Славка Кукова: Срам ме е, че искаме да влезем в ЕС с тези социални домове

Славка Кукова е координатор за помощните училища по програма “Деца в институциите” на Български хелзинкски комитет и изследовател на социални домове за възрастни с умствена изостаналост и психични разстройства.

--------------------


“По отношение на лицата в неравностойно социално положение ( в България), условията на живот в заведенията и в частност в тези за лица с умствени увреждания (домове за социални грижи) и психиатричните болници пораждат сериозни причини за притеснения. Условията са много лоши, настанени са прекалено голям брой хора и съществува недостиг на санитарни помещения, лекарства, персонал и в някои случаи – храна. Налице са данни за лошо отношение. Друг важен проблем е правната рамка за настаняването и задържането в заведенията. Съответният закон се нуждае от изменения, за да се избегне произволно задържане, или нарушение на правото на честен процес. Празноти в българското законодателство бяха установени, но законът все още не е изменен.” Из Редовния доклад за 2002 г. на Европейската комисия за напредъка на България в процеса на присъединяване

---------------------------------------------

В: Как се стигна до това Европейската комисия да включи в редовния си доклад критиката за положението на социалните домове за хора с умствени увреждания?

С: Хронологично нещата стоят така. През първата половина на 2001 г. година ние проведохме изследване на психиатриите, което приключи през юни 2001 година. След това отидохме до един социален дом за хора с умствени увреждания, за да видим как живеят екс-пациентите, след като биват изписани от болниците. Посетихме дома в с.Санадиново и с.Драгаш войвода. След като установихме колко е тежко положението там, писахме на “Амнести интернешънъл”. От организацията дойдоха заедно с психиатър, представители на американската организация “Ментал дисабилити райтс интернешънъл” и няколко американски адвокати, които се занимават само с дела на психично болни. На 1 октомври 2001 г. заедно с тях посетихме същите два дома. След това те написаха няколко писма на сериозна загриженост до българското правителство, до всички офиси на “Амнести интернешънъл” и те започнаха да пишат обратно до президента Георги Първанов, до министър-председателя Симеон Сакскобургготски, до парламента. Тогава главният прокурор Никола Филчев възложи прокурорска проверка на окръжна прокуратура Плевен за дома в с. Санадиново. Заедно с прокурорите отидохме в дома в с. Санадиново. Те направиха много обективни доклади, от които не последва конструктивна промяна. Установи се, че няма извършени престъпления там, просто условията са много тежки, поради ниското субсидиране и недостатъчния персонал. Прокурорската проверка нареди да бъдат извършени проверки от ХЕИ, резултат от които бяха решенията тези домове да бъдат затворени. След това прокурорите отидоха още веднъж и видяха, че домовете продължават да функционират и материалните условия в тях се са се подобрили. В резултат на това ние направихме няколко срещи с г-жа Христина Христова, заместник-министър на труда и социалната политика. Тогава от министерството обещаха, че ще отпуснат 30 000 лв. на единия дом в с. Санадиново. Тези пари така и не пристигнаха там. Ние отидохме да проверим какво става пет пъти след това. През януари 2002 г. заедно с международната група пак посетихме социални домове за хора с умствени увреждания. Тогава от “Амнести интернешънъл” решиха да направят много по-сериозно проучване и да привлекат вниманието на международната общественост върху проблема. Направихме няколко филма, единият от които беше посветен на смъртните случаи в дома в с. Драгаш войвода. От “Амнести интернешънъл” започнаха да лобират за предприемане на спешни мерки отново пред главния прокурор, пред правителството и президента. Но отговор не получиха. Разбра се, че от страна на държавата никой не събира информация за тези домове, никой не се интересува, няма целенасочено прилагане на политика. Тогава от “Амнести интернешънъл” решиха, че трябва да запознаят Европейската комисия. В Редовния доклад на Европейската комисия за 2001 година за напредъка на България в процеса на присъединяване имаше само две изречения за тези домове, но в този от 2002 г. вече имаше няколко параграфа. В доклада става ясно, че трябва да се работи по посока на еднакво зачитане на правата на психично болните в България с тези на “здравите” хора.

В: Кое министерство е отговорно за психично болните в България?

С: Първо, когато са в криза (психотично състояние) се лекуват в психиатричните болници, обаче там могат да престоят няколко месеца. Психиатричните болници са на подчинение на Министерство на здравеопазването. В крайна сметка семействата на психично болните, които не могат вече да се справят с техните проблеми, ги настаняват в съответното социално заведение след неколкократни престои в болница. Тези заведения са към Министерството на труда и социалната политика. Там обаче няма кой да им окаже медицинска помощ. Много от тях имат фелдшер или медицинска сестра на щат и лични лекари, които са в съседното село например, но няма постоянен висококвалифициран медицински персонал и по-специално психиатър.

В: След доклада на Европейската комисия, Министерството на труда и социалната политика предприе ли някакви мерки по проблемите на тези домове?

С: Много е трудна комуникацията с министерството, и специално с Агенцията за социално подпомагане. Това което разбрахме е, че там се изработват стандарти за издръжката на един човек в съответното социално заведение, в което ще влизат необходими разходи за храна, дрехи, за медикаменти и т.н. Ние още не сме видели тези стандарти. В момента чакаме да ни отговорят на едно писмо, в което ги запитахме има ли вече нормативен акт, който да регламентира този въпрос. Междувременно видяхме, че на техния сайт има нова стратегия, свързана с това да се върви от институционализация към намиране на място на хората с умствени увреждания в обществото.

На 9 декември BBС бяха тук, направиха репортаж и попитаха Министерството на труда и социалната политика какво има намерение да прави с тези домове. От министерството отговориха, че се върви към закриване на тези домове и паралелно с това ще се изграждат регионални структури от неправителствените организации с помощта на държавата и общината за полагане на грижи за хората с умствени увреждания. Всичко това беше свързано с институционалните реформи, които бяха предприети, със създаването на Агенцията за социално подпомагане. Общинските служби за социално подпомагане обаче още не могат да свикнат, че са на подчинение на тази агенция и не разбират процеса на финансиране на домовете. Така че в момента домовете са още по-зле, защото не знаят на кого могат да разчитат за средствата за тяхната издръжка. Реално в настоящия момент домовете се издържат само от пенсиите на домуващите в тях.

В: А докато се регулират тези изменения, какво са предприели от министерството, за да помогнат на тези домове в краткосрочен план?

С: Разбрахме, че междувременно са отделени 2 000 000 лв, за реконструкция на сградите. Обаче това са бивши ТКЗС-та, обори, казарми, които се имат крещяща нужда от тотална реконструкция на сградите. Много малко вероятно е тези пари да са стигнали за реконструкция на всички 26 сгради, за които ни казаха, че са отишли. Само в една от тях, в с. Оборище ни казаха, че се нуждаят от поне 800 000 лв. само за довършителни работи. Така че е наивно да се мисли, че тези пари наистина са стигнали.

В: Кои според Вас са най-належащите нужди на тези домове: сградите, храната, отоплението, медицинското обслужване или нещо друго?

С: Най-порочна според мен е самата практика, че толкова лесно човек може да попадне в тези институции, и след това е много трудно да излезеш оттам, преди да си починал. Повечето хора, които попадат там остават в дома до смъртта си. В тези институции те вече стават уязвими за ред нарушения на човешките права, като започнем от това, че не получават адекватна храна и облекло, че голяма част от тях умират от студ и от глад, че голяма част не получават медицинско обслужване адекватно на нуждите им. Те живеят в абсолютна изолация на затворен режим, няма вестници, рядко има по един телевизор, касетофони не оцеляват, нямат възможност да имат лични вещи или ако имат, няма къде да ги съхраняват. За тях се грижат хора без специална подготовка. Всички тези неща на едно място водят до това крайно унизителното положение, в което се намират около 3000 души.

В: Какво е положението на домовете за изоставени деца?

С: Тези домове биват три групи. Първа група това са домове за медико-социални грижи за деца до 3 годишна възраст. Те са подчинени на Министерството на здравеопазването. При нашето изследване установихме, че те бяха в сравнително най-добро положение. След това са домовете за деца в предучилищна възраст от 3-7 години, те също бяха в добро състояние . И вече след това идват домовете за деца и юноши. Сега всъщност втората и трета група ги събраха и ги нарекоха домове за отглеждане и възпитание на деца лишени от родителски грижи – от 2 години и половина до 18 годишна възраст. Последното изследване беше това за помощните училища, където се обучават деца с умствена изостаналост.

Проблемът при тях е, че когато Министерството на образованието реши да затвори някое от тези училища, веднага се появява лобираща група от народни представители, към които се е обърнал персоналът на заведението, нарочено за затваряне. Те успяват да убедят министерството, че не точно това училище трябва да бъде затворено, и по този начин, години наред училището не се затваря, въпреки тежките материални условия, в които живеят децата там.

В: Проблемът идва от това, че персоналът иска да си запази работата така ли?

С: Да, от цялата тази работа децата най-много страдат. В момента не се търси адекватно разрешение на проблема на детето, а се търси начин този проблем да бъде нагласен към съществуваща вече институция. Трябва да бъде променена самата система за диагностициране на децата. Никой не се интересува от интереса на самото дете.

В: Какви са практиките в Европа?

С: Стремежът там е тези хора да се извадят от институциите. Самите хора със специални нужди искат да бъдат сред останалите. Говоря не за най-тежките клинични случаи, защото има разлика между тях и тези с леки умствени увреждания. В европейските държави също е бил дълъг преходът, докато се изпробват няколко методики за справянето с конкретните нужди на тези лица.

В момента в България обаче, хора с леки увреждания са принудени да живеят изолирани и затворени на едно място заедно с болни с тежка шизофрения. Диагнозите се поставят така, че да отговорят на профила на конкретна институция, а не да се търси разрешение на конкретната нужда на диагностицираното лице.

В: Готова ли е държавната администрация да приеме сътрудничеството на неправителствения сектор за решаване на тези проблеми според Вас?

С: Българският хелзинкски комитет е член на Консултативния съвет към Министерството на труда и социалната политика, който е задължен да оформя отчета по ратифицираните от България членове от Европейската социална харта. Миналата година трябваше да се предаде първия отчет. По няколко членове БХК представи информация. Всичко останало, което беше подготвено от държавните институции, представляваше копиране на нормативни документи, почти не присъстваше някаква практика. Единствено Инспекцията по труда беше дала един доклад по членовете, свързани с правото на труд. Никой обаче не беше взел отношение по проблемите на децата и хората с увреждания. Държавната агенция за закрила на детето в последния момент написа доклад с данни, взети от Националния статистически институт и нормативната уредба.

Тази година трябва да се произнесем по чл.1 и чл. 13. Чл. 1 е право на труд, като там влиза и разработването на програми за заетост на маргинализираните групи и се оказа, че една от маргинализираните групи, в България са хората, освободени от армията. Поставиха се въпроси, няма ли да определим като такива и бездомниците, наркоманите, хората с психични затруднения, но за тях не беше отделено специално внимание. Аз поставих въпроса има ли разработени програми от МТСП специално за хората с психични заболявания, на което не можаха да ми отговорят. Със сигурност обаче ние не виждаме да работят такива програми в институциите, които посещаваме. За чл.13 за право на социална и медицинска помощ, нямаше никой от Съюза на лекарите или стоматолозите, който да отговори на поставените от Съвета на Европа въпроси.Така че не е ясно доколко е обективен този доклад, който се дава на Съвета на Европа.

В: Значи няма достатъчно реално участие на неправителствени организации в изготвянето на този доклад?

С: Или не е проявена достатъчно инициативност или просто от МТСП са се обърнали към неправителствените организации, които нямат поглед върху поставените проблеми на национално ниво. Аз специално попитах председателя на консултативния комитет за това, но той ми каза, че повечето неправителствени организации били бедни да си напишат в електронен вариант коментарите. Аз се сещам поне за 10 такива, с които сме работили и щяха да направят по-обективно този отчет и да го обогатят с данни за съществуващата практика.

От друга страна и сред неправителствените организации има известна незрялост, тъй като те само констатират определен проблем, без да разбират, че разрешението на този проблем зависи от много малки неща, като това дали определена секретарка може достатъчно добре да работи с Word, или дали е мотивирана да събере определена информация. Именно там ние може да се намесим, защото можем да им спестим доста труд. Това се опитахме да направим например с Министерството на труда и социалната политика. Имаше инспекторат към Националната служба за социално осигуряване (сега Агенция за социално подпомагане), към който се обърнахме. Казахме им, че сме готови да им предоставим данни от проведени изследвания, снимков материал т.н, така че те да не си губят времето за това. След около два месеца смениха директора, който беше един от малкото хора с e-mail, на който да изпращаме информация. На негово място дойде една жена, която беше много зле настроена към нас, защото се обръщаме към международни организации и им предоставяме информацията, с която разполагаме. Не виждам защо те сметнаха, че ние единствено ги критикуваме, след като им казахме,че сме готови да ги подкрепим, когато дойде донор при нас и ни попита къде има нужда да бъдат насочени средства. Оказа се,че ние не можем да гарантираме на чуждестранните донори, че някой от министерството ще ги приеме и ще ги упъти, така че те да дойдат втори път. Няма никаква гаранция, че тези средства ще бъдат оползотворени, както трябва. Моето мнение е, че изобщо средства в България има, след като сме готови да ги похарчим за толкова много институции, които са много по-скъпи отколкото, ако се насочим към модела на приемното семейство или подкрепим семействата да не изоставят първо децата си и след това роднините си с умствени увреждания . Просто средствата не се разпределят адекватно. Отделно има много проекти, по които се работи в неправителствения сектор и ако средствата от тях са оползотворявани правилно, трябваше до сега да се почувства много сериозна промяна.

В: Как оценявате ситуацията от гледна точка на това, че България се готви за членство в Европейския съюз?

С: Мен ако питате, би ме било срам да влезем в Европа с тези социални домове.

----------------

Още материали по тема "Социална политика и заетост"

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK