© Associated Press
Ги Верхофстат - председател на Алианса на либералите и демократите в Европа, член на Европейския парламент и бивш министър-председател на Белгия.
Текстът на председателя на Алианса на либералите и демократите в Европа Ги Верхофстад беше предоставен ексклузивно на Дневник Европа. В анализа си бившият премиер на Белгия отправя своята критика към настоящото състоние на ЕС и призива си за повече решителност в Европа на фона на кризите, в които се озова Съюзът през последните години.
Европа се бори с пет кризи едновременно. Масово преселване на бежанци към Европа, най-нисък растеж от всички регионални блокове, парична криза, която би могла да доведе до излизане на Гърция от еврозоната и до срив на еврото, граждански войни в задния ни двор и управленска криза вследствие на отчуждаването на европейските граждани. Само голям скок напред може да възстанови жизнеността на Европа и по този начин да ѝ възвърне значимостта.
Малко е да се каже, че Европа е видяла и по-добри времена. През 1990-те години и в началото на 21-ви век европейските дружества доминираха световната икономика и икономическият растеж изглеждаше неудържим, Западна и Източна Европа бяха обединени отново, празнувахме шестдесет години мир на континента, а европейското сътрудничество като че ли се възприемаше от по-голямата част от хората в Европа като благословия. "Черешката на тортата" трябваше да бъде приемането на истинска Европейска конституция, но отхвърлянето ѝ на референдумите във Франция и Нидерландия осуети плановете.
От този момент нещата тръгнаха на зле. Вместо да предоставят убедителни аргументи за това, че именно сега сътрудничеството в Европа е необходимо повече от всякога,
европейските политици бягаха от темата "Европа" като от чума.
Сега търпим последствията от десет години застой. Затворени сме в една Европа без каквато и да било стратегия, неспособна да действа решително и изгубила своята убедителност, необходима за преодоляване на петте кризи, които ни гнетят.
Най-голямата криза е кризата с бежанците. Европа просто не може да намери решение. На бежанците се гледа като на бреме и най-голямата грижа е да им се откаже достъпът до Европа. Европейските политици изглежда не са способни да гледат на тези бежанци като на хора. Като на майки, бащи и деца, временно нуждаещи се от защита срещу диктатора Асад, който бомбардира домовете им, и срещу варварите от Исламистката държава, които буквално желаят гибелта им.
Резултатът е пълен хаос и все по-голям брой бежанци, които биват напъждани като добитък от една страна в друга. Този проблем ще се реши единствено ако държавите членки приемат, че смесицата от 28 различни системи в областта на убежището и миграцията няма да действа. Както САЩ, Канада и Австралия, така и Европа ще трябва да възприеме съвместна политика, която да откликва човешки на хората, които се страхуват за живота си, и която да предоставя яснота на онези, които търсят по-добър живот в Европа.
Втората криза е още по-сложна. Как бихме могли да постигнем отново растеж в Европа? Със своя среден темп на растеж от 1,8%
Европа се подрежда на последно място от всички икономически блокове.
Европейската комисия търси начини да промени това положение и обяви за свой приоритет либерализацията на пазари, които бележат растеж, като пазарите на енергетиката, на капитала, транспорта и цифровия пазар.
Похвално начинание, но обречено на неуспех, докато правителствените ръководители продължават да натискат спирачката, за да бранят националните монополи. Пример за това е пазарът на енергията от възобновяеми източници, където все още за испанските производители е мъчение да работят с френски клиенти. Френските органи предпочитат да защитават собствената си ядрена промишленост, отколкото да съдействат за укрепване на жизнеспособността на испанското производство на слънчева енергия. Без наличието на истински европейски пазар обаче производството на енергия от възобновяеми източници няма да е рентабилно. Това ни поставя в патова ситуация, в която всички търпят загуби, защото Европа не е в състояние да се възползва от потенциала си.
Третата криза е паричната криза. Тази криза продължава вече повече от седем години. Тя започна с Гърция и ако не внимаваме, ще доведе в крайна сметка до излизане на Гърция от еврозоната и дори до срив на еврото. Тъй като много скоро след като бъде отхвърлена държавата, която се счита за най-слабото звено, ще се намери нова жертва, например Португалия, Италия, или дори Франция. Ако се замислим, че износът на Германия за Гърция се е увеличил четири пъти след въвеждането на еврото в сравнение с периода преди това, веднага става ясно колко голямо е значението на общата валута.
Следователно запазването на целостта на еврозоната е в интерес на всички. Засега това се постигна с третия спасителен пакет за Гърция, но много е голяма вероятността той да не е достатъчен.
Трябва да си даваме сметка, че Гърция няма да успее да излезе от омагьосания кръг
за относително краткото време, което ѝ остава, преди да станат дължими следващите вноски. И като се има предвид, че политиците в държави като Германия, Финландия и Холандия едва ли ще успеят да прокарат четвърти спасителен пакет, ще трябва да се търси друго структурно решение за укрепване на еврозоната.
На практика това означава създаването на всеобхватен политически съюз с европейско министерство на финансите, европейско икономическо управление и европейски механизъм за управление на дълговете. За тази цел ще се наложи прехвърляне на национални правомощия, но това е единственият начин за спасяване на еврото. Историята ни учи, че една държава може да съществува без валута, но валута без държава не може да оцелее.
Четвъртата криза е най-драматична: войната в Сирия. Потокът от бежанци, които се опитват да избягат от кръвопролитията, разклаща основите на Европейския съюз.
Не можем да очакваме САЩ и този път да извадят кестените от огъня вместо нас, както сториха на Балканите през 90-те години.
Този път САЩ явно няма нито политическа воля, нито способност за прекратяване на конфликта.
Като се има предвид, че преди всичко ние сме тези, които търпят последиците, би следвало да е логично Европа да предприеме самостоятелни действия. Но тя не прави нищо. По време на срещата на високо равнище на ООН в Ню Йорк Германия, Франция и Обединеното кралство отново не успяха да постигнат обща позиция. Ето защо на Европа ѝ остава само да наблюдава как Путин и Обама спорят за бъдещето на Близкия Изток. Явно е крайно време Камерън и Оланд да осъзнаят, че не управляват вече световни империи и че европейското сътрудничество е единственият им шанс да се превърнат в решаващ фактор на международната политическа сцена.
Начинът, по който ще се отнесем към тези четири кризи, ще определи дали Европа ще успее да преодолее своята управленска криза. Съгласен съм с евроскептиците по отношение на едно нещо: Понастоящем Европа не функционира. Решението обаче не е да вдигнем бял байрак и да се оттеглим зад националните си граници. Тази възможност беше изпробвана през трийсетте години на миналия век с ужасни последици. Сега трябва да запретнем ръкави и да споделяме национален суверенитет, за да вкараме европейския проект отново в релсите. Заедно можем да бъдем силни – в противен случай ще рухнем заедно.
