Шареното българско меню в Европа

Правителствата на Германия и Франция анонсираха желанието си за постепенна хармонизация на част от данъците в рамките на ЕС. Част от тези стремежи са вече включени в предизборни реторики и стратегии. Какво точно е това? Ново, икономически обосновано разширение на европейския проект, позволяващо развитието на интеграцията в досега чувствителна и слабо развита област на съвместна политика? Или част от национални стратегии на двата политически елита да решат вътрешни проблеми със собствената си конкурентна способност и все по-обхватния натиск от страна на националния им бизнес?

Правителствата на Италия и Великобритания все по-разгърнато поставят идеята за създаване на центрове за обработка на кандидат-бежанци извън територията на ЕС. Аргументирано предложение за доразвиване на общата миграционна политика и политика по предоставяне на убежище? Или краткосрочна реакция на притиснати правителства, които имат колебания в каква степен да променят вътрешните си режими в тези области?


Десетки подобни примери могат да бъдат дадени по всяка една от областите на интеграционния процес. Нещо повече, за всяко едно правителство на страна - членка на ЕС, достъпът до законодателния процес на организацията е важен инструмент за решаване на трудни вътрешнополитически казуси, с които се сблъскват националните правителства. И те неизменно са на езика на политиките и мерките на “все по-задълбочаващия се съюз”. Във все по-населения свят на управлението подобно поведение има свое сериозно основание. Ако вътрешният политически процес не позволява прокарването на конкретна мярка или изисква твърде висока политическа цена, минаването през ЕС често изглежда по-добрата възможност. Така в дневния ред на организацията попадат множество идеи и предложения, които само със сериозно усилие на въображението могат да бъдат обвързани еднозначно с европейските политики.

На фона на тази реалност в България продължават да доминират поне две основни нагласи. Първата е символно-идеалистична. Тя често не вижда европейски политики, а европейски проект. Политическата история на ЕС е основно поле за разгръщането на големия проект на следвоенна Европа, виждан като поредица от ценности и идеали. Националните правителства са по-скоро препятствия по пътя на този проект и главната им функция е да осигуряват неговото развитие, а не да залагат на егоистични и краткосрочни стратегии и политики. Проектът е по-скоро реализиран идеал, отколкото низ от чисто политически, често несвързани, компромиси. В тази нагласа присъединяването на България към ЕС е основно ценностен и в значителна степен цивилизационен процес. Това е “задната врата”, през която влизат идеалите, практиките и нормите, които вътрешнополитическата среда така и не успява да генерира и укрепи. Конкретните политики се интерпретират не като норми, които създават и изключват поведенчески възможности, а като запълване на секторни дефицити, които, оставени така, заплашват интегритета на реформиращия дневен ред.

Втората нагласа е свръхреалистка и конспиративна. В нейните рамки споделянето на суверенитет е оркестриран мегаплан за разбиване на самата възможност за независимо присъствие на България в света. Интеграцията е пропусната възможност за национално утвърждаване. Нещо повече, тази интеграция идва твърде рано; в момент, в който “живителните сили” на българското тяло са твърде крехки и неустойчиви. По този начин интеграцията маскира системен план за допълнително обезсилване на българската култура, нация и държава. В тази нагласа принципът на солидарността е единствено жалка компенсация по посока на политическите елити за предателството, на което те са склонили.

Интегрирана България е обезсилена България, пропуснала за пореден път историческа възможност за независимо развитие. По отношение на политическите елити те просто са ангажирани в този процес на маскиране на слабостта и зависимостта. Тяхната основна функция е да предлагат една непрестанна реторика на голямата заблуда за полезната интеграция.

