Непосилната лекота на свободното слово

Сенаторът Томасо Барбато (вторият вляво) беше изгонен заради остри реплики по време на вот на  недоверие към правителството в Италия през 2008 г. <br />

© Ройтерс

Сенаторът Томасо Барбато (вторият вляво) беше изгонен заради остри реплики по време на вот на недоверие към правителството в Италия през 2008 г.



Статията е част от проектa "На фокус - Основните права в ЕС", изпълняван от "Дневник" с експертната помощ на фондация "Български адвокати за праватa на човека" (БАПЧ) и с финансовата подкрепа на посолството на Кралство Нидерландия.
---


"Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници", се казва в чл. 11 от Хартата на основните права в ЕС. Той е идентичен с член 10 на Европейската конвенция за правата на човека, по който Съдът в Страсбург има много богата практика и изграден специфичен подход.


Специалното право




Още през 1986 г. Съдът по правата на човека в Страсбург подчертава по делото "Лингенс срещу Австрия", че свободата на изразяване ''представлява един от най-важните фундаменти на демократичното общество и едно от основните условия за неговия прогрес и изявата на всеки един индивид''. В решението си по делото "Лингенс срещу Австрия" Европейският съд е приел, че налагането на санкция на журналист, изразил негативно отношение към политическа фигура, е равносилно на цензура, която вероятно цели да го обезкуражи да критикува в бъдеще.


Едно от най-важните решения на Съда по правата на човека, което разкрива специалното отношение, който той отрежда на свободата на словото, е по делото "Хендисайд" от 1976 г. Ричард Хендисайд е британски издател, чиято издателска къща разпространява на пазара скандална книга за училищата, в която открито се говори за секс, алкохол и наркотици. Изданието бива изтеглено от книжния пазар, а Хендисайд осъден по две обвинения за разпространение на нецензурна литература с цел печалба. Издателят повдига дело в Страсбург срещу Великобритания с мотива, че са били нарушени правото му на свободно изразяване, както и това на неприкосновеност на личните му притежания, тъй като книгите са иззети от властите. Въпреки че съдът не намира обвинението за основателно, той излиза с революционното си заключение, че правото на свобода на изразяване е приложимо ''не само за идеи, които се възприемат благосклонно като безвредни или дори с безразличие, но и спрямо информация, идеи и мнения, които обиждат, шокират и смущават''.

Независимо от огромния обхват, който съдът дава на свободното изразяване, с него трябва все пак да се внимава, защото то не е абсолютно, а относително право. Затова параграф 2 на чл. 10 от ЕКПЧ допуска държавна намеса при упражняването му, ако е налице заплаха за националната сигурност, здравето и морала, репутацията и правата на хората, както и други сфери от изключителен обществен интерес.


За намесата обаче има изключително стриктни условия. За да предприемат властите действие срещу журналист или друг гражданин, упражняващ правото си на мнение, основанието за такова действие трябва да е предвидено в националния закон. Това обаче не е достатъчно – законовата мярка в страната членка трябва да е в синхрон с конкретните случаи на допустима намеса, изброени в Конвенцията, както и да е достатъчно ясно и предвидимо формулирана, така че да подсказва какви са последствията от нарушаването й. Освен това трябва да се прави баланс между необходимостта от намеса и степента на обществен интерес – когато той надделява, печелят хората. Условието важи с пълна сила за разкриването на информация от личния живот на политици и важни обществени фигури. Този стандарт се корени в убеждението на Съда в Страсбург, че без действена критика от страна на медиите гражданското общество няма как да упражнява ефективен контрол над избраниците си.


Нож с две остриета


Специалната защита, с която журналистите се ползват, в никакъв случай обаче не означава, че свободата им е неограничена. Напротив, правото на свободно изразяване носи със себе си и задължения и отговорности, за чието нарушаване е ясно, че следват и санкции, включително и подвеждане под наказателна отговорност за клевета.


Такъв е случаят с репортерката Румяна Иванова, осъдена през 2002 г. на глоба за поднасяне на невярна информация от бизнесмена и тогавашен депутат от НДСВ Максим Димов. В свой материал Иванова пише за Димов, който по това време е спряган за бъдещ зам. финансов министър, че като акционер в три дружества е натрупал дългове от над 20 млн. лв. За това си твърдение тя се позовава на информация от неизвестен източник, както и на изданието на "Пълен списък на кредитните милионери". Впоследствие обаче се оказва, че Димов няма дялове в задлъжнелите дружества, и той повдига обвинение пред Софийския районен съд, който отсъжда в полза на депутата. И въпреки че журналистиката се опитва да защити правото си на свободно изразяване и в Страсбург, ЕКПЧ потвърждава решението на българския съд и поставя акцент върху задължението на медиите да поднасят достоверна информация.


Съвсем различно е мнението на Съда по правата на човека по делото "Пеев срещу България", в което са установени едновременни нарушения на три от основните права на човека според Конвенцията, а именно правото на свободно изразяване, правото на личен живот и правото на ефективни средства за защита. След изпраща открито писмо до вестниците "Труд" и "Капитал", в което разобличава груби и репресивни методи на управление на тогавашния главен прокурор Никола Филчев, Пеев, работещ като експерт към Върховната касационна прокуратура, е освободен от работа без неговото съгласие. И то на базата на молба за напускане, която никога не е подавал, а е била иззета незаконно от кабинета му. Затова той успешно обжалва освобождаването си от работа пред българските съдилища независимо от недоволството на прокуратурата. Впоследствие той осъжда България и пред Съда в Страсбург.


Що е то порно – питайте законодателите!


За разлика от европейски страни като Франция, Германия, а дори и съседна Румъния, където порно индустрията е легална, в България властите са сметнали, че свободата на изразяване, аспект на която е и порнографията, трябва да бъде ограничена с цел защита на обществения морал. По принцип този аргумент е допустим по силата на Конвенцията, но изискването е и законовата мярка, която урежда държавната намеса, да е ясно формулирана.


Тъй като до 2007 г. в Наказателния кодекс няма никаква дефиниция на понятието ''порнографско'', което иначе е строго забранено във всичките му проявления, парламентът въвежда ново легално определение на термина ''порнографски материал'' в чл. 93 от НК. Ето какво гласи той:


''Порнографски материал'' е неприличен, неприемлив или несъвместим с обществената полза материал, който изобразява открито сексуално поведение. За такова се приема поведение, което изразява реални или симулиращи полови сношения между лица от същия и раличен пол, (...) или похотливо показване на половите органи на лице".


Логично е тук да се запитаме какво означава похотливо показване? Тази формулировка сама по себе си съдържа възможност за субективна оценка, което автоматично нарушава изискването за предвидимост на законовите мерки. Друг е въпросът, че общественият морал също подлежи на промяна и различия – със сигурност един млад и разкрепостен човек би тълкувал понятието похотливо поведение по доста по-различен начин от по-възрастните хора с консервативни нрави. Посоченото в чл. 93 поражда състояние на несигурност, в която например една арт постановка с голи тела може да бъде изтълкувана като порнография, а в същото време разголен фолк клип с открити сексуални послания - като приемлив за излъчване дори и в прайм тайма.


Още по-абсурдна обаче е една от промените в чл. 159 на НК, който регламентира наказанията за разпространители, а изглежда и на потребители на порнографски материали. Става дума за параграф 7, който представлява нагледен пример за особено груба намеса в личния живот и правото на неприкосновеност на собствеността, при това на моменти тотално неиздържана логически:


''Който държи или набавя за себе си или другиго чрез компютърна система или по друг начин порнографски материал, за създаването на който е използвано лице, ненавършило 18 години, или лице, което изглежда като такова, се наказва с лишаване от свобода до една година или глоба до 2000 лв.


Имайки предвид неясната формулировка на самото понятие ''порнографски материал'', само остава да гадаем каква ситуация може да се създаде в комбинация със забраната на лично ползване на подобни материали. Интересно е и какъв е правният смисъл на споменаването на понятитето лице, което изглежда като ненавършило 18 години. Означава ли това, че ако някой е по-младолик, той или тя не може да се се ползва от правата на пълнолетните, като например да шофира или да влезе в нощно заведение? Отговорът е не, но в случая все пак не са засегнати фундаментите на високия обществен морал...


Да тъпчеш на едно място


Все пак, като изключим някои недостатъци в законодателството, привидно изглежда, че в България има условия за свободно изразяване. Съдебната система изглежда тълкува адекватно правото на мнение, страната е ратифицирала Хартата и Конвенцията, налице са демократични институции, които да гарантират медийния плурализъм и свободното лично изразяване.


Защо тогава България е на 70-то място по свобода на медиите според последната световна класация на ''Репортери без граници''? Това се пита и шефът на белгийския клон на организацията Оливие Базил, според когото в страната доминират тенденции, характерни за държавите от третия свят, а не за страните членки на ЕС.


Положението в България не се променило никак, защото въпреки че имаше някаква промяна на политическо ниво, проблемът със свободата на медиите остана, коментира Базил. По думите му основният проблем е в това, че в българските медии инвестират хора, свързани със сивата икономика или организираната престъпност, които обслужват свои собствени интереси, а не тези на демократичното общество.


Факт е, икономическите интереси безспорно имат негативно влияние върху свободното упражняване на правото на изразяване, още повече, че никъде влиянието на собствениците върху редакционната политика на медиите не е посочено като незаконно. Така винаги остава рискът неудобни журналистически разследвания да бъдат спрени, или читателски писма, разкриващи болезнен проблем, да останат непубликувани.


*Статията е създадена с консултация на фондация "Български адвокати за правата на човека".


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Елена Ангелова
    Елена Ангелова
    Рейтинг: 740 Неутрално

    Списание Мениджър, октомври 2010, Стив Файнару. За свободата на словото в днешния свят. Кореспондент на Уошингтън Поуст, носител на Пулицър.

    Елена




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK