Проф. Юлия Кръстева: Европа приема България, нека кажем кои сме

Юлия Кръстева (1941) е френски философ и психоаналитик от български произход. От 1966 г. живее във Франция. Там тя работи с Ролан Барт и Люсиен Голдман, присъединява се към структуралистите. Понастоящем тя е професор в VII парижки университет и има частна практика като психоаналитик. Гост-професор в Колумбийския университет, където преподава семиология заедно с Умберто Еко и Цветан Тодоров. Тя е и изпълнителен секретар на Международната асоциация по семиология. През април 1997 г. Юлия Кръстева получи едно от най-престижните отличия във Франция — Почетния легион. Норвежкото правителство й връчи през 2004 г. Холбергова награда („нобелова“ награда за хуманитарни дисциплини).Автор на множество книги, сред които “Черно слънце”, “Любовни истории”, “Женският гений”, “Старецът и вълците”, Самураите”, “Обладание”.

На 27 май в криптата на “Св. Александър Невски” тя ще представи новия си роман "Убийство във Византия". Юлия Кръстева е придружена в България от екип на европейския телевизионен канал “Арте”


---

Проф. Кръстева, заглавието на последния ви роман, който току що се появи на български, е повече от емблематично: “Убийство във Византия”. В него имаме всичко: Византия и латинска Европа, разделение, смърт, война на религиите, между “тях” и “нас”. Такъв ли е вашият замисъл?

-Книгата си поставя много амбициозни цели. Надявам се читателят да ме следва по пътя към тях. Това е опит да се опише трудността, но и щастието да бъдеш чужденец - участта на днешните мъже и жени. Мнозина успяват да останат при корените си, в своите страни, аз обаче не, затова трябва да прекосявам граници. Но някой ден всички ще се окажем чужденци в един глобализиран свят. И това е една от пистите в романа.

Друга писта, както казахте, е “те” и “ние”, Византия и кръстоносните походи, която ни отпраща към актуалността. Преживяваме “война на религиите”, живеем в “часа на религиите”. Джордж Буш заговори за “нов кръстоносен поход”. Започнах да пиша този роман в един самолет от Торонто до Ню Йорк. Самолетът кацаше бавно, земята вече се виждаше с внезапно у мен нахлу усещането, че съм мигрантка, че нямам страна. Че самолетът е страната, която кръстосвам. Спомних си и че татко на шега казваше, че Кръстеви идва от кръстоносци. И че сме наследници на участниците в кръстоносните походи, които не само са си носели кръста, тоест са страдали и са разнасяли християнството, но са били странници, номади, кръстосващи из Европа, за да стигнат до Гроба Господен.

Внезапно си казах: “Ами ако е така? Ако не е само легенда? Татко може би е имал право?

Романът започна да се изгражда така. Един от героите, които прилича доста на мен, макар да е малко луд, а аз, надявам се, още не съм, е историк на миграцията в университета Санта Барбара. А за мен, припомням ви, Санта Барбара, е планетарното село – това би могло да бъде София, Москва, навсякъде. Санта Барбара е навсякъде, където има “Найк” или “Кока Кола”. Този господин, който се нарича Крест- Джонс (а Крест също означава Кръст), внезапно открива, че е потомък на кръстоносците, както мен, и изпитва желанието да разбере откъде са корените му. Минава през древна България, през Пловдив, после през Охрид и т.н., и все се пита: а откъде съм тръгнал? Оказва се, че води потеклото си от Франция, понеже първият кръстоносен поход тръгва от Везеле. Той стига до корените и до решението, че не иска повече войни, че иска да скъса с насилието на кръстоносците, разбирайки как неговият прародител Ебрар е уседнал край Пловдив, пускайки корени тук. Тук изниква проблема за религиозните войни, тъй като г-н Буш говори за “кръстоносен поход”.

Митологията на този блян се превърна в политическа реалност. Виждате, че съм написала политически роман за историята на Европа, която се опитва да се обедини, но това се проваля през 11-12 в. покрай кръстоносните походи, както и за сегашното, повторно обединение на Европа. Дали обаче това е възможно? Можем ли да изградим Европа? Отново констатираме, че зейва пропаст между “тях” и “нас”. Но “те”, този път съм и аз, защото живея постоянно във Франция. В книгата присъствам и като един втори герой – журналистката Стефани Дьолакур – двойствено съществуване между този малко налудничав историк и журналистката, която прави разследване. Романът е среща между “тях”, които живеят в Западна Европа и “нас”, хората от земите на Византия, обединени под името Източна Европа. Хората от Изтока и Запада обаче трудно се разбират. Както знаете, сега във Франция се води дебат, аз съм за “да” в полза на Евроконституцията, но както изглежда “не”-то може да вземе връх.

-Това не ви ли притеснява? Какво ще остане, ако “не”-то вземе връх е Европа?

-Доста съм притеснена. Смятам, че “не”-то взема връх поради вътрешни причини – жизненото равнище, безработица и т.н. Не трябва да забравяме, че Франция е страна твърде горда със себе си, която сега се оказа изложена на интернационализация, на глобализация. Много имигранти дойдоха от Северна Африка, сега пристигат и хора от Изтока. Левицата, която е чувствителна към тези неща, не иска да говори за национализъм, тя казва: “нека бъдем по-човечни, по-социални”. Евроконституцията е мислена в този смисъл, тя позволява по-социален прочит. Моето притеснение е дали гласувайки с “не”, не правим Европа по-трудна? Ще се върна към романа си “Убийство във Византия”. Византия е пример за империя, която помръква и се самоунищожава. Тя е пример за голяма сила между Запада и мюсюлманския свят. Дали Европа, изправена днес между САЩ и арабския свят, няма да се унищожи във “византийските си игри”? Затова мисля, че романът ми е актуален.

-Вие идвате в България тъкмо на 24 май. Какво е значението на този празник за вас, във връзката Изток-Запад?

-Значението на този ден за мен е много голямо. Спомням си как манифестирахме като деца, всеки имаше по една буква на гърдите си. Аз като отличник носех и специална лента... Преди три години, когато бях тук на 24 май видях, че пак се празнува, но вече няма такива манифестации. Исках обаче да дойдем в България с екипа на телевизия “Арте”, който снима филм за мен тъкмо на тази дата, на 24 май. Да видим какво става и да види света, че България е държава на книжовността. За мен това е много важно. А никой не го знае на Запад. Аз го казвам, писах го няколко пъти, всички си учудват и ме питата вярно ли е и защо никой не го знае... Да го научат, да се повтаря.... Сега всичко е медиатично. Не знам дали българските власти знаят, че трябва да се прави – думата може и да не е красива - пропаганда за българската култура, да се изтъкне важността й. Затова искаме да направим интервю с премиера Сакскобургготски в Бояна, да се види Боянската църква, да се види как още през 1259 г. има такива реалистични фрески, каквито няма никъде на Запад. Да отидем в Несебър, да се види тази византийска култура. Да не се мисли, че сме страна, която само е била подтисната от турците, вид турска колония, и сега ще стане европейска колония. Трябва да се покаже другото.

- През 1995 г. написахте есето “България, страдание мое”. Сега, десет години по-късно, какво заглавие бихте сложили на едно нова есе?

-България ми се вижда променена, започва да се говори за нея, но все още сме много далеч. Очакваме 2007 г.

-Ако допълните заглавието с една дума?

-“България, моя надежда”. Или “България, моя гордост”. Вижте, имаме празник на писмеността, на културата, уникален в света, а никой не го знае. Трябва да намерим начин да го кажем, да мобилизираме пресата, световните медии. Европа приема България, договорът е подписан, нека се възползваме от това. Нека кажем ясно кои сме. Не съм против културата на образите. Но културата на образите трябва да бъде компенсирана с културата на писменото слово, то е в основата на образа. То е смисълът на образа, питане за него. Ние, българите, вървим в тази посока, и демонстрираме своята загриженост за културата.

-Кои обаче са враговете на Обединена Европа. Ако се върнем назад, говорихме за хората, които искат да кажат “не” на европейския проект. Сред тях откриваме троцкисти, комунисти, както и Льо Пен. Не е ли странно това обединения на крайната левица и крайната десница срещу Европа?

-Крайно е смайващо. Онзи ден гледах едно събрание по телевизията, на което хората на Льо Пен бяха редом до националистите на Вилие, комунистите на Мари-Жорж Бюфе и троцкистите на Безансно. Крайностите се докосват. Присъстваме на нещо като “съветско-германския пакт Молотов-Рибентроп” срещу Обединена Европа. А тя е твърде слаба, понеже използва демократични средства. Всичко е много измамно – крайната десница и левица не могат да предложат никакъв алтернативен европейски проект. Те просто са срещу сегашната Евроконституция. Нямат алтернативна програма. Тяхното единство е само емоционален бунт. Те не са доволни и затова са заедно.

- Появиха се и нови европейски врагове – полския водопроводчик или българския гипсаджия, които идват да вземат работни места...

-Така е. Има ксенофобия и корпоративни антиевропейски интереси. Всеки го е страх. Моят шофьор ми каза: “Знаете ли, мен ме е страх. Ако дойде някой полски или български шофьор с тарифа от едно-две евро, аз нямам никакъв интерес”. Казах му: “Тези тарифи ще са довреме, после ще се вдигнат. Освен това няма да дойдат толкова много шофьори от Изтока, после пък вие ще ходите нататък”. Те не мислят така. Отказът не се базира на разсъждение, това е емоционален бунт

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK