Да предпочетеш България пред Западна Европа: историята на две жени от Афганистан

Сара и Салеха работят рамо до рамо в новооткрития ресторант за афганистанска кухня.

© Велко Ангелов

Сара и Салеха работят рамо до рамо в новооткрития ресторант за афганистанска кухня.



Сара Фаизи и Салеха Наими - две деликатни жени на различна възраст, с различно образование и различни спомени за родината им Афганистан. Родени са в Кабул, там учат, там се омъжват, там се раждат и децата им. Съдбата обаче им отрежда да се срещнат в София, където стъпка по стъпка двете жени започват отново да градят живота си.


Те са част от над 1.5 милиона мигранти, преминали през Балканите от 2015 г. досега. За повечето България е само временна спирка по пътя към Западна Европа. Мнозина от тях се стремят към сигурността, изобилието и реда, които им дават държави като Германия и Нидерландия. Сара и Салеха обаче са от тези, които все пак избират да останат именно в България.


Срещам ги на работното им място, в малка закусвалня в началото на Женския пазар в столицата. Мястото е скромно, но блести от чистота. На стените са окачени снимки от Афганистан, разкриващи красотата на страната, която са напуснали. Посреща ме Сара, която е и собственик на заведението. Нейната връзка с България започва преди 5 години, когато със съпруга ѝ решават да напуснат родината си. Тогава Сара е бременна в 9-ия месец с второто си дете.




Сара е избрала да остане в България, защото хората са много топли и приветливи.

© Велко Ангелов

Сара е избрала да остане в България, защото хората са много топли и приветливи.


"На всички ни беше ясно, че ситуацията няма да става по-добре. Животът там е труден, но причината, поради която в крайна сметка си тръгнах, беше страхът за децата ми. За тях е много лошо там, много опасно. Постоянно чувахме истории за отвлечени деца. Непрекъснато си мислех какво може да се случи на моите", казва 33-годишната жена.


В началото пътят бил лесен - от Афганистан потеглили към Турция със самолет. Трудното дошло после. Четиримата трафиканти, които трябвало да ги заведат до Германия, ги накарали да вървят пеша до границата с България. Казали им, че ще им отнеме само ден, но вместо това се наложило да вървят 3 дни и 3 нощи почти без почивка и почти без никаква храна и вода. Накрая ги изоставили в някаква гора до границата, а групата била принудена да се обади на българската полиция.


"Услугата", която едва ни им струвала живота, излязла по 5000 евро на човек. След като ги открила, полицията завела всички останали в бежански лагер, а Сара била закарана в болница, където 4 дни по-късно родила втория си син. Трудностите обаче продължили - след 7-дневния престой в Хасково Сара и семейството ѝ били отпратени в лагера за имигранти в София, където останали 9 месеца.

"Беше ми много трудно. Живеехме в една стая без тоалетна, без баня и без кухня. Беше много сложно да се грижа за децата, още повече че малкият ми син беше болен. Трябваше всичко да е много чисто, вместо това в стаята имаше влага и мухъл. Имахме достатъчно храна и дрешки за бебето, които бяха дарени от различни неправителствени организации, но условията не бяха добри за сина ми, който се оказа с левкемия", спомня си Сара.


Младата жена заминала с децата за Германия, където на сина ѝ била извършена трансплантация на костен мозък. Останали там малко повече от година до пълното оздравяване на детето и след това се върнали в София. Сара казва, че и до днес е благодарна на българската държава, която осигурила средствата за лечението на сина ѝ, затова и не съжалява, че се е върнала в България. "Страната направи много за нас, има много мили хора в нея", допълва тя. Вече чувствам България като свой дом, казва жената.


Разказва, че с помощта на неправителствената организация "Каритас" започнала да учи български език и изкарала курсове по предприемачество. В Афганистан работела в банка и в частен университет като финансист, но признава, че все още изпитва трудности с езика, за да може да практикува професията си свободно. Вместо това решила да отвори свой собствен ресторант. "Обичам да готвя, а и знам, че това е първият такъв ресторант в страната", отговаря Сара на въпрос как се е решила на подобна стъпка. Надява се бизнесът ѝ да проработи, за да може да осигури бъдещето на децата си. С мъжа ѝ вече са разделени, затова младата жена разчита единствено на собствените си сили.


Споделя обаче, че каквото и да стане, не би се върнала в Афганистан. "Не мисля, че просто така един ден всичко ще се оправи, защото имаше проблеми още преди талибаните да превземат страната", казва тя и добавя, че не вярва, че жените в родината ѝ някога ще имат права като на други места по света.


Жената, която прави добро за останалите


До Сара в кухнята е 64-годишната Салеха - учител по професия и по призвание. Пристигнала в България преди 6 години след много "дълъг и страшен" преход. Разказва, че още тогава се усещала опасността от талибаните. Тя самата била принудена да напусне Афганистан, защото била заплашвана заради дейността си като граждански активист.


"Обяснявахме на жените какви са им правата, помагахме им да учат, образовахме ги. Заради това ме обвиняваха, че им внушавам грешни неща. Казваха ми, че ако продължавам с тази дейност, ще ме убият", спомня си Салеха. За нея опасността била още по-голяма, защото част от роднините на мъжа ѝ били талибани. За да предпази себе си и семейството си, Салеха потеглила към Нидерландия заедно с малката си дъщеря.


64-годишната Салеха мечтае някой ден отново да застане пред черната дъска, за да преподава математика.

© Велко Ангелов

64-годишната Салеха мечтае някой ден отново да застане пред черната дъска, за да преподава математика.


Пътят от Афганистан до Иран отнел около месец, а от Иран до Турция - 29 дни. Почти през цялото време се придвижвали пеша, в резултат на което краката им се изранили и разкървавили. Прекарвали нощите в гората, често оставали без храна и без вода. Преходът бил организиран от група трафиканти, които поискали общо 24 хил. долара, за да ги заведат до Нидерландия. Те обаче взели парите още в Афганистан и малко преди българската граница си тръгнали и ги оставили сами.

Разказът на Салеха за пътя от Турция до България е изпълнен най-вече със страха от дългите нощи, прекарани в неизвестното, болките от продължителното ходене и образите на трафикантите - "много силни мъже, като спортисти, като борци, с обръснати глави и татуировки по ръцете". От спомените за преживяното очите ѝ често се пълнят със сълзи. Просълзява се, когато си спомня как се наложило да пият вода от контейнер с мръсна вода, защото били много жадни, или пък когато покрай тях минало диво животно и всички много се уплашили. Спомня си, че силите им ги напуснали при сръбската граница. Там прекарали 3 дни и 3 нощи, но били толкова изтощени, че в крайна сметка решили да се предадат на сръбската полиция. Сърбите обаче само ги завели до границата и ги пуснали в гората, където прекарали нощта. На следващия ден българските полицаи ги пресрещнали и ги закарали най-напред в лагера в Бусманци, след което ги прехвърлили в Харманли.


Там Салеха и дъщеря ѝ останали 9 месеца. Още след първия месец направила училище за децата от бежанския лагер, където тя самата преподавала математика и езика дари, а на жените пък давала уроци по готварство и шиене. Разказва, че много искала да научи децата на нещо полезно, защото "те иначе по цял ден се карат и бият и не правят нищо смислено". Местните служители много ѝ се радвали, тя самата също се чувствала щастлива и полезна. В училището преподавали и други обитатели на лагера с изключение на учителката по български език, която била местна. Дейността на училището се подпомагала от частни дарители, които изпращали помощни материали.


Доброволческият ѝ труд толкова впечатлил българските власти, че само след 9-10 месеца Салеха получила 5-годишен статут за пребиваване в страната. Преместила се в София с дъщеря си и започнала да учи български. Казва, че дори получила предложение от Върховния комисариат за бежанците към ООН и от Червения кръст да се подготви, за да може да преподава математика в български училища, но българският език се оказва пречка. "Трудно ми е, защото съм на 64 години. Уча, уча и след един, два часа всичко забравям", казва Салеха. Споделя, че въпреки че в момента в "Каритас" има възможност да дава уроци по математика на деца от Афганистан, преподаването много ѝ липсва и мечтае някой ден отново да застане пред черната дъска.


Отдавна се е отказала от емигрирането в Нидерландия, където живее синът ѝ, защото е влюбена в България, в природата и хората ѝ. Казва, че тук се чувства по-спокойна и вече приема България като своя родина. Не желае да се връща и в Афганистан, защото не вярва, че талибаните ще си тръгнат скоро.


Накрая на разговора ни я питам какво означава името ѝ - казва ми, че има арабски произход и значи "мила жена - такава, която прави добро за останалите".


Благодарности на Богомил Канджев от "Каритас" за превода от персийски и дари.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK