Регионалният пъзел на еврофондовете

Един от най-важните въпроси, касаещи както новите страни - членки на Европейския съюз (ЕС), така и тепърва присъединяващите се държави (България и Румъния), е изграждането на ефективни регионални структури за усвояване на средства по структурните и кохезионните фондове на Евросъюза (които са различни от познатите предприсъединителни програми PHARE, ISPA и SAPARD). Защо този въпрос е изключително важен за нас - новите и бъдещите граждани на съюза?

На първо място, тук става въпрос за реалното измерение на принципа на финансова солидарност в рамките на ЕС. С други думи, всички икономически изоставащи еврорегиони могат да ползват специално предвидени средства от бюджета на съюза за развиване на своята инфраструктура, както и за развитието на стимулиращи и социални програми, целящи преодоляване на икономическата изостаналост. За периода 2000-2006 г. средствата, отделени за тези цели, представляват една трета от общия бюджет на ЕС и се равняват на 213 млрд. евро. Забележителен е фактът, че за периода 2007-2013 г. Европейската комисия планира увеличение на този бюджет до 336 млрд. евро!


На второ място, с незначителни изключения, всички региони на новите и бъдещите страни членки се класират в графата на икономически изостанали райони в ЕС. Именно затова един от основните наши приоритети трябва да бъде ефективното усвояване на средства от така важните структурни и кохезионни фондове на Евросъюза.

Пъзелът

Как могат да бъдат усвоявани тези средства? Според настоящите критерии на ЕС регионите, които могат да кандидатстват с проекти за финансиране, трябва да отговарят на европейската NUTS - 2 (Nomenclature of Territorial Statistical Units) - класификация с население 1.8 млн. и територия от 15 400 кв. км (средно за ЕС).

Това означава, че във всички постсоциалистически страни е нужно да бъдат създадени нови регионални структури. Освен ефективни администрации ЕС изисква и спазването на някои основни принципи на управление като финансова децентрализация, целенасочено планиране и партньорство. Именно тук пъзелът се усложнява неимоверно, тъй като в почти всички източноевропейски страни, от една страна, липсва традиция на децентрализирано управление, а, от друга, съществуващата наложена регионална структура трябва да бъде реформирана и адаптирана към тази на ЕС.

Опитът на Полша и Унгария

Двете страни се различават значително по отношение на регионалното си развитие. Докато Полша успява успешно да адаптира своята структура към изискванията на ЕС, Унгария остава сравнително централизирана държава със слаборазвити NUTS-2 региони. Откъде произтичат различията? Ако оставим историческите аргументи настрана, сравнителният успех на Полша и съответно неуспех на Унгария могат да бъдат обяснени с конкретните реформи, предприети през изминалото десетилетие от двете държави в тази насока.

В Полша още в първите години на прехода експертите по регионално развитие имаха визията за реформиране на съществуващата регионална структура. Основните аргументи вървят в две посоки: първо, децентрализиране на държавната власт и делегиране на автономия на съществуващите региони (войводства) и, второ, териториално окрупняване на съществуващите региони. Един от водещите полски експерти - Антони Куклински, още през 1992 г. настоява: “Полските региони трябва да се виждат на картата на Европа.”

Макар сравнително късно, Полша предприема ефективни реформи в това отношение и през 1997 г. 49-те съществуващи войводства се обединяват в 16 самоуправляващи се единици. Възстановяват се също и подрегионалните единици, закрити през 1972 г. На шестнадесетте региона се делегира значителна политическа и икономическа автономия в областите на регионалното развитие, здравеопазването, висшето образование, социалната политика, управлението на проекти по предприсъединителни програми на ЕС и т.н.

Полша окончателно адаптира своята регионална структура към тази на ЕС през 2000 г. с приемането на NUTS класификацията. По този начин 16-те войводства приемат статут на така стратегически важните NUTS-2 региони.

Унгария остава сравнително централизирана държава до средата на 90-те. С две последователни реформи през 1994 и 1996 г. се дава известна автономия на унгарските региони. След реформите част от регионалната администрация започва да се избира пряко от местното население.

През 2000 г. в Унгария се въвеждат 7 статистически региона, отговарящи на NUTS-2 класификацията върху традиционните за страната 19 региона. Въпреки всичко експертите считат, че настоящата регионална структура в Унгария е твърде непрозрачна и объркана. Страната остава сравнително централизирана и липсва ясно разграничение между компетенциите на различните управленски нива.

Къде сме ние?

В България областите традиционно се възприемат като неделима част от държавната администрация. В чл.142 от конституцията от 1991 г. ясно е записано, че областните администрации имат задължението да провеждат държавната политика на местно ниво и осигуряват хармония между националните и местните интереси. Между 1987 и 1998 г. у нас съществуват 9 области. След реформата от 1998 г. областите станаха 28, но принципът на управление остава същият - областите имат като единствена задача да провеждат националната политика на локално ниво. Показателен факт за това е, че цялата областна администрация се назначава от Министерския съвет.

През 2000 г. подобно на Полша и Унгария и у нас се въвеждат 6 статистически региона, отговарящи на NUTS-2 класификацията на ЕС. През 2004 г. българският парламент прие Закон за регионалното развитие, който има за цел да регламентира дейността на новите NUTS-2 региони (наречени райони за планиране и за целенасочено въздействие) и синхронизира компетенциите между различните нива на управление. Основен момент в новия закон е институционализирането на тези нови административни единици. Въпреки реформите в очите на много анализатори България остава една от най-централизираните източноевропейски страни, тъй като българските региони на практика нямат никаква финансова и политическа автономия от централната власт.

Успешното реформиране

на регионалните структури на новите и бъдещите страни - членки на ЕС, е от изключителна важност поради голямата икономическа изостаналост на повечето райони в Източна Европа. Въпреки че дори в различните западноевропейски страни съществуват различни традиции по отношение на регионалното развитие, единната класификация на ЕС и най-вече целевите фондове за инфраструктурно развитие налагат бързото “европеизиране” (или по-точно казано ЕС-изиране) на нашите региони.

Проблемите, с които се сблъскват новите и бъдещите страни членки в това отношение, произхождат от две обстоятелства. От една страна, се налага националните традиции на регионално развитие да бъдат или напълно прекъснати, или адаптирани към изискванията на ЕС. От друга страна, твърде бързите реформи поради липсата на време и умения водят до дисбаланс на цялата вертикална управленска система.

Най-общо пред политическите елити съществуват

две възможни стратегии на действие

В първия вариант се изгражда изцяло нов модел на регионално развитие с всички позитивни и негативни последици от това. Започването “на чисто” би разстроило настоящата регионална система в краткосрочен и вероятно средносрочен план. Същевременно обаче, след като новите регионални институции бъдат консолидирани, тяхната ефективност в дългосрочен план би следвало да надминава тази при частично реформиране на системата. Вариантът на постепенно адаптиране на традиционните регионални институции към новите политико-икономически реалности има точно обратните характеристики.

И в трите случая - този на Полша, Унгария и България, политическите елити до момента, повече или по-малко, се стараят да запазят в голяма степен традиционната за своята страна регионална структура. В случая с Полша за щастие NUTS-2 стандартът в голяма степен припокрива като географска големина и население традиционните полски региони (до 1972 г. в страната съществуват 17 войводства). За съжаление в случаите на Унгария и България изискванията на ЕС и националните традиции се разминават значително. Това води до обособяването на слаборазвити и трудно функциониращи NUTS-2 региони. И в двете страни се наблюдава твърде объркана и прекалено гъсто институционализирана регионална структура.

В случая на България

изглежда, че вариантът за радикална реформа “на чисто” би бил по-удачен за прилагане. Може би най-важният аргумент в тази посока е, че липсата на традиции на самоуправление на регионално ниво у нас, от една страна, би позволило сравнително безболезнена реформа, а, от друга, би могло да се превърне в организационен капитал, тъй като новите администрации биха били по-малко обременени с миналото.

* Авторът е магистър по политология от Централноевропейския университет, Будапеща

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK