Как се озовах в Унгария без да разбера

Граница между Сърбия и Унгария, по точно между града Хоргош и града Роске - няма. Има два бели камъка един срещу друг и черен път отстрани. Основата на новостроящата ограда също е там - все още прекалено ниска, за да осъществи целта си - да предизвиква респект и да ограничи достъпа.
Границата между двете държави, дълга над 170 км, дели Европейския съюз от Сърбия. Това е първата държава от ЕС, която е и в Шенген, затова на влизане, когато това се случва през унгарския граничен пункт се представя документ. Не се поставя печат и документите не се сканират. Ако се идва от България и се минава през Сърбия има вероятност митничарите да отворят багажника ви.

Репортерът на "Дневник" Лора Филева и фоторепортерът Георги Кожухаров пресякоха тази граница не през официалния пункт, а докато вървяха с бежанците. Как прочетете в техните истории:

Георги Кожухаров: Не разбрах, че съм преминал

- Здравейте, колко още остава до Унгария?
- Нищо не остава. Добре дошлил в Унгария.

Това чувам, когато след като вървях около час видях полицаи. Хора от лагера в Канежа, които снимах, поискаха да ги придружа по пътя към унгарската граница. Така щяха да се чувстват по-сигурни. Беше ги страх, че унгарските полицаи може да им направят нещо. В лагера се разпространяваше информация, че те са много лоши към бежанците. Това не се потвърди - впоследствие повечето, които срещнах бяха добронамерени, опитваха се да обяснят всичко и да ги успокоят.

С Камал и негови приятели (идваха от Сирия) почти поведохме "шествието" по старата железопътна линия. Те не говориха много добре английски. Единият беше учител по философия. Питаха ме как е отпечатък на английски - това беше един от големите им страхове - да не ги регистрират в Германия. После си повтаряха новата научена дума. Поискаха да му купят вода, защото само аз нямах. По пътя на железопътната линия имаше на два пъти местни, които продаваха вода и шоколад. Аз не исках да взимам, но те настояха, защото по думите им предстои дълъг път. Постоянно повтаряха също колко ги е страх да не ги бие полицията.

Полицаи нямаше никъде по линията. Нищо не приличаше като да е граница. Оказа се впоследствие, че дори съм минал през мястото, където е сложена основата на оградата - също страшно нещо в очите на бежанците.

Стана тъмно. Започнаха да се виждат полицаи. Една част от групата отиде директно при тях - те не ги задържаха, казваха им: "Добре дошли в Унгария. Не се страхувайте". Друга част побягнаха през полето, включително и моите познати, но след тях не тръгнаха униформени.

Стори ми се, че някои от хората, за да покажат, че се предават, клякаха. Полицията ги успокояваше и разпределяше по групи за автобусите, които трябваше да ги отведат в регистрационния лагер. Полицаите имаха медицински маски на лицата и гумени ръкавици. Носеха палки, но нито веднъж не ги извадиха.

Един полицай ме видя и попита какво правя тук, казах, че съм журналист. Той явно помисли, че съм дошъл от унгарската страна и ме прати при екип на унгарска телевизия близо до унгарското градче Роске. Останах там близо три часа. Никой не дойде да ме пита нищо. Имаше и други журналисти и затова не се набивах на очи.

Лора Филева: Два бели камъка на границата

Граница. линия, табелка всъщност няма. Просто в един момент се оказваш в Унгария.

"Виждате ли белите камъни там?" (върху единият е седнал бежанец) Това е границата. Вие сте в Унгария, а Сърбия е там. В момента вие сте нарушила закона. Може да получите забрана да влизате в Унгария или най-лошото да бъдете задържана за 72 часа". Това ми казва на унгарски полицай. Преводът е от колега журналист от Унгария. Полицаят е смъкнал маската си. Говори бавно и отчетливо. Опитвам се да го питам нещо на английски, но той прави знак, че не разбира. Впоследствие го чувам, че говори на много добър английски. Не знае дали България е в Европейския съюз. Пита колегата си.

Първият полицай, с който говорих преди това ми беше разрешил да продължа заедно с бежанците към приемния център. И така стигнах в Унгария, а белите камъни, които после полицаите ще ме накарат да видя въобще не се различачават (защото натам не свети някое от фенерчетата им). Питах го как е положението? "Много е зле. Няма пари, няма ограда, няма полицаи. Хората идват тук постоянно, страхуват се… много е трудно", отговаря той и се връща да упътва идващите чужденци.

Тогава ме виждат неговите колеги. След като ми разясниха опасностите, се опитах да ги разговоря още, но най-строгият отново потърси превод и каза: "искам да си говорим от Сърбия". След това продължих обратно пътят си обратно по железопътната линия и се върнах в Сърбия.