В пространството между тези две нагласи следва да започне да се формира поведение и подход, който оценява историческата значимост на възможността за интеграция в ЕС, важната подпомагаща роля на процеса в рамките на прехода и стъпва върху ценностите на общия европейски процес. Но и подход, който гледа отделните политики на ЕС не като общи норми, обект на административно усвояване, а като на разпоредби, които създават както възможности, така и затруднения и забрани за конкретни социални и икономически субекти. От тази гледна точка европейското законодателство престава да бъде съкровищница на достиженията на правната мисъл, а се превръща във фиксирани политически компромиси с ясно очертани структури на възможността. Тези структури на възможността ограничават или помагат на едни повече, отколкото на други. Разбира се, възможно е да се твърди, че европейските политики в тяхната съвкупност дават някакъв общ баланс между възможности и ограничения. Но така или иначе на тях вече трябва да се гледа през нова оптика - тази на непосредствените ползи и вреди, които определят полезността за националните колективни и индивидуални субекти. Направено системно, по този начин би се формирало едно доста шарено европейско меню на България.

Често са твърди, че самият ЕС съдържа в себе си твърде различни, в някои случаи теглещи в противоположни посоки политики. Например Маастрихтските критерии за монетарния и валутен съюз олицетворяват основни тези на неолибералния икономически ред и ограничават възможностите за интервенции. Като частично компенсаторен се предлага европейски социален модел, целящ да предостави ресурс и основание за държавна и наднационална намеса с регулиращ характер. Това явление само по себе си няма да създаде затруднения за страната. По-важно е как ще бъде подхождано към развитието на отделните политики на организацията. Например през призмата на какъв анализ би следвало да подходи България по отношение на хармонизацията на данъчните и икономическите политики? Следва ли страната да се стреми към запазване на статуквото на “координиране” на тези политики или да се присъедини към страните, които желаят фиксиране в рамките на ЕС на нивата на данъците например? Подобни дилеми стоят и в други области на интеграцията. В тях постигането на по-висока степен на интеграция преминава през нови, още по-разширени схеми за прилагане на стандарти. Тоест преминава през значими инвестиции и разходи за активните икономически субекти в страната.

С началото на членството ще станем и участници в тази дискусия: доколко и докъде се простират разумните стандарти и регламенти, отвъд които започва трудно защитимото товарене с разходи.

В същото време има много области, в които по-пълното развитие на политиките ще е от еднозначна полза за България. Такива например са политиките в областта на правосъдието и вътрешните работи. Създаването на обща европейска служба за охрана на външните граници на ЕС не само ще облекчи институционалната тежест върху българските правоохранителни органи, а и ще позволи пренасочване на средства, по-системен трансфер на експертиза и в крайна сметка по-сигурни граници. Същото важи и за развитието на Европол и институцията на европейския прокурор, както и за редица други политики като борба с наркотиците и миграцията. Други области на по-интензивно развитие от полза за страната са регионалната политика, Лисабонският дневен ред, подпомагащ конкурентоспособността, както и селскостопанската политика в настоящия й вид. Погледнати по този начин, политиките на ЕС започват да формират една доста пъстра палитра от конкретни интереси на България, удържането на които в някаква цялост ще е трудна задача.

Този тип публично усилие няма да бъде безпроблемно. Част от трудността е в характера на досегашния диалог с ЕС. Развиването и утвърждаването на механизмите за безрезервно приемане и прилагане на европейското законодателство създава мощен държавно-административен ресурс. В него е заложена инерция за подобен подход към европейските норми и след началото на членството. Нещо повече, постепенно самият политически елит може да бъде изкушен от стратегията на все по-широка европейска регулация, като така прехвърля над себе си политическа и управленска отговорност.

Трудно може да бъде търсена отговорност за това, което е общоевропейска норма, освен може би за механиката на приложението й. Подобен съзнателен трансфер, неограничен от контролиращ анализ за ползите и вредите на различните проектонорми, е в състояние допълнително да подкопава и без това крехката легитимност на управленията в страната. И ако това не е грижа на политическите партии, то остава надеждата, че недържавните колективни субекти ще развият тази способност за организиране, анализ и поведение, която ще постави няколко теста, преди правителствените представители да казват “да” в Брюксел.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK