големите ми страхове е да не спра да я сънувам. Бяла пустиня, която те кара да се чувстваш уютно. Не е студена, макар да е мноооого студено. Тишината е необозрима. Само антарктическите обитатели имат право да я нарушават. Айсбергите, пингвините, китовете... колко сме малки всъщност ние, хората. Колко сме малки и неистински в клетките, които сами сме си построили, уж, за да живеем по-добре.


Кой е най-големият ти страх? ...да не би да остарея без Милен.


Действие второ: Истинските войни и големите оръжия
На следващата ни среща на по салата Ади ми отстъпва нейната, за да не чакам дълго. "Всеки трябва да получи нещото, от което има нужда, в точното време, в което може да го понесе", ми казва и аз преосмислям думите й, надвесена над уханната купа със свежи зеленчуци.


Миналия път ми разказа за Антарктика. Какво още не си ми казала за нея? Например това, че вече имам официалното право да си качвам краката на масата, когато ми е необходимо! (...?!...) Да, защото на път за Антарктика минахме през прохода Дрейк, а който е минал оттам, получава тази привилегия - като истински капитан на кораб.


Не е за вярване, че един толкова млад човек като Ади има зад гърба си толкова преживявания. Представих си я с краката на масата и, да си призная, стои й естествено. Когато съм до нея, имам чувството, че тя е Пипи Дългото чорапче, а аз съм сресаната подредена Аника - малката й приятелка и съседка. Аз й се възхищавам, че може да вдига коне и да спи с обувки на възглавницата, а тя дори не подозира каква свобода дава на хоризонтите ми. Изведнъж заговаря за Прищина.


Кога си била в Прищина?! Седем години играх в Руския камерен театър в София. Аз съм руски възпитаник, завършила съм руска филология и направо обожавам тази култура. Една година бяхме на нещо като турне в Косово - играхме за руските войници там. Тръгнахме в една хладна сутрин през май. Предишния ден кумувахме и с моята приятелка, сътеатралка и кумица, вече се бяхме окопитили от купона и се веселяхме на задната седалка през целия път. Знаехме къде отиваме, но мисля, че не си давахме реална сметка какво ни предстои да видим. Играхме "От нежното сърце си страда" на В. Сологуб. Видяхме с очите си войници с калашници, които са в готовност да се бият, бойни машини в центъра на града, деца, отиващи на училище под съпровод на войници, които ги пазят... Училищният двор е разделен на две с висока до четвъртия етаж на училището стена. Една страна, един град, едно училище, разделено на две. Два бронетранспортьора ни съпроводиха до града. Това се случи и на прибиране. Поля с пролетни цветя, а ние - с бойни машини отпред и отзад на буса.


Представихме спектакъла си на плаца. Руските войници бяха поканили и американските, английските и други военни части в града. Беше пълно. И независимо че играехме на руски, ръкоплясканията не секваха през цялото време. Когато свършихме, войниците ни молеха да се снимаме с тях. Показваха ни снимки на съпругите и децата си, които някои не бяха виждали повече от 5 години. Даваха ни писмата си и ни молеха да ги пуснем от България, за да е сигурно, че ще стигнат по-бързо до близките им...


Защо не стана актриса? От много малка мечтаех да стана актриса и полагах неимоверни усилия тази моя мечта да се осъществи. Но, уви! C’est la vie! Скъсаха ме на трети кръг в НАТФИЗ през лятото (август месец) на 1993 г. Тогава не знаех накъде да поема, макар че вече бях първа в списъците за руска филология. Не плаках, но нещо в мен си отиде завинаги. Е... всяко зло за добро! Сега сама режисирам спектакли и съм актьор с главна роля в тези спектакли - какво друго всъщност е една сватба, ако не един красив спектакъл!


Действие трето: Жената, която дирижира сватбата
Последната ни среща е особено емоционална. Ади е организирала двама бъдещи младоженци и майката на булката на тестване на ресторантско празнично меню в един луксозен столичен хотел. Аз нахлувам в романтиката им, понесла делничните си товари. Ади улавя смущението ми и ме пита дали съм добре. Да, добре съм, казвам, ще се оправя. А с каква мисъл се събуди тази сутрин, пита ме тя. Решавам да отговоря с контравъпрос.


А ти? Че не сме си лафили с момичетата (Стефи и Лени) и че ми се иска през уикенда да се повеселим, без да мисля за работа и житейски проблеми. Знаеш ли колко ги обичам аз тези мои момичета?! Само ако можех да го изкажа...


Сигурно колкото и аз моите... Ако имаш голяма сума пари и една година право да правиш каквото си искаш, какво ще направиш? Ще дам част от сумата на хора, които наистина имат нужда от пари. А с другата... ще прекъсна училището на децата за една година, ще събера багажа в четири малки сака, ще хвана Милен под ръка и... четиримата ще се отправим накъдето ни видят очите. Напълно вероятно е първата спирка да е Антарктика! А след това Нова Зеландия, оризовите градини в Китай, Лас Вегас... После отново у дома, където ще продължим да дерзаем ЗАЕДНО!


Ади ми казва, че с Милен живеят под наем. Според думите й били профукали пари за поне 6-7 апартамента, но нито за миг не съжалява, защото са ги похарчили за спомени. Обичат вкусната храна и това е причината да си направят ресторант - Pastarito в "Сити център" в София. Мъжът на Ади е специалист по храненето и е съсобственик на известната фирма за кетъринг Red Devil. Поглеждам екрана на лаптопа й, докато оживено обяснява на Вихрен и Надя (младоженците) кой къде застава на входа на ресторанта. Екселският файл е подреден перфектно - с цифри, цветове и различни шрифтове. Всяка подробност от сватбата е отразена грижливо, а информацията почти се дублира в тефтера на Ади, изписан прилежно като от калиграф отличник.


Какво стои зад една сватбена церемония? За мен и много двойки, които са споделили с мен един от най-вълнуващите моменти в техния живот, е сърдечната вяра в любовта и споделянето на един дълъг житейски път, който има духовно начало, но не и край...


Опиши ми твоя малък свят.Светът ми е необозрим! По душа съм домошар човек. Много обичам да си седя вкъщи или в караваната - другият наш любим дом. Обичам да подреждам, да чистя, да мия с маркуч терасите... Обичам да ходим с децата на пазар, защото винаги е много весело. Обичам да пътувам по света, но душата ми е там, където съм родена аз, където съм родила децата си и където ще отгледам внуците си.


Обичам да работя. И не защото съм работохолик, а защото обичам от сърце онова, което правя. Аз съм изключително отговорен човек и с каквото се захвана, винаги довеждам докрай. Обичам да разсъждавам върху малкия си голям свят през погледа на много героини от книгите, които чета. Много обичам да чета, но все по-малко време намирам за това, което е ужасно. Много често с моето семейство си говорим за това, което сме съградили дотук и което ни предстои в бъдеще. Преди много години Милен научи мен, а после и децата ни, че страхът е най-големият враг на човека и че никога не бива да спираш да мечтаеш.


За какво харчиш спечелените с труд пари? Аз пари без труд не съм получавала, камо ли харчила. Спомням си първата сума, която получих за положен и свършен труд. Помня първата си стипендия за отличен успех в училище. Купих подарък на сестра си. Помня първата си стипендия за отличен успех в университета. Купих подарък на Стефи (голямата ни дъщеря). Помня първите си спечелени пари от събитие. Купих подарък на Стефи и Милен. Помня първата си по-значителна сума като сватбен агент. С гордост застанах пред един вход на ул. "Лавале" и с трепет прекрачих прага на една фирма, която изработи първия ми сайт. Помня... Харча ги с размах и удоволствие за децата и за пътешествия по света. Харча за солфеж, уроци по пиано и китара на Лени (малката ни дъщеря). Всъщност не е редно да говоря в единствено число. Ние, аз и Милен, винаги заедно сме изкарвали и харчили.


Кои са нещата, които нямат цена? Сърдечността. Искреността между хората. Добротата. Милосърдието. Помощта. Целувката. Погалването по рамото или главата на любим човек на път за кухнята. Онази нежна дума мамут, която употребяват моите момичета за мен.


Какво не виждаме с очи? Чувствата на хората. Трябва да ги изразим в действие, жест, милувка... И слава на Бога, че прогледнах много рано в житейски аспект, за да разбера, че искам неистово по-добро семейство от онова, в което съм израснала и не съм била обичана истински.


Ади Цанова, жената, която мечтае заедно с булките и превръща виденията им в реалност, никога не е била булка в булчинска рокля. Въпреки това обаче сватбата й била прекрасна. И двамата с Милен плакали по време на църковното венчание. Стефи ги гледала странно, защото по това време била на две годинки и три месеца и свързвала плача само с отрицателни емоции. "Само че лошият плач си беше от радост, че сме се намерили - казва Ади. - Ей така... две половини на едно цяло. Не бих искала да бъде друга. Не!"


Интервюто с Ади Цанова е от новия брой на списание НЕЯ, който излиза на 5 май. Списание НЕЯ може да купите всеки ден от месеца на цена 5 лв. и онлайн.

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на четец
    *****
    Неутрално

    О, боже да се разплачеш ! Айде стига с тия сапунки. Колко струва тая захаросана реклама. Поне малко стил вложете, освен захарчета.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK